Повод за написване на следващите редове стана проведен наскоро разговор с мой приятел. Той ме насърчи да изложа в цялостен вид споделено с него и набързо нахвърляно мое „обяснение“ за появата на притесняващ го феномен: проявяваното от много хора в наши дни „безхаберие“ (безгрижие, незаинтересованост) към случващото се в социално-политическия ни живот, както и свързано с него пренебрегване на трайно установени норми – морални и правни – при съвместния живот на хората. Един от особено тревожещите го негативни ефекти е бягството от отговорност за случващото се в обществото от гражданите, доброволно изолиращи се от търсенето на решения на неговите проблеми. Чрез изложените по-долу бележки ще се опитам да изпълня препоръката му, като се надявам да подтикна към размисъл по темата и други техни читатели.

Отправната точка

При осмислянето на интересуващия ни феномен е важно да посоча върху каква концептуална основа стъпвам. Неговото разбиране – обяснение за появата, форми на проявление, житейски смисъл и евентуално опит за преодоляване – могат да се търсят в понятийни системи, присъщи на различни науки: психология, социология, културология, политология и пр. Моят избор е на страната на философската антропология, тъй като тази дисциплина ми дава подходяща основа за вникване в поведението на хората по принцип и на мнозина съвременници в частност, включително свързаното с обсъжданата тема поведение.

Изхождам от широко разпространения възглед за същината на човешкото битие, според който човекът е сложно устроен. Той представлява средоточие на всички налични в земния свят битийни форми, т.е. е физико-химико-био-социо-културно-персонално същество с приписвана от някои представители на неговия род дори квазибожественост. Обособявам тези структурни елементи условно, тъй като си давам сметка, че те функционират чрез постоянно и многопосочно взаимодействие. Всеки от тях има свой вътрешен строеж, което прави човешкото битие още по-трудно за определяне. За нуждите на настоящото размишление си позволявам да опростя картината, като тръгна от познатата от древността и запазила се през вековете трикомпонентна структура на човешкото битие, включваща тяло, душа и дух. Вниманието ми е съсредоточено върху последните два елемента в посочения битиен модел[1], тъй като те имат пряко отношение към обсъждания в този текст проблем.

В хода на човешката история в понятията „душа“ и „дух“ е влаган различен смисъл. Тук ги използвам в техните добре познати на широката публика значения. Определям душата – днес по-често наричана психика – като оживотворяващо човешкото тяло начало. Както е добре известно, психиката на хората съдържа множество елементи (функции, свойства, състояния): възприятия, представи, чувства, страсти, инстинкти, субективни преживявания (нагласи, настроения, въжделения, желания), памет, внимание. Изучаването на тези явления от психологията позволява да се вникне в индивидуалното и социалното поведение на човешката личност[2], доколкото те се  явяват нейни мотиви и формират волята ѝ за действие. Душата заема средищно положение между материалното начало у човека – тялото, и идеалната му съставка: духа. Тя изпитва влияние и от двата компонента, а и тя им оказва въздействие.

Индивидуалният субективен дух по традиция се смята за висше проявление на човешкото битие. Той представлява комплекс от всички нематериални елементи в него: разсъдък (интелект), разум (теоретичен и практически), способност за съждение (естетическа, телеологическа)[3]. Често като негов синоним се използва понятието съзнание, което включва и самосъзнанието на персоналния Аз. Благодарение на духа си човек може да постига съществените характеристики на света и себе си, като ги разбира и действа съобразно тези осмислени знания. Той получава от своя дух както ориентация в заобикалящата го реалност, така и изгражда благодарение на него стабилен фундамент от собствени убеждения. Те пък са функция на набор от безусловно приети идеи, ценности и принципи. Благодарение на тези си убеждения пълноценно развилата духа си личност изгражда трайни позиции: светогледни, морални, естетически, политически и др.

Душевно-духовните липси

След схематичното представяне на душевно-духовния комплекс в структура на човешкото битие мога да пристъпя към опита за обяснение на случващото се днес с хората, проявяващи „безхаберие“ в обществения живот. За да го постигна обаче, смятам за уместно да разгледам това явление не самό по себе си, а в компанията на други подобни феномени, изграждащи цялостен комплект. Става дума за поредица от липси в душевността и духовността, които са налице у значителна част от съвременниците ни. Те могат да бъдат назовани посредством наличието на представката „без-“ в изразяващите ги добре известни думи от всекидневния език. Разполагам тези ключови особености на визирания набор от душевно-духовни състояния в следната последователност: безчувствие, безразсъдство, безумие, безверие и безволие, предизвикващи безхаберие по отношение на обществените дела. Именно във формулирането на този ред от душевни и духовни състояния приятелят ми видя важно „прозрение“, впечатлило го дотолкова, че да ме подтикне да се опитам да го разясня.

