0
1418

Речта на виолончелото

снимка Ангелина Грозева, БНР

Слово, произнесено на премиерата на книгата на проф. Венцеслав Николов „Баща ми е прочутият Матео“, 1 октомври 2021 г.

Какво се случва, когато предметите проговорят? Какви истории може да ни разкаже едно виолончело, изработено в началото на осемнадесети век? И можем ли да се доверим на разказите му? Тези въпроси ме връхлетяха, когато затворих тази необикновена книга. Има ли, питах се, музикалният инструмент потенциала да засвидетелства епизоди от историята на музиката? Какво позволява той да замести разказвача човек и оправдано ли е това му позициониране?

За да си отговоря на тези въпроси се наложи да си припомня неща от професионалните ми занимания и по-конкретно различните начини, по които човек се отнася към заобикалящите го предмети. В повечето случаи предметите биват използвани като инструменти, помагащи ни да осъществим някаква дейност и нямащи никакъв друг смисъл извън тази им инструментална употреба. Те, отбелязва немският философ Мартин Хайдегер, са налични, vor-handen, т.е. те са на известно отстояние от нас, пред-ръката-ни и дори са Gegen-stände, противо-стоящи нам, поради което включването им в ареала на човешкото предполага усилие за овладяването им и не по-малко усилие за удържането им в човешкия свят. Отпаднат ли от този свят инструментите се превръщат в поданици на ръждата и забравата.

Но предметите могат да бъдат органично включени в света на човека, да са в обсега на ръката, да са постоянно под-ръчни, zu-handen. Тяхното присъствие не се удостоверява чрез инструменталната им употреба. Те са обвързани с кодовете на интимността, на личностно съкровеното, назовимо с име в първо лице – камбаната е Мадлен, мечът е Ескалибур. Инструмента „овладяваме“, научаваме се да боравим ефективно с него и да постигаме някакъв резултат. Подръчният предмет е изначално присъстващ в нашия свят, неотнимаем компонент на съ-битието (Mit-sein) човек. Ако трябва да илюстрирам двете споменати отнасяния към предметите от заобикалящия ни свят, бих посочил електронния часовник, показващ винаги времето с непогрешима точност и, от друга страна, наследения от баща ми джобен часовник, понякога изоставащ, но активиращ кода за разпознаване на едно желано присъствие. „Предметът“ се отзовава на повика на битието и неговата реч е композирана не от външни, най-често конвенционални фрази, а от такива, които са изнедрени от собствената ни смислова бездна. „Предметът“ е не само това, за което иде реч, но и това, което говори от нас самите, което изявява един по-дълбок смисъл, утаен в подмолите на живота ни.

И ето, тъкмо тази смислена, едновременно универсално значима и вълнуващо личностна е речта на виолончелото, което подрежда умело епизодите на своето съществуване. Венцеслав Николов изглежда да се отказва да поеме отговорността за изказаното, делегирайки смисъла на всяко възможно твърдение на музикалния инструмент. Това удивително обръщане на отношението проблематизира тривиалната представа за творчеството, поставяйки под въпрос егоцентризма на човека творец. Инструментът престава да бъде пособие, което следва да бъде овладяно до съвършенство, а се превръща в живо същество със собствена чувствителност и воля, което допуска или не допуска до себе си изпълнителя. „Обратната перспектива“ обяснява в частност добре известния факт на технически безпогрешното и дори виртуозното изпълнение, което обаче оставя безчувствен слушателя. Дефицитът, подсказва повествованието, е следствие от неспособността или неохотата на човека да последва зова на „предмета“, който е всъщност тъждествен по субстанция с него, който следователно в някакъв смисъл е самият човек. Творческият акт е не толкова акт на хуманизиране на външностоящи и противостоящи ни предмети, колкото причастяване към „предметите“, представляващи съдържанието на нашия автентичен и дълбоко интимен свят.

Ще илюстрирам тези донякъде абстрактни разсъждения с един реален епизод. Преди години с Николай Трейман поканихме Венци Николов във фотостудиото, за да направим негов портрет за проекта „Рицари на духа“. Портретите излизаха отчайващо безлични, приличаха на снимки за паспорт, предаващи достоверно външните черти на снимания, но нищо повече. Докато виртуозът не призова на помощ виолончелото. Започна да свири. И тогава потръгна. Усетих, че се докосвам до същностни измерения на „обекта“, инструментът като че отключи тайника на вътрешния свят на човека. В тази удивителна метаморфоза прословутото виолончело не беше просто пособието, овладяно до съвършенство от един истински виртуоз, но и диалогичен партньор в събитието на тайнството музика.

