До площадчето има кафене. Масичките са засенчени и в най-големия пек от огромна липа и огромна акация. Към обяд става многолюдно, защото кафенето е в подстъпите на планината и има туристи, уж тръгнали за нагоре, които сядат тук и не мръдват с часове. Но рано сутрин, към девет, са заети само една-две маси. Плочникът издъхва мокротата на нощния дъжд. Като си поръчаш сутрин кафе, наистина не ти се става.
На една от масите седеше възрастна двойка. Бяха облечени пъстро, косата на жената беше грижливо боядисана. Бяха разтворили до чашките с кафе вестник, мъжът четеше на глас заглавията на новините и после ги коментираха. Сетне се захванаха с кръстословицата. Понякога се засмиваха на нещо, което беше разбудило техен стар спомен.
Сигурно и днес щеше да вали следобяд. Но те бяха намерили пролуката със слънчице през деня, както обикновено ставаше напоследък, сутрин времето беше кристално, но после изневиделица се заоблачаваше, и бяха използвали да излязат навън.
По едно време жената спря да пише в квадратчетата и вдигна глава към клоните на дървото, които замрежваха небето. И се засмя на нещо свое.
– Какво? – попита мъжът. Както при всяка дългогодишна двойка, нейният смях принадлежеше и на него.
– Сетих се за онази дума – каза жената.
– Коя дума?
– Тотоколат.
– Аха.
– Помниш ли колко се чудехме какво ли означава?
– Така е. И не успяхме да я разгадаем.
– Добре че Меги ни я разшифрова.
Техният малък внук, който живееше с майка си и татко си в Щатите, сега проговаряше. Меги, дъщеря им, им докладваше по скайпа по-интересните думи. За някои от думите те сами се сещаха какво означават, но за други се чудеха до последно и трябваше да я питат. А за тотоколат нямаха дори предположение какво ли може да е. И се наложи и за нея да питат Меги.
А всъщност думата не се оказа толкова сложна за разгадаване. Означаваше шоколад.
Усмивката по лицето на жената бавно стихна и тя отново взе химикалката и се зачете в кръстословицата.
– Град в Съединените щати?
– С колко букви?
– С осем.
– Да не е градът на Меги? Я опитай.
Жената започна да попълва буквите.
– Май е той – каза.
После изведнъж се разрева. Без глас, да не я чуят другите клиенти в заведението. Само лицето ѝ се разкриви.
– Хайде стига сега – каза мъжът. – Ако спреш да плачеш, ще ти купя един тотоколат.
Но стана още по-лошо. Тя скри лицето си с длани. Мъжът добре знаеше, че нямаше какво да се направи. И друг път ѝ беше ставало така. Просто трябваше да се чака.
