– Баба ми е била голяма хубавица – започна той. – С вълниста коса, мургава, с едни големи очи. Като киноактриса. Да се чудиш как се е родила такава хубост в онова провинциално градче. Това, нали се сещаш, е преди Девети. Залюбва се с бъдещия си мъж, вечер отиват в ресторанта-градина под големите брястове на площада, слушат духовата музика, всички им се радват, били хубава двойка. Той е полицай, а тя учителка. Били на прага да се венчаят, но чакали да съберат пари. Но войната променя плановете. След Девети се сещат за него. Макар че градчето било кротко, нямало никакви нелегални, нямало събития. Лежи по затворите, накрая го вкарват в Белене. Месец, два, три – никаква вест оттам. И майка му, неговата майка, я вика. Вика онази, която щяла да ѝ става снаха. Тук съм приготвила някои неща, пуловер, вълнени чорапи, малко суджук, сирене. Да отидеш да му ги занесеш. И да видиш как е. И я погалила по шията.
И баба ми тръгнала. Стигнала. Добрала се някак. Застанала на портала с дървеното куфарче. Войникът я изгледал и се обадил на началника си. Дошъл началникът му. Облизал устните си. Пратил войника да пуши и я поканил в стаичката. Тя обяснила – така и така, бъдещият ми съпруг е тук, донесла съм нещичко, дрехи, суджук, сирене.
Така, така, кимал началникът и погледът му се разхождал по тялото ѝ. След това казал, виж сега, и ѝ обяснил как стоят нещата.
След няколко дена тя се прибрала в градчето. Обадила се на майка му. Казала ѝ, че е жив. А след девет месеца пак дошла. Била в ръцете си с пеленаче. И майката я приела, отделила ѝ едната стаичка в къщата.
Пуснали го от Белене след дванайсет години. Дошъл си – побелял, без зъби, старец. Тя се омъжила за него. Само венчавка нямало. След година родила още едно момче. Отгледали момчетата.
Аз съм внук на тази жена.
Това е, каза той. Това е историята. Баба ми ходеше само в черно. Накрая, преди да почине, започна да забравя.
Изпуших още една цигара и се разделихме. Чак после се сетих, че бях забравил да го питам най-важното. Но вече беше късно.
