Вярата, че правото е на страната на силния, е характерна за страни, в чиято история липсата на независимост е оставила обширни бели петна. Вярата, че силният е винаги прав, намира израз в днешните български реалности като откровено фашизоидна тенденция.
Защо този страх, да видим героичното в границите на човешкото; наистина ли и днес, в ХХI век, ние все на същото стъпало на заклинанията седим и разтягаме рахат локума на идеологемите.
Бенджамин Нейтанс харесва дисидентите, но без да изпада в идолопоклонничество. Той категорично застъпва тезата, че те са били преди всичко съветски хора. Претенциите му за дългосрочното им историческо значение са скромни.
Иван Кръстев смята, че украинците са обречени да капитулират, воден от разбирането си за геополитиката като най-подходящ подход за осмисляне хода на войната. Той пренебрегва екзистенциалния смисъл на борбата им за суверенитет и самоопределение.
Руският „интелигентен“ шизоколониализъм, за който би могло да се помисли, че сякаш се отвръща от проправителствената позиция, де факто я дублира, позволявайки едновременно да се осъждат насилието и репресиите и да се подкрепят техните завоевания и привилегии…
Да се даде кратък отговор на въпроса „Защо отново фашизъм“ е невъзможна, ако не направо глупава амбиция, но пък и да се опита може да се окаже полезно.
Свободните общества не могат да бъдат успешни, ако станат несвободни. Ще трябва да се научим да бъдем свободни и със социалните медии. Това е предизвикателство, на което още не знаем как да отвърнем.
Едно е да си мислим за политика, друго е да действаме политически. Защото въпросът е: в тази ситуация кое ми е по-важно – моралната правота или политическата правилност?
