В началото на прехода ние изгубихме възможността да се самоидентифицираме като модерни личности не само чрез историята си, но и чрез съвремието и бъдещето си. 24 години по-късно ние все още не знаем кои сме.

Роден съм през 1990  – годината на демокрацията, на свободата; годината, когато оковите е трябвало да паднат, когато ние отново се присъединяваме към Европа. Роден съм в демокрация и съм дете на свободата.

Моят живот е ясно отражение на развитието на тези две понятия в контекста на българското съвремие. За тези 24 години аз участвах в протестите през 1997 г., бях свидетел на завръщането на „царя”, бума на чалгата и фетишизма на „женското”, края на българската политика и пълната доминация в публичния ни живот на Българската социалистическа партия. Свидетел бях и на изграждането на стената пред парламента 24 години след падането на Берлинската стена; видях и как хиляди полицаи блокираха центъра на София множество пъти през последните месеци. Софийският университет стана синоним на Ранобудните студенти, а жълтите павета – на трудния път, който трябва отново да извървим към Европа, към Запада.

Това е моята държава. Роден съм в демокрация и съм дете на свободата, но днес тук няма нито свобода, нито демокрация. Какво ли се е случило тук с мен? Този въпрос е същият, който Грегор Замза от разказа на Кафка Метаморфозата си задава, след като една сутрин се събужда преобразен в огромна буболечка.

Какво се е случило с мен, се пита той, докато малко по малко започва да губи всякаква връзка с човешкото, изолиран и обусловен от един външен свят, убеден в пълната му метаморфоза. Въпреки това някъде дълбоко под фасадата неговата личност още съществува, спомените се задържат, самосъзнанието продължава да се бори…, докато може. Той е Грегор Замза, син на родителите си и търговски пътник, независимо че пред света той е преобразен.

Всички ние изпитваме паника пред опасността да бъдем поставени на мястото на човекът насекомо и едновременно с това се възхищаваме на способността на Франц Кафка да оголи и най-дълбоките ни страхове, свързани със собственото ни Аз.

Чували сме и страховити истории как в края на XVII век луди се борят за живота си, доказвайки наличието на разум, в опит да покажат, че са част от нормалността и да изиграят своята роля в предначертаното и уредено общество. В коя от двете страни попада човек, не зависи от него; единственото, което е пределно ясно, е, че двата полюса – на разума и лудостта, на нормалното и ненормалното – зависят един от друг. Едните живеят живота си благодарение на това, че другите не живеят своя.

Но кои сме ние?! Какво се е случило тук с нас? За да отговорим заедно на този въпрос, е нужно да проследим собствената си генеалогия, да проектираме нещо като история на съвремието ни, за да можем да разберем как сме стигнали дотук. И затова е много важно да помислим как (и от кого) се определя историята ни, как се възприемат миналото и спомените.

Преди повече от век в една статия на име „Нашата интелигенция” Боян Пенев много ясно диагностицира и предсказва нашата съвременна метаморфоза. Пишейки за трудностите на формиращото се модерно българско общество, той твърди: Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото. От него никоя външна сила не ще ни освободи – ние сами трябва да се освободим, сами за себе си.

Пред същата битка сме изправени и сега. Ние не извоювахме нашата свобода преди 24 години; днес продължаваме да се борим, сякаш срещу вече непобедимо зло. Останахме и много малко; нашата истина, нашият глас за малко да бъдат напълно заглушени. Бяхме на косъм преди 6-7 месеца да се припознаем като човека насекомо от разказа, да приемем метаморфозата като крайна и да се примирим с новата си природа. Да бъдем премачкани.

Но промяна има. Първата крачка е направена – тя е съзнанието; съзнанието, че свободата ни не е даденост, а задължение на всеки един от нас; съзнанието, че не ние контролираме дискурса върху истината за миналото и за съвремието, не ние определяме значението на демокрацията; ние сме този слой от българското общество, който постепенно беше изолиран, заглушаван; ние станахме лудите, немите и непритежаващите нищо скитници в своята държава. Държавата на една шепа стари муцуни, комунисти и псевдомафиоти, барикадирали се във вече последния им останал бастион на властта – Народното събрание. Държава на дирижираната демокрация. Държава на насекомите.

Така че нека да потърсим истинското значение на двете думи, с които аз определям същността си като съвременен български гражданин: демокрация и свобода; зад фасадата думата „демокрация” всъщност означава дирижирана демокрация, а думата „свобода” е синоним за политическа независимост. Това ни връчиха те, когато крачката след тоталитаризма беше направена – политическа независимост. Същото, за което говори и Боян Пенев, но как ли се постига освобождението от това духовно робство, което той споменава? Да се върнем назад в модерната история, защото според мен Боян Пенев тук се докосва до един от основните въпроси на модерната философия: какво означава свободата и по-точно как можем да сме сигурни, че сме достатъчно зрели да самоосъзнаем, че сме наистина свободни.

