„Довереникът на кралицата“ е филм, достоен за разказваческия талант на Стивън Фриърс.
Някога Стивън Фриърс предпочиташе измислени истории, но за последните пет години е режисирал пет биографични филма. И това сигурно има връзка с факта, че „Кралицата“ (2006) получи около стотина награди, сред които Оскар и Златен глобус за Хелън Мирън. Британският режисьор е качествено продуктивен и доста чувствителен по отношение на работа си (през 1996 г. изглеждаше обиден на цялото критическо съсловие, че не одобри „Мери Райли“). За щастие, освен някои половинчати упреци относно моментна протяжност и спекулативните коментари за връзката между конюнктурата на момента и религиозната принадлежност на индиеца Абдул, „Довереникът на кралицата“ е филм, достоен за разказваческия талант на Стивън Фриърс.
В изпълнение на „националния дълг“ режисьорът вече има във филмографията си две от трите значими владетелки на Британската империя (Елизабет I му се „изплъзна“ пред камерата на Шекар Капур). Биграфичният му цикъл започна с настоящата английска кралица, мина през две малко известни дами („Филомена“, 2013, и „Флорънс“, 2016) и двама доста известни спортисти (Мохамед Али и Ланс Армстронг), за да ни върне в края на XIX век, в двора на Нейно Величество Виктория. Формулировката „По действителен случай… почти“ създава предпоставки за чудения дали тази всеизвестно консервативна дама наистина би се е „забъркала“ с човек от друга религия… Но вместо да губите време в догадки доколко режисьорът се придържа към реалните факти в детайлите и с каква скрита цел този проект е реализиран във време на анти-мюсюлмански опасения (все пак финалните надписи ни осведомяват, че дневниците на Абдул Карим са открити едва през 2010 г.), можете да се насладите на импровизация и интерпретация в най-добрите традиции на Стивън Фриърс.
Именно това „почти“ дава възможност на британския режисьор да остави настрана всяка претенция за спазване на протокола и съобразяване с историческите хроники, измествайки акцента на „Довереникът на кралицата“ от класическите царствени перипетии и дворцови клюки към образа на една възрастна жена, разкъсвана между самотата и властолюбието. Без да е дидактичен (както често се случва с истории, в които един простосмъртен става душеприказчик на някой владетел и го учи да реагира „човешки“), нито „заложник“ на схемата, в която даден държавен глава трябва да бъде представен като обикновен човек, филмът ни въвлича в залеза на живота на един монарх.
Скромният индус Абдул е изтръгнат от писарската си работа в затвора в Агра и изпратен в далечен Лондон, за да поднесе специален медал на кралица Виктория на церемония по случай 80-годишния ѝ юбилей. Когато го забелязва, владетелката внезапно излиза от летаргията си, превръща го в свой личен служител, а впоследствие и в учител (муши). Часовете, прекарани в безкрайни разговори с Абдул, изглеждат напълно неразбираеми и събуждат недоволството на двора относно привилегированото положение на индиеца, който не е от знатно потекло. За Нейно Величество обаче това приятелство е средство за борба със скуката, връщане на желанието за живот и подхранване на сдържаното ѝ любопитство към света извън кралството, в което е своеобразна „затворничка“. Лъчезарното присъствие на чистосърдечния муши превръща възрастната дама в ентусиазирано момиче, а в обкръжението ѝ назрява заговор да я обявят за душевно болна…
„Довереникът на кралицата“ е едновременно смешен и доста тъжен филм. Създаден по спомените на Абдул, сюжетът следва възторжения поглед на един обзет от почит и благоговение поданик, чието единствено искрено желание е да служи и да бъде полезен на своята кралица. На 80 години Виктория е достолепна отегчена старица, в чиято най-дълбока същност се крие малко самотно момиченце. Противоречивата ѝ личност съвместява насладата от властта, с която не иска да се раздели, и интелигентността на жена, осъзнаваща напълно изискванията и ограниченията на положението и пола си, както и на самото време, в което живее.
Интригантските настроения в кралския двор са пресъздадени с макиавелистичната ефикасност на режисьора на „Опасни връзки“ (атмосферата в Chéri (2009) не му се получи много добре, но всеки път, когато някой самоуверен мъж се качва или слиза по дворцовите стълби в „Довереникът на кралицата“, изплува споменът за виконт Дьо Валмон в провинциалния дом на мадам Дьо Розмонд…). В новия си филм Стивън Фриърс успява да мобилизира в услуга на разказа всичките си умения, натрупани през годините работа в киното: от чувството за хумор и дарбата за манипулация до усета за трагикомичната безпощадност на живота и безнадеждната ирония на съдбата. Обгърнати от враждебното отчуждение на времето, наивният Абдул не е източен мъдрец, а капризната Виктория – господарката с добро сърце от приказките. В споделените моменти на съпричастност и приятелство, където религията, политиката и общественото мнение са без значение, те са щастливи от преживяването на мига, след който не остава нищо.
Забавен, тръпчив и прозорлив „Довереникът на кралицата“ е много повече от биографичен или исторически филм. Той е своеобразно откровение за обществените нрави и за самотата на всяко човешко същество, независимо дали е господар на империя, или единствено на собственото си сърце.