Именуването на тези проявления в душевно-духовния строй на немалко съвременници чрез представката „без-“ не следва да се тълкува в смисъл, че имам предвид тяхното пълно отсъствие у тези хора. В противен случай не бих могъл изобщо да говоря за що-годе пълноценното им съществуване именно като човеци. Всъщност зад думите, които съдържат тази езикова частица, според мен стои намалената активност на някои основни елементи от класическия модел на човешкия душевно-духовен комплекс. Разполагането на елементите в посочения ред при формиране на по-горе описаната „верига на отсъствията“ може да бъде разбирано и като опит за разпознаване на „логиката“, довела до едновременното отслабване на тези душевно-духовни способности у някои от днешните хора.

Голямо е изкушението да се избере един ключов елемент в душевно-духовния комплекс на хората, от отслабването на който да се изведе такъв феномен и у останалите му части. Ще се въздържа да го сторя, тъй като тези елементи са трайно свързани и постоянно взаимодействат помежду си. Все пак смятам, че няма да сбъркам ако откроя влошаването на работата на разума и закърняването на вярата у много хора днес като основание за отслабване на тяхната воля за действие както в техния личен живот, така и за участие в публичните дела. Тук няма да предлагам обяснение на причините за появата на заявената поредица от въздействия, тъй като това би усложнило прекомерно размишлението, а само ще проследя неговия ход.

Мнозинството от днешните хора са лишени от подредени картини на света, в които да намират солидно и стабилно обяснение за неговото цялостно устройство и начин на функциониране. Те имат достъп до огромен обем информация относно особеностите на отделни явления от действителността. Ала тези разнообразни сведения за „парчета“ от света сами по себе си не осигуряват неговото осмисляне в цялост и не представляват основа на екзистенциално значими знания. Възприеманите в дадени моменти части от бързо течащия информационен поток водят до формиране на мнения, които лесно се променят и дори заменят с противоположни в своето съдържание мнения при изменение на новополучените данни.

Днес сред немалко хора постепенно се задълбочава съмнението в силата на разума, боравещ с абстрактни идеи, ценности и принципи, тъй като те нямат пряк излаз към всекидневието им. Нещо повече, опитите за съобразяване с тях често води до разминаване с мисленето на другите хора. В същото време нараства доверието в разсъдъка (интелекта), който осигурява познание за дадени в сетивния опит материални явления. То най-често се състои в измерване и изчисление на пространствено-времевите характеристики на разположените във видимия свят феномени. Доверието в разсъдъчното знание се основава върху разбирането, че за съществуващо и значимо се приема само това битие, чието количество може точно да се установи, а качеството му да намери цифров израз. Такова разбиране за битието обаче изключва цялата сфера на нематериалното. Всякакви идеални същности, включително духовните ценности (истина, добро, красота, свобода, справедливост), се обявяват за несъществуващи или безсмислени, като в най-добрия случай се обвързват с техни физически носители. От това следва, че няма потребност от полагане на усилия за разгръщане и усъвършенстване на духовните способности на хората: разум, вяра, воля, въображение, интуиция.

Пренебрегването на абстрактното и същностно мислене (разум) има своето отражение върху заложената в човешкия дух способност за вяра. Тя и днес намира разнообразни форми на проявление, ала в случая се интересувам от кризата на „разумната“ вяра, намираща израз в цялостните и последователно изградени религиозни учения. Те не са изчезнали, но все по-често се конкурират с различни по вид суеверия – традиционни и новосъздавани[4]. При тази езическа по същество вяра доверието се пренасочва към всичко, което може да замести Бог за човека. Интелектуалното ниво на поддаващите се на суеверието по правило е ниско, като те с лекота възприемат ирационални вярвания в наличието на всемогъщи свръхестествени сили (същества или материални обекти), върху които хората нямат контрол, но можещи да предизвикат важни намеси в живота им. Доброволното подчинение на тези неподвластни на хората фактори е съпроводено от безкритично възприемане на обяснителни схеми, проповядващи строг детерминизъм и отказ от свобода. Тази спонтанна и неразумна вяра е тясно обвързана със силни чувства и страсти, като подвластните на нея са твърде податливи на внушения. Тя представлява благоприятна основа за нарастване на страха от бъдещето, базиран върху нагласата, че опасности дебнат отвсякъде, а помощ за справяне с тях няма.

