Когато се заслушах по-внимателно какво казва най-малката ми дъщеря, открих удивителни неща: така домашните ни разговори се превърнаха в смайващ разказ за езика и опознаването на света.

Умът на четиригодишното дете притежава изключителната способност да поставя дръзки въпроси и да прави смели обобщения. Полската писателка Анна Нашиловска открива това, когато се заслушва по-внимателно в онова, което казва най-малката й дъщеря Йоанна. Така се ражда идеята за книгата „Четиригодишната философка“.“Стараех се да записвам така, както тя го казваше, както го формулираше – признава Нашиловска – без да добавям коментар, който би могъл да деформира и замъгли казаното. Естествено някои формулировки и сценки са смешни. Чудесно! Смехът е много добра реакция, тя води до спонтанни открития на непредвидени неща. А това свидетелства, че и умът на възрастния човек е съхранил някаква еластичност.“

Анна Нашиловска е писателка, поетеса, литературен критик и професор по литература. Авторка е на 18 книги – проза, биографии, публикации в областта на литературознанието. Дебютира рано със стихове, отпечатани през 1977 г. в специализираната литературна преса. През 90-те в центъра на вниманието й е темата за майчинството. “Книга за началото” (2002) описва първите дни на новородената й дъщеря. “Четиригодишната философка” е издадена в Полша през 2004 г.

Премиерата на българското издание на „Четиригодишната философка“ (издателство СОНМ) – в превод на Магда Карабелова – се състоя на 12-и февруари тази година в Полския институт в София. В представянето взеха участие авторката и героинята на книгата – Анна Нашиловска и Йоанна Нашиловска-Рек, която днес е на петнадесет години, както и преводачката проф. Магда Карабелова.

„Учудването е първичния познавателен импулс. Детето се учудва на неща, за които ние, възрастните, сме слепи и глухи, понеже ги познаваме твърде добре. Мнозина философи са писали за „детството на човечеството“, през собственото детство често може да бъде видяно това, което е изначално и основно. Има книги, които могат да бъдат написани само когато си наблизо и „Четиригодишната философка“ е една от тях“. (Анна Нашиловска)

Предлагаме ви откъс от книгата „Четиригодишната философка и интервю с авторката Анна Нашиловска и дъщеря й Йоанна.

Из „Всекидневник“

Развитието на детската реч има няколко отчетливи етапа. В началото е пеленаче, което гледа и слуша. Изразява емоциите си с цялото тяло. Плаче и се извива. Изглежда така, сякаш разбира, но му се говори, като се използва специален език.

Полският език има такъв идиолект за комуникация с малко дете. Галещ, опростен… В него има вълшебна думичка „ам“, която може да бъде едновременно глагол и съществително, изразява акта на ядене и назовава самата храна. Времето е бъдеще непосредствено, такова, каквото в речта на възрастните не съществува. Имах проблеми с овладяването на този език, защото най-голямата ми дъщеря беше първото малко дете, с което съм имала контакт изобщо, след като самата аз престанах да бъда дете. На специалните думички ме научи баба ми Анча, която наистина обичаше децата.

След време детето започва да си създава собствени думички и в дома за известно време се установява един временен общ език, който често е непонятен за външен човек. Понякога настъпва дълъг период на застой, изглежда сякаш детето не разбира и не напредва, но в един прекрасен ден то прави голям скок. Изведнъж съставя цяло изречение. Бързо забравя преходния език ,той трябва да бъде отхвърлен именно в този момент, защото повече няма да е необходим.

След това се превръща в Йоанна, четиригодишната философка, която притежава „щастлива власт над езика“. Така се е изразил младият Адам Мицкевич за Трембецки.

***

В началото успях да скрия, че записвам детската реч и детските изрази. От социологията и психологията знам, че самият факт на наблюдение може да промени резултатите. Експерименталните програми обикновено са по-успешни, отколкото специално въведените във всекидневието. Когато детето каже нещо интересно, тичешком отивам в кабинета си и го записвам. Не успях много дълго да го запазя в тайна, защото беше твърде интересно, разговаряхме за това. Твърде бързо записването влезе в домашната ни традиция. Днес Ашя получи нова книжка с цветни мравки. Развълнувана е, макар че текстът е слаб, някакви стихчета, преведени как да е от чужд език. Но картинките – красиви…

–  О, веднъж тази мравка ме ухапа – и ми показва червенината.