В своя отговор на въпроса „Що е Просвещение?” Имануел Кант пише: [Ч]рез революция може би би се стигнало до отхвърляне на личния деспотизъм и на алчното или властолюбиво потисничество, но никога до реформа на начина на мислене; пък и новите предразсъдъци ще вършат много добре работата на старите, служейки за юзди на лишената от собствено мислене тълпа.

С две думи, революцията почти винаги може да доведе до политическа независимост на народа, но почти никога, сама по себе си, не преодолява духовното му робство. Това духовно робство, или по думите на Кант – самопричиненото непълнолетие на човек – до голяма степен се закоренява дълбоко в индивидуалните и социалните идентичности на хората и става почти естествено.

Просвещението, за което говори Кант, означава всеки един човек да има смелостта „винаги и изцяло открито, публично да използва разума си”. Но следва въпросът: как може да се случи това в едно общество, в което тези, които се борят за преодоляването на духовното си робство, са изолирани; когато техният разум е извън нормалността; когато те биват превърнати в лудите, в хората насекоми в нашия кафкиански разказ? Какво правим, когато нашата култура и идентичност са отровени, покорени и атомизирани? Какво правим, когато се окаже, че всъщност не сме децата на свободата, а сме децата на политическата и екзистенциална съвременна българска криза?

У нас нямаше прекъсване, такова от каквото имахме нужда преди 24 години. Нямаше разкъсване с традицията. Не съществуваше възможността да се преборим за новата си идентичност, за новия си глас, за новата си свобода. Всичко остана само на хартия. Посткомунистическият период в България остана само в книгите по история, отбелязвайки несъществуваща промяна. Ние изгубихме възможността тогава да се самоидентифицираме като модерни личности не само чрез историята си, но и чрез съвремието и бъдещето си. 24 години по-късно ние все още не знаем кои сме.

Нещата обаче започват да се променят; в ход е процес на превъзмогване на същността на посткомунизма като исторически период за сметка на посткомунизма като естетика и етос. Този процес е много важен, защото преодолява проблематичното ни отношение със съвременността. Тук става дума за модерността като изкуство, модерността на Бодлер. При него тя съществува като упражнение, в което изключителното внимание, обърнато върху това, което е истинско, бива противопоставено на една практическа свобода, която се старае едновременно да уважава тази реалност, но и да я нарушава.

С други думи, модерността на Бодлер като изкуство означава отношение към съвремието, което е неотделимо от желанието на човека да си го представи по друг начин и да го промени, но не като го разрушава, а като наистина се опита да разбере неговата същност. В България това вече се случва: лъжите на миналото и на бъдещето биват всекидневно oсмивани. Паметниците на тоталитарния режим биват изрисувани по централноевропейски маниер, с цел да разкрият грозните лъжи за нашето минало; Софийският университет беше окупиран, за да бъдат изобличени грозните лъжи на бъдещето. Ние показваме чрез тези малки дейности първата стъпка в олицетворението на Бодлеровата модерност. Изкуството е там, платното за момента представлява градската архитектура. Тази модерност не е даденост и не връчва свободата на отделната личност отгоре; тази модерност принуждава човек да се изправи пред задачата и да поеме отговорността да се самоизгради и да наложи собственато си Аз; независимо какво е налагано отвън. Тук изграждащата се съвременна личност и отношението към модерността са свързани с тези хора, които целят да се самоизобразят.

Това директно отговаря на въпроса „Що е Просвещение?”, който е и синонимен на въпроса в историята на Кафка: какво се е случило тук с мен? Отговорът на въпросите е: просвещението – това, което се е случило тук с мен, – е съзнанието, че аз не съм заложник на това, което определя моята личност в България, т.е. наложените шаблони за моята свобода и нашата демокрация. Не съм длъжен да вярвам на изкривените истини за нашето минало и съвремие. Осъзнаването на това е и първата стъпка към промяната: да престана да правя, да бъда, да мисля това, което досега съм правил, мислил и това, което съм бил.

Това е първата стъпка към разкрепостената и необвързана с миналото и културата концепция за практика на свободата. Тази практика на свободата означава следното: чувствителност и критика към онова, което ни определя; онова, което ни налага, че изведнъж не сме това, което сме очаквали – тази власт, която ни налага същността на насекомото от разказа. Това е съпроводено, естествено, от непрекъснат анализ и изграждане на дискурс, разглеждащ историята на ограниченията, наложени върху нас преди и след 1989 г. И най-важното, което логично следва започнатия процес, експериментът с възможността ни да прекрачим и да превъзмогнем тези ограничения. Окупацията на университетите беше един такъв експеримент. Ние, децата на (не)свободата сме още една алтернатива. Не мога да предскажа кога везните ще се наклонят, защото тази свобода, за която се борим, не е универсална и няма исторически корени – тя е въпрос на лично отношениe и естетика. Само знам, че процесът е започнат и вече изменя, стъпка по стъпка, паметник по паметник, нашето общество.

Николай Николов, 23 г., докторант по политология в University College London, автор на блога www.banitza.net с фокус върху политиката и културата, редактор за opendemocracy.net.

Първоначалният вариант на текста може да се прочете в „Литературен вестник“.

Снимката на главната страница е на Васил Гарнизов