От очакванията за бъдещи беди, които не могат да се предотвратят, произтича и изводът за безсмислието човек да полага усилия за промяна на предопределената му от съдбата трагична участ. Резултатът е добре известната още от древността слабост на волята (akrasia). Ако пълноценната свободна воля се състои в способността на даден човек да контролира съзнателно желанията си, така че да не изневерява на собствените си убеждения[5], то слабата воля произвежда действия, които не съответстват на трайните му и приемани за безусловно верни възгледи, служещи за определяне на неговите лични решения и поведение. Хората с отслабена воля не могат да противостоят на моментните си чувства и влечения, като не държат сметка за възможните дългосрочни негативни последици от своите сегашни постъпки. Тази им неспособност да устоят на спонтанни желания и пориви е съпроводена с погрешни морални преценки за стойността на собствените им постъпки. Объркването относно същината на доброто и злото ги води до лутане в живота, до отказ от заемане на ясна позиция и често до бездействие.

Казаното дотук е моето обяснение за появата на относително широко разпространеното днес социално-политическо „безхаберие“. За мен в условията на демократическо управление безхаберието е особено тревожно, защото демокрацията предполага активно участие на гражданите. Ако те обърнат гръб на обществените дела, този тип управление лесно бива узурпирано от активни групи с ясно изразени частни интереси (по навик и за краткост наричаме тези групи „олигархия“, макар това невинаги да е точно). Изводът ми е, че това явление е следствие от съществени промени във функционирането на основни елементи от духовния строй на съвременния човек: разум, вяра и воля. Иначе казано, пренебрегването и отказа от включване в решаването на публичните дела е видим резултат от „невидими“ развития на дълбинни и продължителни процеси на промяна в духа на хората.

Криза на житейския смисъл

Анализът ми няма да е пълен, ако подмина завършека на веригата от „отсъствия“ в духовния живот на иманите тук предвид наши съвременници, тъй като не смятам „безхаберието“ за такъв завършек. Виждам като кулминация на поредицата от посочените духовни липси житейското безсмислие. Другояче казано, смятам, че наблюдаваме криза на смисъла в живота на мнозина представители на т.нар. „златен милиард“ от човечеството, обитаващи „развитите страни“, която е резултат от натрупващи се духовни дефицити. Като безсмислено определям лишеното от богато духовно съдържание, свободно от собствено целеполагане и стремящо се към бягство от отговорност за своето поведение съществуване на хората.

Главното основание на визираната криза виждам в разколебаването във валидността на духовните ценности в живота на хората, за сметка на тези, намиращи материален израз (богатство, власт, полза, успех, престиж). Съответно под съмнение са поставени целите, определяни съобразно нематериални ценности. Те могат да се обобщят като цялостно изграждане на личността, включващо всички елементи от нейното битие: тяло, душа и дух. Обезсмислянето на въпросната цел е съпроводено с подмяната ѝ със средствата, с които борави човека. Понякога те имат за свой първообраз някоя от духовните способности на хората – например изкуствения интелект[6]. Ала собственото развитие на тези инструменти съвсем не гарантира, че ще допринесе за усъвършенстване на другите способности на човека, още по-малко за пълноценното му съществуване.

Днес все по широко разпространение получава впечатлението за наличие и задълбочаване на обхванала човешкия свят всеобхватна криза – светогледна, социална, политическа, икономическа и пр. В основата си тя е духовна и се дължи на делегитимацията на изграждащите човешкия дух елементи: идеи, ценности и принципи, както и произтичащите от тях житейски цели, определящи смисъла на човешкото съществуване. Въпросната загуба на легитимност от своя страна води до действия за деструкция на основните социални институции (семейство, училище, държава, църква) и оспорване на изпълняваните в тях роли от хората.

Визираната криза намира израз и в липсата на споделен проект за бъдещето на човечеството. След краха на идеологическите утопии от ХХ век – комунистическа (класова), национал-социалистическа (расова), фашистка (корпоративна) и др. – на сериозно изпитание е поставен прогресисткият начин на мислене, от който се очаква да роди вдъхновяваща перспектива за утрешния ден на човешкия род. Мнозина представители на страните от т.нар. „свободен свят“ поставят под съмнение дори собственото си оцеляване, страхувайки се от „нашествието“ на пришълци отвън (мигранти) или от прекомерното „толериране“ на местни маргинали (малцинства). Техният страх е породен от очакването за загуба на вече налично благосъстояние и влошаване качеството им на живот. Дори защитната кауза за опазване на околната среда не е в състояние да сплоти хората.

Има ли (все) още потенциал хуманизмът?