–  Точно тази ли? От книжката?

–  Да!

–  Мамо, запиши го – обажда се по-голямата сестра, която е осемгодишна.

–  Можеш да го запишеш, аз ще ти диктувам – обажда се Ашя. И започва да диктува бавно и старателно цяло изречение, като го произнася на срички: „А-ся я у-ха-па чер-ве-на мрав-ка.“

Съвсем не ставаше дума за това, но Ася нямаше как да знае защо някои нейни изрази така ни развеселят. Защо отделяме именно тях, а не някои други. Тя няма представа за принципите, които ръководят нашата радост. За нея всичко, което казва, има смисъл и е нормално, макар веднъж да си призна, че понякога не казва истината, а си измисля.

– Ама съвсем мъничко!

Мъничко! С лекота измисля история, както си седи: като тази например, че кенгуруто в зоологическата градина я е сложило в торбата си. А когато не иска да яде сирене, го бутва настрана и казва: „Струва ми се, че от това ядене на човек може да му се обърка нещо в главата…“ Разказва ни нещо с дълбока убеденост, че то наистина се е случило. Нейните приятелства, контакти и преживявания в детската градина са цветни и внушават опасност, но никой не е в състояние да разбере истината.

„Ах, това е просто вид писане на приказки…“ – каза веднъж за нея една горалка. Ако се изразим по-професионално, тя има склонност към конфабулация. Вероятно е типично за нейната възраст, не бива да се безпокоим. Но нито една от по-големите й сестри не го прояви. Бяха сериозни по отношение на думите и необикновено отговорни.

И с тях имаше проблеми, но от съвсем друг тип. Най-голямата – Дорота, разговаряше само с хора, които познаваше и харесваше. Така се изразяваше страхът и бунтът й. Което означаваше, че разговаряше преди всичко с мен, а пред останалите възрастни беше повече или по-малко мълчалива.

Не отговаряше на никакви въпроси, дори когато нещо й се обещаваше – бонбонче за една думичка и шоколад за цяло изречение. Беше мълчалива и неподкупна. В училище дълго я смятаха за дете със закъсняло развитие, докато госпожите не чуха, че тя съвсем добре си контактува с децата. Веднъж на улицата се запознах с разкошна жена, която ми каза да не се тревожа, защото най-вероятно това ще мине от само себе си. Нарича се „избирателен мутизъм“ и като квалифицирана възпитателка в детска градина тя много се учуди, че колегите й не са разпознали толкова просто нещо. Имаше право, всичко отмина.

Доминика, средната, винаги е говорила прекрасно, но във възрастта на Ашя се отъждествяваше със смърфа Знайко – толкова успешно, че говореше за себе си в мъжки род: „направих, забавлявах се…“ Този факт много шокираше околните. Обясненията ни, че тя добре знае, че е момиченце и въобще не желае да се променя, само за момента си мисли, че е момче, тя прие с недоверие, дори с леко огорчение. Ние пък не виждахме основание да се превъплъщава в Смърфиета, която изобщо не й допадаше. Това продължи около половин година и после изчезна без следа. По-сериозни проблеми се появиха при писането. Защото в началото си служеше с фантастична ортография. Това се нарича дисграфия и не преминава от само себе си. За съжаление.

***

– О, това е интересно – казва един мой познат, когато му разказах за какво пиша – документация на предлитературния период…

Не. Моята най-малка дъщеря не е литературно недодялана. От най-ранна възраст й четем стихчета за деца. Преди две години, по време на почивка край едно езеро, аз им четях много. Случиха се ужасни горещини, момичетата бяха изкарали ангина и плацикането във водата им беше строго забранено, за да не се повтори болестта. Водех ги в гората за гъби, но силиците им бяха отслабнали, движеха се с нежелание. Ашя май че беше още в количка. Понякога успявахме, придвижвайки се с труд по пътеките и дълбокия пясък с количката, да съберем малко мъх. И чудно нещо, момичетата много добре си го спомняха.

