0
3082

Имало едно време… Люк Бесон

„Анна“

Спокойно, човекът още си го има, но онзи Бесон, когото може би помните от Subway, „Голямото синьо“ и „Леон“, нещо хич го няма (добре де, „Коза ностра“ беше малко изключение). Много режисьори с оригинални пробиви в киното са имали върхове и спадове в творческия си потенциал (Гай Ричи например), но французинът категорично обърна гръб на „младежките грешки“ и се превърна главно в ударен  продуцент с екшън размах, впечатляващ за родината му (сигурно и затова там много-много не го обичат), а когато все пак реши да мине зад камерата, се получават отново подчертано комерсиални „зрелища за масите“. Това по принцип, а в конкретния случай  бизнесменът Бесон е решил освен динамика, кървави престрелки и ефектни сблъсъци да „преразкаже“ собствения си хит „Никита“ (1990). Така „Анна“ е опит за предотвратяване на финансов колапс, в който загубилият вдъхновение Люк Бесон ни доставя доза ударен екшън с помощта на новата си муза, младата руска манекенка Саша Лус, без нито за момент да надхвърля вписаното до този момент във филмографията си, която просто се задоволява да цитира.

Момичето

Тя, разбира се, е дългокрака, слаба, почти чуплива на вид, със славянски корен (и така е от Мила Йовович насам). Има не съвсем чисто минало, което позволява на службите (в случая КГБ) да я шантажират с дилеми от типа „или работиш за нас, или си мъртва“. След което става суперагент… Анна е 24-годишна руска хубавица, открита за света на модата от европейска агенция за модели със седалище в Париж, чийто представител я открива на пазара в Москва да продава матрьошки. Но коя е в действителност тази жена и колко други самоличности крие? Продавачка, модел, наемен убиец, двоен агент или просто опитен шахматист? Кой печели партията шах, ще разберете в края на филма.

Кризата

След тежки загуби през 2017 и 2018 г. в резултат от бокс-офис провала на „Валериан и градът на хилядите планети“, продуцентската компания на Люк Бесон EuropaCorp е принудена да затвори разпространителския си отдел (поради което новият му филм излезе на екран във Франция под знака на Pathé, и то след провал в САЩ, където приходите не надхвърлиха 10 млн. долара). Извън контекста #MeToo и обвиненията от страна на една бивша актриса, които подхранват интереса на пресата, сложният икономически контекст принуждава Бесон да избърза с производствения процес на „Анна“, чието създаване изглежда е опит за преодоляване на непосредствената финансова криза. Така режисьорът продуцент залага на собствените си проверени формули и извличайки уроци от световните си успехи – и най-вече от „Люси“ (2014), който се оказа най-големият му международен триумф, – се опитва да създаде архетипен продукт за незабавни печалби.

Клишетата

От заглавието, което е отглас от „Никита“, Леон“ и „Люси“ (т.е. име без много срички), минавайки през визията на основния персонаж, тежките физически сблъсъци, от които грацилната героиня излиза почти неуязвима, нейното безразличие към заобикалящия свят, до критичните ситуации, които възникват като по поръчка, за да симулират обрат в интригата (аргументирано в „Анна“ с принципа на матрьошката), Люк Бесон използва обичайния си разказвачески арсенал, плагиатствайки собствените си авторски филми (които за разлика от серийното му производство за EuropaCorp се радваха на известна оригиналност, поне до „Жана д’Арк“, 1999).

„Анна“

Déjà-vu

Британците Килиън Мърфи, Хелън Мирън и Люк Евънс дават най-доброто от себе си, за да вдъхнат живот и да придадат плътност на лъкатушещата интрига, но в един шпионски сюжет между Изтока и Запада, който през последните години ни бе предложен в ударни дози като „Атомна блондинка“ и „Червената лястовица“, Бесон произвежда кинопродукт, лъхащ на „овехтяло“, докато споменатите два филма бяха доказателство за визуална и сценарна дързост, чак до взривоопасната сексуалност. Персонажът на Анна (с безполезна за фабулата бисексуалност) се опитва да компенсира с включването на любовница между задължително „вербуваните“ мъжки сърца от двата лагера, но противно на многопластовия образ на матрьошката, си остава предсказуем и някак прозрачен (дори в сцените с боевете, където трудно успяваме да повярваме на ударите, които крехкото ѝ тяло получава); докато в „Червената лястовица“ героинята на Дженифър Лоурънс наистина бе тласната до ръба на възможностите си, в рамките на подобен, но решително по-неочакван сценарий.

„Анна“

Обобщено погледнато, „Анна“ е констатацията за един тъжен творчески и комерсиален провал. В трудния за продуцента контекст режисьорът Люк Бесон струпва клишетата от своето кино, смесвайки жанровете (трилър, шпионски филм и екшън) и дори повтаряйки кадри, които бяха запазена марка на стила му. Имитацията на „Никита“ предизвиква носталгия към някога изобретателния му подход на разказвач, изборът на остаряла интрига буди отегчение във време, когато комерсиалното киното отчаяно търси нови сюжетни хоризонти, а предизвестеният финал опровергава загадъчния статут на матрьошката и унищожава всяка надежда за оригиналност.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияНаправи ли Тръмп „Америка отново велика“?
Следваща статияКомунизмът и зависимостите на литературния човек