
След два дни ще честваме Рождество на света Богородица. В народната традиция се е наложил изразът Малка Богородица. Рождението на Божията майка наричаме Малка Богородица, а успението й е Голяма Богородица. И колко е на пръв поглед странно – смъртта й е по-големият празник, а раждането – по-малкият. Защото възкресението на нейния Син преодолява най-страшния, най-дълбокия белег от грехопадението – смъртта. Защото земното раждане е за краткия земен живот, а смъртта е раждане за вечния живот.
Самото появяване на Мариам на този свят е не по-малко чудо от появата на нейния Син на земята.
Родителите й Йоаким и Анна били заможни хора, но бездетни до преклонна възраст. В църковното предание се говори, че те страдали много от това. Какво по-голямо наказание за една жена може да има. И какво по-голямо наказание за един юдеин от участта да няма потомство, да бъде потомък на цар Давид, а да не може да участва в общите надежди на юдеите, в сбъдването на пророчествата, да не може да се надява да бъде родител на Онзи, който има да дойде, за да спаси света. Значи не може да живее в потока на своя народ, нито с надеждата на своите единоверци, той е суха, ненужна издънка, белязан със срамно петно на челото си, с неизказан позор, над който всеки би могъл да се надсмее.
Църковното предание разказва един пример на дълбока горчивина. Юдит, слугинята на Анна, един ден й казала: Анна, искам да ти подаря шала си, той е избродиран прекрасно, със злато и пурпур, и сърма, а аз няма къде да го нося и е прекалено скъп за мен, а и не би ми приличал, а Анна й отвърнала – не искам да ми подаряваш шала си, кой знае как и откъде си го взела и не искам да ме забъркваш в нещо лошо, тогава Юдит й казала: че какво по-лошо може да ти се случи от това, което Бог вече ти е причинил и се изсмяла.
Църковното предание говори и за Йоаким – как отишъл в храма, искал да принесе всесъжение, взел най-охраненото си теле и точно преди да го заколят пред жертвения олтар един от свещениците на име Рувим си обърнал към него: не разбра ли, че Бог не иска твоите приноси, понеже си безчаден, защото голям грях явно си сторил, за да те накаже така! И Йоаким напуснал храма опечален, излязъл от Йерусалим, но не се прибрал у дома си при Анна, а отишъл в пустинята, говори се, че четирийсет дни останал там, той се молил ден и нощ Бог да отмие от него грозния белег, да премахне срама, да го дари с потомство, говори се, че казал на Бог, че няма да си тръгне от пустинята, че няма да яде и няма да пие, докато не му бъде обещано дете, че той пък от своя страна ще обещае това дете обратно на Бога, молил се толкова настоятелно и горещо, толкова в известен смисъл отчаяно и яростно, защото и той, и жена му били вече в залеза на живота си, не искали да си отидат от този свят посрамени и изплашени, унизени и тогава, след тази молитва се случило чудото – Анна заченала в старините си Мариам.
Мариам идва като плод на молитвата на Йоаким, когато и той и жена му са вече във възраст, неестествена за раждане. Това само по себе си е чудо, но е и предобраз. Неестествената за раждане възраст на родителите на Мариам предобразява свръхестественото раждане от нея на Божия Син.
Нейното измолено и чудно раждане сякаш вътрешно я подготвя за това, което й предстои – тя сигурно често е слушала от своята майка как е родена, когато за човешкото естество това вече е невъзможно, как майка й губела вече всяка надежда, но продължавала да се моли. Анна сигурно много пъти е разказвала на Мариам в притихналите вечери като вечерна приказка този разказ – изразявала е и радостта си, задето се е сдобила с дете, и нежната си майчина любов, и благодарността си към Бога, задето е отнел от нея срама и укора на безчадието, милвала я е с тези свои думи и така неусетно и тайнствено я е подготвяла за още по-голямото чудо, което ще се извърши със самата нея. Затова не са толкова учудващи удивителните думи, с които Мариам отговаря на Ангел Гавриил – „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти”. Тя не може да проумее и приеме с разума си думите на Ангела, но ги приема със сърцето си, защото то е вече напоено с Божията любов от нейната любяща майка.
Мариам не може да проумее с разума си това, което е непостижимо за разума, но нейното сърце е подготвено за най-непостижимото чудо – да бъде дева и майка. Като съчетава в себе си тези две несъчетаеми по естествен начин естества, Мариам предобразява още по-непостижимото за разума съчетаване в своя Син на божественото и човешко естество.
А ние като честваме раждането на майката на Богочовека, се удивляваме как чудните предобрази и предзнаменования за Неговото раждане започват отдалеч, от Неговата майка и от Неговата баба. Така Бог ни се явява като се приближава до нас и ни се открива постепенно и по този начин прави свръхестественото си явяване по-близко и по-понятно за нашето естество.
Така на Малка Богородица пред нас се разкрива една голяма тайна, която празнуваме със съкровена радост и трепет.