Освен това поезията изпълваше дните ни. Взех със себе си един богат подбор на Бжехва^[3], няколко тома избрано от типа на Поезия за деца и други, по-малки илюстрирани книжки. Четях им стихове, щом се събудеха и бяха още в леглото, след това правехме закуска и отново четяхме, следваше кратка разходка и стихове преди обяда, а след него, разбира се – отново. И преди вечеря, и след вечеря, преди миене и преди сън. Четях им подред или определени откъсчета, от края или по поръчка. Настояваха за още и още. Особено класическите „Диви патета“, „Локомотиви“, но също и дълги поеми като „Бълхата измамничка“. Доминика обикна стиховете на Ванда Хотомска и „Приказка за стоманения таралеж“ на Бжехва. Ашя се отегчаваше от поемите, тъй че ги четяхме, когато тя спеше. Тя предпочиташе по-кратки стихове и преди всичко Тувим.

– Мамо, хайде още малко Тувимек – молеше. Нека е Тувимек. Много обичаше „Речта на птиците“ и „Зошя Самошя“. Също „Черната яма“ на Йоанна Папужинска.

Когато след известно време дойде мъжът ми, оказа се, че ни е трудно да се разберем. Ние си живеехме като омагьосани в нашия собствен свят, в ушите ни шумяха стихове, а не гори. А той? предпочиташе по-конкретни занимания като разходки, плаване с лодка, всеки ден на плажа. На нас всичко това ни се струваше неинтересно и незадължително.

Първоначалните резултати и ефект от тази голяма поетическа инициатива при Ашя ги забелязах много бързо. Започна правилно да употребява някои доста редки думи и да прави сложни фразеологични връзки. Другите резултати бе по-трудно да се преценят. При всички положения Ашя не е дете на природата и въпреки младенческата си възраст, е литературно образовано дете. Това е несъмнено. Не бих могла обаче да обясня откъде у една четиригодишна се взе думата „нихилистка“. Старая се да бъда много точна в записите си, дори в .ущърб на Аристотеловия принцип, че в литературата е важна не истината, а правдоподобността. Ашя действително твърди, че бикът „атакува“, и на мен ми е трудно да се откажа от тази дума, макар че мнозина са ми обръщали внимание, че тази дума е неправдоподобна, защото е рядко употребявана и изчезваща. Струва ми се, че този идиом си го хареса от „Бичето Фернандо“ в превод на Ернест Брил.

И досега за Ашя поезията е тази, която има очевиден смисъл. В началото тя отхвърлеше напълно прозата. Бързо показваше липса на интерес към прозаическия текст, който й се струваше безсмислен, скучен, незаслужаващ да се слуша, независимо дали беше приказка или разказ за животни. Това положение се промени постепенно.

Истината е, че полската поезия за деца е сила. Какво богатство!

Преди доста време занесох на мои приятели, които живееха в Париж, френския превод на „Локомотивите“ на Тувим в превод на Жак Бурко. Преводът е великолепен, локомотивът наистина тръгва тежко и бавно и след това се засилва. Одит, съпругата на Пшемек, беше очарована от този стих:

– Наистина ли всички в Полша го знаете? Абсолютно всички в Полша? Наизуст? Невероятно! Такова прекрасно стихотворение… Ние нямаме нищо подобно.

***

Интересно е, че децата никога не са ме молили за какъвто и да е коментар за формата на стиховете. Не ги учудват нито римите, нито ритъмът, а и белия стих приемат без съпротива. Поглъщат метафорите като нещо най-нормално на този свят, без да искат разяснения. Стихът е нещо естествено, стихът си е стих и толкова. Стихът е специално, по-добро говорене. Като ловенето на пеперуди. Гонитба на смисъл.

Целият корпус от най-ранна литература е написан в стихове. Детството на човечеството е поетично и детството на човека-също. Джамбатиста Вико твърди, че е съществувала такава епоха в началото на човешката история, когато всички са били поети. Назовавали са нещата за първи път. Не са съществували други наименования или метафори, които да бъдат умножени от бедния тогава първичен речников фонд с помощта на смели пренасяния.

