Когато излезе досието на Юлия Кръстева, доста се писа по темата за маоизма в западния свят. Съпругът ѝ Филип Солерс е бил водещ редактор на списание „Тел Кел“ (Tel Quel), публикувало доста материали с маоистка насоченост, а в началото на 70-те години интелектуалният кръг около изданието посещава комунистически Китай, след което излизат материали, възхваляващи „Културната революция“. В периода на това масово изстъпление, взело милиони жертви в Китай, идеите на Мао стават много популярни сред интелектуалните среди на Запад, а кървавите дела на диктатора остават незабелязани. Водещи философи се прехласват по философията на китайския вожд, залял в кръв и насилие страната си. Китайците размахват и наизустяват „Червената книжка“ с цитати на Мао по задължение, а западните интелектуалци четат в захлас скудоумните цитати в нея. Винаги съм недоумявала пред този парадокс, питала съм се как е възможно това, търсила съм обяснение, защото е факт и трябва да има обяснение.
Подобен парадокс със съчиненията на Маркс, Енгелс и Ленин не намирам, защото философската, социалната, икономическата мисъл в тях е на много по-високо ниво. У нас също са издавани съчиненията на Вълко Червенков, те също са били задължителни за цитиране, но това е политическата конюнктура на съответния етап на комунистическата диктатура. По-късно се появи многотомното издание на събраните съчинения на Тодор Живков, „научните“ публикации задължително трябваше да започват с няколко цитата от тях, многотомникът трябваше да „краси“ всеки кабинет на партиен функционер, но не съм чувала и не мога да си представя някой да ги приема насериозно. Затова „Червената книжка“ с цитати на „Великия кормчия” като настолна книга на европейски интелектуалец за мене е върхът на абсурда. Но е факт. Покрай Мао даже мракобесните диктатури на Енвер Ходжа в Албания и на Ким Ир Сен в Северна Корея са били приемани като пример за осъществяване на идеалите за социална справедливост и политически прогрес.
Светът никога не е бил идеално място, още Апостолът на любовта св. Йоан Богослов е казал, че „цял свят лежи в злото“. Никой не е обещавал невъзможното – да го направи идеално място. Само комунистическите агитатори обещават да построят рая на земята, това е своеобразно богоборчество, защото те обещават рай, но без Бог – с революции, с оръжие, със сила и насилие. Обикновено кървавият период е в началото на една революция и впоследствие той се заменя от по-умерена диктатура. Мао започва „Културната революция“ две десетилетия след като е взел властта в Китай, и насилието в огромната страна придобива драстични форми. Загиват милиони китайци, а животът на всички е пречупен, обществото е смазано, развитието е спряно, хаосът е повсеместен.
Точно в този период левите интелектуалци на Запад стигат в левичарството си до маоизъм като протест срещу несправедливостите на капиталистическото общество. Пред несправедливостта на обществото, в което живеят, избират интелектуалната оскъдица, идеологическата агресивност и политическата престъпност на маоизма. Затварят си очите пред драстичната несправедливост и престъпленията в Китай, за да осъдят несправедливостите в своите страни, регулирани чрез демократични механизми. Обективните западни медии всекидневно изнасят потресаващи факти за престъпленията на Мао, за милионите жертви, за предизвикания масов глад, за поражения върху китайската култура, общество и икономика, но заслепените маоисти го боготворят и кичат реверите си с неговия образ. Явно, задоволеният и преситен човек е склонен да се самозаблуждава. Гладният не може да се заблуди, че е сит, но преситеният започва да изпитва глад по непознатото екстравагантно приключение.
На социалното неравенство на капиталистическото общество комунизмът във всичките му форми противопоставя равенството в бедността и мизерията. Чудовищното е, че равенството в бедността и мизерията се налага с насилнически средства и по престъпен начин. В никоя страна, където е наложено комунистическото „равенство“, това не е извършвано чрез такива масови изстъпления, както в Китай.
Мао Дзъдун (през комунистическия период у нас се изписваше по съветски образец Мао Цзе Дун) е ниско образован на ниво пропагандни лозунги, цитати и клишета. Неслучайно такова е и „творчеството“ му по-късно. Със слабата му образованост се обясняват донякъде и агресивните му методи – когато не можеш да си служиш със силата на аргументите, използваш „аргументите“ на силата. Когато започва „Културната революция“, Мао е в напреднала възраст и със силно влошено физическо и психическо здраве, но в ръцете му е цялата власт на огромната държава. Чрез „Културната революция“ Мао цели да „превъзпита“ обществото. „Червената книжка“ с негови цитати се превръща в страшно оръжие.
„Трябва да вярваме в масите, трябва да вярваме в партията – това са двата основни принципа. Ако се съмняваме в тези принципи, няма да можем да се справим с нито една работа.“
„В класовото общество всеки човек живее като индивид от определена класа и няма такава идеология, върху която да не е положен класовият печат.“
„Всичко, срещу което врагът се бори, ние трябва да подкрепяме, и срещу всичко, което врагът подкрепя, ние трябва да се борим.“
„Всеки комунист трябва да научи истината, че пушката поражда власт.“
„Ние сме за унищожаването на войната, на нас не ни е нужна война, но само чрез война можем да унищожим войната. Ако искате да няма пушки, хванете пушката.“
Над 400 цитата, подобни на тези, издадени в милиарди екземпляри на всички езици – това е културата на „Културната революция“, това е философията, която запленява интелектуалци и студенти на Запад. Ние в съветския лагер бяхме имунизирани срещу маоисткия вирус, защото си имахме „мъдростите“ на Брежнев и Живков. А срещу тях не можехме да протестираме, разрешени бяха само „продължителните и нестихващи овации“. На Запад протестираха срещу американската намеса във Виетнам, срещу несправедливостите в обществото като размахваха „Червената книжка“. Това, че не са опитали от „сладостите“ на комунистическата „справедливост,“ не може да бъде оправдание. Слушала съм обяснения на хора, някога увлечени по маоизма. И днес звучат нелепо. Маоизмът е оставил поражения.
Днес извращенията и престъпленията на Мао са отречени в Китай, а западните леви имат други идоли. Освен че маоистите са разбрали, че божеството им не е бог, никакви други поуки не са извлечени. Само жителите на Хонконг протестират в продължение на месеци против интегрирането им с комунистически Китай, защото макар да са жители на една държава, ясно виждат разликата между двете системи. По ирония на съдбата днес последните маоисти в Китай намират убежище в капиталистически Хонконг. Успокоителното е, че са една шепа.
