„И ако животът на словото е посредствен на нивото на своята вестникарска повърхност, това съвсем не значи, че някъде отвъд площадите и високоговорителите той не съществува в цялата си огромна дълбочина“. Текстът се публикува за първи път.
„Проповедник и пропагандатор на британския империализъм.“Това е опрeделение на Джордж Оруел, отнесено към един друг британски писател. Този, за когото говори Оруел, е (може би няма да повярвате) Ръдиард Киплинг.
На един 19 май, било е четвъртък, България погребва своята многопартийна система. Това става точно преди осем десетилетия: годината е 1934. Никой не протестира, никой не реагира срещу деветнайсетомайския преврат. Все едно, че не се е случило нищо особено.
Има писатели, които някак познаваш, без да си ги виждал. Сякаш сте приятели от години. Сякаш сте расли заедно. Седели сте на един чин. Или сте били заедно в казармата. Тези хора не са много. Броят се на пръсти.
Наскоро видях една картина, която не може и не може да излезе от съзнанието ми. В нея нищо не се случва, тя няма развитие, трудно е да бъде разказана, трудно е да бъде описана, а непрестанно се връщам към нея, тази картина непрестанно ме боли.
На пръв поглед смъртта е самото безсмислие, самият ужас от нищото, което „ще ни принадлежи”, което „ще станем”.
Кое е първичното – хората или системата? Такъв въпрос не съществува, защото системата не е мъртва схема, а се състои от живи хора. С каквото основание твърдим, че хората са продукти на системата, със същото основание можем да твърдим и обратното.
Тази година 18-ти май е денят, на който ще станат точно сто години от деня, в който Борис Христов е извикал за пръв път. Тогава за пръв път този човек е отворил устата си, поел е дъх, за да издиша и да проплаче. За да изкрещи.