Историята на литературата потвърждава този факт. Художествената проза е късно откритие, което впрочем дълго заема по-ниско място в йерархията. „Илиадата“ и „Одисеята“ са поетически епопеи. Ритмичното пеене на аедите^[4] прави възможно съхраняването на толкова велики поетически епоси. Хезиод, първият древногръцки автор, за когото е известно нещо, е бил селски философ. „Теогония“ и „Дела и дни“ излагат философията и теологията му, както и календара на селскостопанските дейности и съвети и помощ, включително акта на вяра в справедливостта и правото, гарантирано не от хората, а от Зевс. „Дела и дни“ е трябвало да бъдат аргумент в спора с Перс, брата на Хезиод, ощетил го при подялбата на семейното имущество. Хезиод излага в стихове и подрежда онова, което е важно за него. Разказва за поколенията на боговете и за тайните на домакинството.

По-късно пътищата на поезията и всички други жанрове се разделят, но още през XVIII век сътворяването на поеми в стила на Виргилий е представлявало акт на вяра в чудната хармония, съществуваща между човека и природата. И това не е било някакъв си въпрос, един от многото, а самата същина. На това място са се събирали всички страни на съществуването; както прагматичните правила, които са изисквали да се излезе на полето през пролетта, а през лятото да събере сено за храна на животните през зимата, така и религиозните предписания, които са гласели, че във всичко се съдържа мъдростта на Създателя, който така го е наредил.

В Полша последният значим акорд на тази традиция е «Ziemiaństwo polskie» [Полска земевладелческа шляхта] на Каетан Козмян от 1839 г. За мен това е много важна традиция, защото още от дете тичам по полето с клонка в ръце. Децата ми категорично са градски чеда. Мъчно ми е, защото смятам, че нещо им липсва.

Днешната поезия е дестилат, тя е лишена от привкуса на епическото, но все още се стреми към цялото неуловимо единство. За френските символисти поезията не е литература. Литературата е опит за описание на днешния човек, оплетен в съвременната преходност, в социалния свят. Поезията иска нещо повече, дори ако трябва временно да се разведе с логиката. Тя жадува да досегне неуловимата връзка на нещата, да назове сакралното, да прекрачи зад ограниченията. Тя не стъпва, а бяга, танцува.

Анна Нашиловска

ДЕТЕТО Е ИСТИНСКИ ПОЕТ

Анна Нашиловска и Йоанна Нашиловска-Рек пред портал Култура

Как се роди тази идея – да напишете книга за собствената си дъщеря, за една „четиригодишна философка“?

Трябва да ви кажа откровено, че не знам как започна всичко. Днес дъщеря ми Йоанна казва: „Ами от мен започна, мамо, откъде другаде“. И това е самата истина, така беше. Всичко започна от едни малки жълти листчета, на които записвах нейните думи, изрази и разкази за случки. Когато те набъбнаха, ги прочетох и ми се сториха страшно интересни, направо фантастични. Тогава реших да продължа със записването, но бях още далеч от идеята да напиша книга. Струваше ми се, че това е голяма лудост, не знаех какво ще излезе. Добрите книги обаче винаги започват с малка доза лудост. Нямах модел, който да следвам, нямаше кой да ме води по този път, така че написах тази книга, следвайки собствената си интуиция.

Признавате, че в детската градина дъщеря ви среща агресия, която надхвърля границите на нейната издръжливост. Как преодоляхте този проблем, писането на книгата помогна ли?

Всъщност тази история я няма в книгата, но след като приключих с писането, реших, че трябва да отпиша Йоанна от детската градина, защото тя не издържаше на агресията там. Последната част от моите записки е почти апокалиптична. Трудно е да се говори така, когато става дума за деца, но това са фактите. Беше ми много тежко, защото работех. Оказа се, че като остана сама вкъщи, Йонна се научи на много неща. Просто беше принудена да ги прави, защото мама работи, така че за нас двете това беше един образователен и творчески период.

Споделяте също така, че по това време сте имала намерение да напишете книга за известната философска двойка Симон дьо Бовоар и Жан-Пол Сартр, а всъщност започвате книгата за малката философка.