В основата на така бегло описаната всеобхватна криза, преживявана от хората в „свободния свят“, стои недоверието на мнозина от тях към духовния фундамент на обществата и държавите, в които живеят – хуманизма. Наследените, дълго време смятани за разбиращи се от само себе си, а и досега декларирани като водещи за социалния живот идеи, принципи и цели на човешко съществуване, вече не им изглеждат привлекателни. Тази ценностна парадигма изглежда в техните очи изчерпана, неадекватна на съвременните условия и лишена от хоризонт за бъдещо присъствие в живота на хората. Тя е открито оспорвана от нейни критици и дори противници, които предлагат алтернативи за нея, претендиращи да я надмогнат. Те се изграждат върху познати от миналото и възродени днес идейни платформи – например националистическата, или представляват новосъздадени такива – като трансхуманизма и постхуманизма. Нещо повече, днес наблюдаваме реални действия с открито антихуманен характер: насилия, агресии, войни.

Една от главните линии на атака срещу хуманизма е оспорването на защитавания от него универсализъм относно човешкото битие, т.е. неприемането на единството в многообразието на човешкия род: ако изобщо съществува единство между хората, то е само „биологично“. Нему се противопоставя природният, социален, културен, политически, икономически и пр. уникализъм, отхвърлящ какъвто и да е „абсолют“, всеки „всеобхватен и унифициращ принцип“[7], за сметка на разнообразието на човешките индивиди и общности. В основата на този начин на мислене лежи претенция за превъзходство на една човешка общност (пол, раса, етнос, народ, нация, класа, държава и др.) над останалите, съответно за господство над тях. Отказът от универсални ценности и принципи е съпроводен с фаворизиране на собствените и действия за тяхното налагане. Този отказ прави невъзможно изработването на приемливи за всички хора визии за устройството, функционирането, миналото и бъдещето на споделения свят.

Към убедените в правотата на хуманизма съвременници е отправено сериозно предизвикателство. Те следва да си отговорят на въпроса: възможно ли е създаването и внедряването в живота на привлекателни хуманистични проекти за бъдещо развитие на човечеството? Отговорът на това питане предполага ясно разбиране за същината на самия хуманизъм и потенциала му да послужи като основа за съвместни бъдещи действия на хората. В това отношение споделям възгледа на Цветан Тодоров, че „хуманистичната мисъл не определя конкретна политика“, а представлява „обща рамка“ за „духовно възпитание“, съдържаща идейни ориентири, съобразно с които следва да се създават и оценяват „различните политики“: „всички човешки същества имат еднакво достойнство“, „трябва да се зачита автономността на волята“, „личностите трябва да бъдат крайна цел на нашите действия“[8]. В друго свое съчинение същият автор посочва няколко т.нар. европейски ценности, които формират съдържателното ядро на хуманизма: „рационалност“, „справедливост“, „индивидуална свобода“, „толерантност“, „демокрация“[9]. Според мен те не са изчерпили своя потенциал да мотивират хората, като съобразно с тях могат и занапред да се формулират различни проекти за развитие на човешкия род. Ако се превърнат в трайни убеждения, тези ценности са в състояние да формират силна воля за съвместни действия, правещи невъзможни проявленията на „безхаберие“ към обществените дела от днешните и утрешните хора.

––––

[1] Давам си сметка, че има немалко автори, които оспорват разграничението на „душа“ и „дух“, да не говорим, че днес има явна тенденция към отхвърлянето – явно или тихомълком – на самото съществуване на „духа“. Нещо повече, налице е голяма група от учени – по правило от природните и техническите науки – които свеждат и душевните (психическите) явления до телесни процеси (нервно-физиологически в човешкия мозък).
[2] За целите на настоящия анализ оставям настрана присъщите на общности от хора психологически характеристики.
[3] Тук следвам модела на структурата му, използвана от немския философ Имануел Кант, макар че той не говори за дух, но анализира изворите, възможностите и границите на неговите способности.
[4] Вж. посветения на тази тема текст в сборника „Професорско каре“ (София: Фондация „Комунитас”, 2022), както и моя „Технонаучно суеверие“ в Proceeding Technical University of Sofia, vol. 75, issue 4, 2025.
[5] По въпроса за слабостта на волята вж. Христо П. Тодоров, „Слабост на волята“ //Работа върху понятията, София: Нов български университет, 2011, с. 249–265.
[6] За опасностите от прекомерното увлечение по изкуствения интелект вж. посветения на него пасаж от енцикликата на папа Лъв ХIV „Magnifica humanitas“ //Култура, бр. 7, 2026.
[7] Тодоров, Цветан, Дълг и наслада, един живот на посредник, София: ЛИК, 2003, с. 194.
[8] Пак там, с. 234.
[9] Тодоров, Цветан, Новият световен безпорядък, размисли на един европеец, София: „Изток-Запад“, гл. „Европейски ценности“, 2003.