„1000 години философия. Друг поглед към философията на „средновековието“, Андреас Шпеер, превод от немски Георги Каприев, издателство „Изток-Запад“, 2023 г.

Не знам за какви читатели е писана тази книга, но си мисля, че българският ѝ превод е за 10–15 човека, които мога да изброя поименно. Разбира се, това лесно може да се оспори. Може да се твърди, че читателите на българското издание ще са не 15–20, а 30–40 човека. Ала това няма да промени реалностите. Затова, струва ми се, има два типа рецепция на текста. Първият изисква бавното и внимателно четене с лист и химикал, а второто – откровеното признание: „моля, не си купувайте тази книга, тя не е за вас, и колкото да се напъвате, никога няма да прочетете повече от пет нейни страници“. За да подкрепя тезата си, е достатъчно да спомена, че фабулата се върти около осмислянето на Аристотел и опитите за надконфесионално универсализиране на неговите трактати. Към това може да се добави, че монографията е на академичен език, непроходим като Броселиандовата гора. Затова и неслучайно един от героите в „Махалото на Фуко“ – Давид Абулафия, се разхожда между редовете на „1000 години философия“. Ще го срещате често, но особено любопитно е мястото му на 29-а страница, където той създава интелектуална „Биография на Средиземно море“[1]. При все че въобще не е така, ще възрази някой от десетината човека, заради които проф. Каприев превежда „1000 години философия“. Защото Давид Абулафия е роден 13 години след Умберто Еко и пише книгата си през 2011 г., тоест четвърт век (и по-точно 23 години) след „Махалото на Фуко“. Ала има един друг Абулафия – почти митичния философ, роден в Сарагоса през 1241 г. За него се говори, че бил приятел с Моше от Бургос и с Моше Маймонид. Говори се още, че през август 1280 г. имал наглостта да отиде в дома на папа Николай ІІІ, за да поспори с него. Разбира се, срещата не се състояла, защото римският първосвещеник заявил, че юдейският магьосник трябва да бъде хвърлен в огъня. Но така се случило, че само час след като присъдата била произнесена, папата починал от апоплектичен удар.

Трябва да се направи уговорката, че всичко това е маловажен детайл, разкриващ ни само един от заливите на Средиземното философско море. Но иначе няма как да станат ясни онези гениза-документи, буквално (защото думата гениза означава гроб) погребани в синагогите на Египет. Вярвало се, че щом съдържат цитати от Писанията, не бива да се унищожават. Но и не бива да се четат, защото са прекалено вятърничеви. Скрили ги в тайниците на Каирската синагога, за да възкръснат в Съдния ден. Повече от четвърт милион страници, събирани близо 1000 години! В някои от тях пишело за розите на ветровете, в други – за линиите на ветровете, имало и климатични хиромантии и каво ли още не. Уж всичко било „вятър работа“ и затова били погребани свитъците. Но по тях Елмар Холенщайн направил своя удивителен „Философски атлас“…

Сякаш по-лесно е да се върви по вълните на същото това Средиземно море, отколкото да се проумее как пътеписите на Тудела от Навара или на Мухамад ибн Ахмад ибн Джубаир могат чрез разкази за пътешествия да създават не само перипатетически и преводачески школи, но и устойчиви във вековете философски традиции.

Равена, Салерно, Нисиба, Багдад, Толедо, Сиракуза, Лонел, Майорка, Кьолн (Колония)… градовете пътуват и сменят местата си. Понякога (като Ефес или Едеса) спят и сънуват повече от хилядолетие. Понякога умират и възкръсват с други имена. „Една карта – пишат по този повод Жил Дельоз и Жак Гатари в „Хиляди плоскости“ – отваря множесво възможни подходи.“ И съответно, това прави пътищата, по които се движат идеите, труднопроследими. Дори не идеи, дори слонове да се движат, траекториите им ще са колкото математически, толкова и магически величини. Затова ни е особено любопитно да научим откъде е минал белият слон, който халифът Харун ал-Рашид е подарил на Карл Велики. Знаем, че това пътуване се е случило някъде около 798 г. Знаем, че слонът се е казвал Абу Абас и че за него пее дори Висоцки. Ала откъде е минал? В първа книга от коментара на „Алмагест“, Ал Фараби посветил цяла глава на този въпрос. Поне така твърдял Жерардо от Кремона в книгата си De scientis („За науките“). Ала колкото повече се изсянява тази тайна, толкова по-тайнствена става тя. В търсене на разгадаването ѝ човек е склонен да зачете всички възможни тълкувания на „За тълкуването“. И донякъде утешен от факта, че Авероес, във втория си коментар на трактата, е открил интенциите в душата (intentiones que sunt in anima), всеки от нас волю-неволю би повярвал, че поне още 1000 години ще трябва да се чете „Хиляда години философия“. Най-малкото защото някъде там (и по-точно в Никомаховата етика) се казвало, че практикувайки умствените добродетели, достигаме вечното щастие (felicitas aeterna). Пък и нали по този повод Бонавентура говорел за едно вечно изкуство (ars aeterna)… защото имало някакво безкрайно знание, непринадлежащо към дискурсивността. Или казано по-простичко: имало и такива книги, които недвусмислено показвали, че колкото и човек да чете, ще му е трудно, почти невъзможно да стигне до първата страница… което пък може да се окаже сериозен повод книгата на Андреас Шпеер да бъде прочетена от малко повече хора… Примерно от 120 човека.     

––––––––––

[1] „The Great sea”, Penguin books, 2011 г.