Привличането на този партньор като разказвач променя качеството на разказа. Музикалният инструмент има това неоспоримо предимство, че поради своето дълголетие, далеч надхвърлящо броените години на човешкия живот, може да разгърне сюжета на разказа от позицията на очевидец, която позиция вече е индикация за достоверността на описаните събития. И наистина тази книга е достоверен разказ за случилото се в музиката през последните столетия. Та авторът-виолончело го е видяло с очите си! И читателят се потапя с наслада в този достоверен разказ, в доверената му от непосредствен свидетел история.

Но къде е в такъв случай самият Венцеслав Николов? Свежда ли се ролята му до обикновен записвач на разказа на музикалния инструмент? И, преотстъпвайки авторството на един предмет, не отваря ли човекът изкусителната възможност за своеволниченето на този еманципиран автор? Защото предметите наистина могат и да своеволничат. Не съм в състояние да илюстрирам това с музикалния инструмент, но мога да го направя с друго, по-познато ми пособие – фотокамерата. Ще цитирам един пасаж от Джеръм К. Джеръм: „Сякаш някакъв зъл дух се беше вселил в нея… Тя откриваше недостатъци с непогрешимия усет на родèн критик и така ги уголемяваше, че затъмняваше всички останали достойнства. Човек с брадавица на лицето ставаше брадавица на фона на човек. Хора с по-остри черти се превръщаха просто в придатък на носовете си… Проклетата фотокамера сякаш се наслаждаваше да разкрива човешкия род откъм най-лошата му страна. На децата обикновено придаваше израз на най-подло коварство. Младите момичета заприличваха или на глуповато ухилени кретени, или на недоразвити кавгаджийки. Лицата на възрастните дами ни гледаха с неописуема враждебност и цинизъм. Енорийския свещеник, най-прекрасния и благ старик на тази земя, тя превърна в навъсен и свиреп тип, лишен от всякакви умствени способности, а очите на най-изтъкнатия адвокат на града изведнъж загледаха с такова едва прикрито лукавство, че малцина от онези, които видеха снимката, се решаваха да доверят повече делата си в неговите ръце. Що се отнася до мен…, ще кажа само, че ако си приличам със снимката, която ми беше направена, то критиците са напълно оправдани за всичко, което са говорили за мен, когато и да било и където и да било – дори нещо повече. Освен това дължа да обясня…, че единият ми крак не е два пъти по-дълъг от другия, както излиза от фотографията, нито пък, че се прегъва на обратната страна. И мога да го докажа.“                      

Разбира се, виолончелото-разказвач е чуждо на всяка злонамереност. То и не се себеласкае от привилегированата си позиция и дори когато донякъде горделиво заявява, че „аз мога без него, той не може без мен“, това не неглижира значимостта на собствено човешкото присъствие на автора. Това присъствие се забелязва в усмивката, в деликатния отстъп от категоричността на разказа. Книгата на Венцеслав Николов е сериозен, но ведър разказ, който и поучава, и забавлява. „Делегираното авторство“ позволява допускането на един „супервайзър“, използващ ефективното оръжие на иронията и дори на  самоиронията, която на свой ред освобождава пространство за читателя, за неговите преценки, осмисляния и догадки. Този текст позволява на читателя да диша свободно, да присъства достойно в акта на четенето. И да пожелае – както се случи с мен – незабавно да чуe концерта за чело в D minor, RV 407, на Антонио Вивалди.

Проф. Цочо Бояджиев (род. 1951 г.) е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Дълги години преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите:„Неписаното учение на Платон“ (1984), „Студии върху средновековния хуманизъм“ (1988),„Античната философия като феномен на културата“ (1990),„Августин и Декарт“ (1992),„Философия на Европейското средновековие“(1994), „Кръговрат на духа“(1998), „Нощта през Средновековието“ (2000). Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Плотин,Тома от Аквино, Майстер Екхарт, Лоренцо Вала, Братя Грим, Мартин Хайдегер,на съвременна португалска поезия и др. Изявен фотограф, автор на изследването „Философия на фотографията“ (2014).