От времето на Руската империя, а след това и в Съветския съюз, нас ни учеха да мислим, че Родината е територия, ресурси, поля, заводи и количество хора.
Имам чувството, че сега обществото ни е в плена на една разтегателна шега. И че то само развращава своите властители и любимци. Ние развращаваме политическите си управници, без да имаме никаква склонност към преклонение пред тях.
Онова, което се случи със сирийските бежанци в село Розово, не бива да ни изненадва. То беше подготвено отдавна. Публично бе изговаряно от политици-расисти, докато отговорните институции си правеха оглушки. Въпрос на време беше някой да се накичи с „цветята на омразата”.
Колежката Алис Мънро взе Нобеловата награда за късите си разкази. И сега поне още 50 години нямат да дадат Нобела за къси разкази.
Но това не пречи аз да си напиша Нобеловата лекция.
Тази година се навършват 130 години от първото издание на „Записки по българските въстания”. Това беше и поводът да се върна отново към тази книга, макар че в последните десетина години изпитвах често истинска необходимост да я прочета отново.
В лицето на президента Хари Труман Америка се отказва да присвои победата единствено за себе си, да остави Европа, както са се опасявали интелектуалците като Карл Ясперс, да се окаже победена като цяло.
През 1915 г. след предварителен план и методична подготовка 1 млн. арменци бяха избити в Османската империя с едничката цел да бъде заличен от земята техният народ.
Преди Възкресение Господне тръгнах на път. Знам, че по-скоро не трябваше да го правя, че щеше да е по-благочестиво, ако си бях останал у дома, но се реших да замина все пак. А и си позволих да мисля, че това е едно поклонническо пътуване.
За никого не е тайна, че предстоящите европейските избори се мислят в България като „национални”. В същото време няма как те да не са и напречен разрез на идеите ни за Европа, за „българското присъствие” в Европейския парламент между „мита и реалността”.
