Портал Култура представя късометражния филм на Деян Барарев в сътрудничество със сайта kinematograf.bg
Maika mi calling (2015), режисьор и сценарист Деян Барарев, продуцент Деян Барарев, „Донт Ду Продъкшънс“
Тръпки ме побиват, когато си мисля за тази история. Не, това не е филм на ужасите. Ако държим да го класифицираме някак, можем да му лепнем етикета трилър. Интензивността на внушението тук не е следствие от жанровата принадлежност, а по-скоро от болезнения реализъм на разказа. В жанрово отношение даже бихме могли да го определим като експериментален или поне хибриден. Художественото повествование е преплетено със сцени, които наподобяват документалистика – тъмна и пропита с трескавата тъга на ранена от действително изживени събития душевност. Във филма Maika mi calling (2015) Деян Барарев, режисьор и на култовия „Ботев е идиот“ (2012), се е впуснал в мрачно изследване на обърканото българско самосъзнание след падането на комунистическия режим – така наречения преход, с безпътицата, обхванала част от младежта, и пукнатините в семейното ядро. И още – хаосът, предизвикан от новопридобитите свободи, превърнали се в слободия, сблъсъкът със свободния пазар и наркотиците.
Това обаче не е просто поредният филм за пагубния потенциал на наркотичните вещества, а за семейните отношения и по-скоро за разбитите ценности, за вътрешното неразбирателство, за липсата на връзка между родител и дете, ситуация, която може да доведе до всякакви рецидиви и трагични последствия, без да е задължително обвързана с някакви субстанции. Темата не е ограничена само до конкретната епоха в България, а е универсална. И все пак разказът е поставен в родния контекст, във времето след 2000 г. Фабулата ни въвлича в сложните взаимоотношения между двама братя, Филип (Димитър Николов) и Андрей (Ивайло Драганов). Те се опитват да възстановят близостта помежду си, а някъде там се появява и таксиджията Стефан (Димитър Мартинов), който е като един съвременен Харон, превозващ душите в отвъдното. По-големият – Андрей – е скъсал връзката със своите родители, а Филип би избягал от дома в първия удобен момент. Баща им (Стефан Денолюбов) има проблеми с алкохола, а майка им присъства единствено като обаждане по телефона, на което и двамата нямат намерение да отговорят. Филип обаче се е забъркал с кварталните отрепки и наркомани, което по никакъв начин не помага на сложната емоционална атмосфера, в която се намира. За да успеят двамата братя да излязат от психическата тъмница, в която са заключени, ще им трябва повече от добро желание, ще им трябва и малко късмет, но късметът в тези дни е дефицитен.
Отвъд психологическата драма, Maika mi calling предлага своеобразен портрет на нощна София. На онази страна на града, която е прикрита в сенките на малките часове и често остава извън полезрението на повечето хора, но неизменно присъства и задава част от облика на столицата. Това е времето на клубовете, купонджиите, на пияниците, на работещите нощем, на полицаите, просяците, скитниците, лудите, проститутките, джебчиите, на нелегалните сделки, търговията със забранени вещества и на всякаква криминална дейност. Нощта има свои правила и не предлага комфорта на споделената отговорност, присъствието на другите и светлината. Тя е тази част от денонощието, в която крехките души на неподготвените могат да бъдат лесно прекършени, а лъчите на сутрешното слънце биха разкрили просто поредната тъжна развръзка.
Изключително въздействащи са няколкото изповедни монолога, документално интегрирани във филма. С необичайната си дълбочина те ни позволяват да надникнем в душите на персонажите отвъд драматургичните им измерения. Чуваме техния вътрешен глас, техните мисли и зърваме за момент бездната на личния им живот, такъв какъвто го осмислят самите те. Подход, който ни позволява да им съчувстваме като зрители, да се идентифицираме повече или по-малко с тяхното страдание, дори във вече по-различния контекст на нашата съвременност.
Иван Врамин
