Къде се крие щастието? Публикуваме текста на Николай Николов, създател на онлайн списанието „Баница”, което представя позициите на децата на прехода.

Часът е 12:56. Гледам часовника, който милият ми дядо ми беше завещал. Навивам го, за да поддържам живота му, и едновременно с това се връщам назад във времето, когато бях на безброй години (тогава не можех да броя). Молех го да ми разкаже какво сънува в следобедната дрямка. Дядо вече го няма и аз тъгувам.

Тъгувам, че не зная къде да търся щастието – дали е просто в обратната посока на тъгата, защото нея намирам толкова лесно? Причината, казвам си аз, е, че съм развил силно чувство за притежание на успех. Той е мой, сякаш не би трябвало да се боря за него – заслужавам успеха. Пагубно е да си амбициозен и нетрудолюбив. Хората (Хенри Форд, по-точно) услужливо напомнят – 99% трудолюбие и 1% талант. Но така изписано, уравнението поставя двете условия на еднозначна тежест – едното не може без другото. Този 1% решава всичко… и нищо. Както поетът Алън Гинзбърг споделя, има само няколко случая в неговото писане, когато е усетил истинската сила и чистота на гласа на изкуството.

Тези от нас, които познават стиховете му, могат само да му завиждат, в най-добрия случай благородно. В неговата поезия, за жалост, се крият объркани анархистки и комунистически привкуси, които малко или много осмиват толкова рядко постижимата висота на творчеството му. И все пак, неговата поезия е социална, а музата му – това е американското общество. Винаги съм се чудил какво би било да съществуваш през 50-те години в Америка и ако имаш много, много голям късмет – в Ню Йорк.

Защото какво означават 50-те години за нас? Нищо – това са отнети, репресивни времена, изкуствени, немислими и чужди. Това са годините на концлагерите и високоговорителите по главната в Бургас. Като по книга на Оруел.

Докато някои от нашите родители са се кътали в „Тунела”, за да слушат кой знае от къде докопана („смъртоносна”) плоча на Бийтълс, то Алън Гинзбърг, Джак Керуак и малко преди тях – Уди Гътри преоткриват американската мечта. Тя вече не олицетворява богатство, къща, семейство, кола; мечтата е друга, смисълът е променен. Търси се именно освобождението от тези материални притежания – да пътуваш на стоп от Ню Йорк до Лос Анджелис (през Денвър, винаги през Денвър), за да докажеш на себе си, на родителите, на цялата система, че всичко, от което се нуждаеш, за да бъдеш щастлив, е свободомислие.

В България, разбира се, свободомислещите и стопаджиите са били народни врагове. Следва безмилостно подстригване на тъмно в някоя милиция (примерно в Карнобат) и после хайде обратно, без бакенбардите обаче, към София. Аз не съм живял социализма, но някак го изпитвам. Тежи ми. Усещам присъствието му, като неразградимото телесно присъствие на Владимир Илич Ленин.

И затова свободомислието не е равно на щастие само по себе си. Човек има нужда от доказателства, защото светът, в който живеем, вече не е черно-бял. Оказва се, че въпреки всичко, предоставено ни от семейството, приятелите, образованието, ние все пак изпитваме дълбоко безпокойство какво ни очаква. Съвременните социолози твърдят, че то е резултат от това, че живеем в свят, в който нещата се променят много по-бързо, отколкото можем да ги осмислим и възприемем.

Аз лично се съмнявам, че причината е тази. Смятам, че това чувство на притеснение идва от непоколебимата ни мисъл, че ние заслужаваме да бъдем щастливи, защото нищо не би трябвало да ни спре да постигнем мечтите си. Американската мечта – всичко е възможно. Имаш избор – остани в България, отиди в чужбина, взимай наркотици, имай семейство. От теб зависи. Ти решаваш. Няма нищо по-хубаво от това да имаш избор.

Но изборът идва без посока за развитие – ти решаваш, съответно ти носиш отговорност за своя живот, както и до голяма степен за щастието на най-близките си хора. Изглежда, защото всеки миг е сега, всяко решение е от значение, животът ти също има значение. Някъде там те чака щастието. Не само ти да знаеш, че съществуваш, а колкото се може повече хора да го оценят.

Значи не само да си свободолюбив, а да търсиш смисъла си в света, доказателства за това, че „аз съм от значение, тук и сега”. Преди това осъзнаване е било тясно свързано с философията на Просвещението – тоест с мисълта за промяна; аз съм от значение, следователно промяната е възможна и аз мога да я постигна. Животът не е достатъчно честен и справедлив и ние, свободните хора, можем да го променим!

От другата страна са пост-модернистите между нас, които са способни да приемат нещата такива, каквито изглеждат, и просто да търсят малките красоти и да пресъздават кътчета на естетика, стъпка по стъпка.

А пък според майка ми най-важното за щастието на човека е семейството. Толкова много избори и пътища, а сигурно има още толкова много други. Сега, гледайки часовника на дядо, докато дописвам този текст (вече е 02:30), се чудя дали той е бил щастлив. Той обичаше семейството и работата си, ценеше своите вещи. Най-обичах да си играя с докторското му куфарче и да подслушвам нищо неподозиращото ми сърце.