По-късно написах и книгата за Сартр и Симон дьо Бовоар  – в България вече имаше разговори за нея, но тя все още не е преведена на български език. Писането на тези биографии беше наистина едно прекрасно интелектуално преживяване, но заедно с това имаше и голяма доза ирония в това, което направих. Всъщност Симон дьо Бовоар винаги е искала да бъде независима и е смятала, че не може да бъде независима, ако има деца, тя не е искала да има деца. Аз пък съм жена, която не желае да се откаже от нищо. Много е труден този път – да бъда майка и да работя. А в моята професия има много силна конкуренция, така че трябва да влагам всичко от себе си. От едната страна са признанието и интелектуалният успех, а от другата – поддържането на някакво материално ниво, което подхожда на човек от средната класа. В същото време си дадох сметка, че би било много глупаво ако пропусна възможността да родя второ и трето дете. Разбира се, това ми отне известно време, защото Йоанна се роди, когато бях на 40 години. Може би затова успях да разбера какво ми говори моето умно дете, защото бях достатъчно зряла. Всъщност детето не говори само прекрасни неща, то говори и за трагични, и за трудни неща и трябва да си подготвен за това.

Тоест и едната, и другата книга са посветени на философи – на големите интелектуалци Сартр и дьо Бовоар и на четиригодишната философка.

Това е една игра на мисли и на модели, в която от едната страна е философката Симон дьо Бовоар, а от другата страна – четиригодишната философка. Може би те не се изключват. Вярно е – Симон дьо Бовоар показа, че жената-философ е възможна. А тези малки деца от ерата на Водолея, децата индиго – те просто се раждат философи. Разбира се, няма да намерите подобна авангардна идея в умовете на големите философи. Това е доста далеч от официалната наука.

А какво е отношението на детето към абсолютното, към Бог? Много психолози смятат, че малките деца трябва да бъдат държани далеч от религията и църквата.

Това е един изключително труден въпрос, който обаче е свързан с възпитанието на децата. Много често като пътувам зад граница ме питат: „Вие католичка ли сте?“ В Полша бих казала: „Не, не съм истинска католичка“, а зад граница се идентифицирам с нашата Католическа църква, защото цялата полска култура е проникната от католицизма, тя е съвразана с него. Би било неестествено, ако се опитам да се дистанцирам и да се откъсна от този факт. Това е един символен пласт от културата ни. Религията е път, който можеш да извървиш или не – въпрос на личен избор. Това е нещо вътрешно, става дума за дълбоки човешки духовни потребности, необходимостта, от които можеш да почустваш в различни периоди от живота си.

Йоанна имаше такъв перод в живота си, в който имаше голямо желание да се приближи до тази проблематика и до Църквата. От друга страна аз съжалявам, че в Полша се учи религиознание в училището, защото много бързо тези часове предизвикаха точно обратното – и двете ми по-малки дъщери станаха атеистки. Те не харесаха лекциите, а аз въобще нямах предвид това – не съм ги отдръпвала от религията, просто се оказа, че тези часове в училище имаха обратен ефект.

Как борави с езика малкото дете, откъде идват тези смели и неочаквани метафори? Нима всички деца се раждат поети?

Мисля, че детето е един голям творец. То има голяма нужда да се самоизразява, а средствата, с които разполага, са доста скромни и затова често употребява метафори. Смятам, че отношението на детето към езика е поетическо, то е като отношението на един поет към езика.

Въпрос към Йоанна Нашиловска: Какво помните от процеса на писане на тази книга, знаехте ли, че майка ви пише книга за вас?

Йоанна Нашиловска: Не, а и не помнех какво съм говорила по онова време. Прочетох книгата съвсем наскоро и се оказа, че все пак си спомням всичко. След като прочетох книгата, то се върна в паметта ми. Не си спомнях, че съм казвала тези неща, но като прочетох книгата разбрах, че мама е написала онова, които съм казвала и което изведнъж изплува в паметта ми. В книгата всичко е написано шеговито и под формата на кратки диалози, а аз си мислех всички тези неща съвсем серозно и съвсем серозно питах и задавах своите въпроси.