Аз, за разлика от дядо, се старая да задържам малко вещи край себе си. Моята американска мечта стои по-близо до тази на Гинзбърг, отколкото до онази, поставяща знак за равенство между щастието и материалните блага. Нащрек съм дали мога да побера дрехите си в един куфар и съм винаги в готовност да оголя стаята, в която живея в момента.

Единственото нещо, с което просто не успявам да се разделя, са книгите, въпреки че след всяко местене се изгубва по някоя книга, като частица от мен и моите спомени. Хората най-често поглеждат към миналото чрез призмата на фотографията, да си спомнят кои са били, когато са били други хора, пред 20-ина години. Аз следя миналото чрез думите. Долавям как всяка една моя дума, написана и в този текст, е пряко свързана с подбора на книги до мен. Знам всяка една книга – не са много, защото и аз съм малък – но те са като визитни картички на отделни състояния от моето съществуване.

Може би в книгите се крие щастието? Или може би там се крие поне посоката. Виждам как от ранния си интерес към Фуко (през Ницше и Бъртранд Ръсел) и в последствие към цялата култура на френската философия след 1950 г., съм преминал към Америка през ‘златния’ XIX век и годините на Голямата депресия с книгите на Джон Стайнбек и съм завършил със съживяването на фолкмузиката отново там – през 50-те. Увеличава се и броят на българските книги около мен, колкото по-често се прибирам в София.

Склонен съм да зарежа тези толкова ситно нанизани мъниста на моето узряващо съзнание в миналото и да тръгна да търся своята случка в днешния ден – имам на ръката и нещо като пътеводител, напомнящ ми, че времето тече само докато аз помня да го навивам. Хайде, ако ще е американска мечтата, да я следвам поне в Америка, в Ню Йорк. На разстояние ¼ навиване на часовника и толкова много случки отвъд това.

Или да остана в Лондон? Да запазя книгите и даже да ги преместя в по-гостоприемна библиотека, у дома. Крие ли се някакво геройство в това да продължаваш да се бориш, дори да се чувстваш на чуждо място? Едва ли, но поне човек се научава да превъзмогва другостта. Вероятно и аз имам вина, че с Лондон не се обичаме – може би трябва и в неговото сърце тайно да се вслушам?

От толкова много избори и опит за зряла мисъл човек е способен да забрави, че екзистенциализмът е опровергана теория – не човекът е центърът на света; следователно не всичко зависи и произтича от неговото аз. Човекът е „открит” през XVIII век (по памет) и „закрит” някъде след идването на тоталитаризма през ХХ век.

Един от най-неочакваните проблеми, които предполагам не само аз съм изпитвал, е точно тази палитра от избори – как може човек да знае зад коя врата се крие щастието; понякога ми напомня на онези черно-бели прожекции на експерименти с маймуни, които се опитват да вкарат кубчета в отредените им дупки.

И докато аз изпитвам нерешителност, и стрелките като че ли показват нерешителност – уж тръгват напред, а в крайна сметка се връщат в началото. Колко бих искал да попитам дядо си дали и той е бил щастлив и дали щастието не е привилегия само на по-възрастните; нещо, на което можеш да се порадваш, когато вече си извървял една-две крачки. Дали това да очакваш, че ти е дължимо щастие, – заради невинна наивност или арогантност – е нещо, което остава с теб завинаги? Като почти изличил се белег, напомнящ за ожулено коляно, когато си бил на пет. Дали всички имаме такъв белег, различни ли са размерите?

Разбира се, има нещо красиво в търсенето на тази (само)ценност – защото от една страна, то предполага известна чувствителност към местоположението на един човек в цялото това съвремие – изисква се въображение; но пък от друга страна,  означава също и липса на по-належащи въпроси, които може би прекалено често преобладават. Те вече са различни и отделни за всеки от нас. Но желанието за щастие е общо. Може би точно то ни кара да изискваме повече както от себе си, така и от света около нас.

И това е различно от честата заблуда за реализуеми социални утопии, предложени в безброй философски книжа. Идеалното не съществува, а пътят към него се води с неочаквани завъртулки и възникват непреодолими (етически) прегради. От друга страна, пътят към щастието, предполагам, е различен за всеки един от нас, но пък времето на истинското щастие е споделено. При тази мисъл часовникът натежава леко и напомня за себе си. Часът е 05:15.

Текстът е публикуван в banitza.net.

Николай Николов е създател и главен редактор на новото онлайн списание Banitza.net, събиращо личните истории на децата на прехода в опит да се осмислят последните 25 години в България. Той е на 24 г. Роден е в София, а в момента живее в Лондон, където подготвя докторантура по политология в University College London. Фокусът на изследването му е върху периода на тоталитаризма и пътищата за демократизация в Източна Европа. През останалото време Николай се занимава с журналистика. Работил е като продуцент в Националното радио в Ню Йорк, а понастоящем е редактор в Open Democracy. Заклет фен на „Ролинг Стоунс” и цялата блус традиция в САЩ, на The Band, Дейв ван Ронк и Боб Дилън.