Публикуваме послеслова на Митко Новков към новата книга на Мирела Иванова „Седем. Стихотворения с биографии“ (изд. „Хермес“). Премиерата на книгата е на 11 юни в Народния театър. 

Феникс. Птицата, която не умира. Или по-точно – която се възражда в/след смъртта. Когато усети сетния миг, отлита до Хелиополис – града в Египет, посветен на слънцето. Самозапалва се и се възмогва от пепелта. Херодот първи споменава за нея, следват го други хронисти, никой от тях обаче не изяснява дали в процеса на това самоизгаряне Фениксът не крещи от болка. Макар че, предполага се, вероятно крещи. Да се опариш – това е идиом: значи да изпиташ такова страдание, че повече никога да не повториш изпитанието му. Фениксът обаче го повтаря на всеки 500 години – за да се възкреси. 

На Мирела Иванова не ѝ трябват 500 години, за да повтори болката. Или по-скоро – нея, поета, да я повтори болката. Стихове за самоизгаряне, изповед за самоизгаряне:

В зазоряването на понеделника,
в полунеподвижността на болката
ще се озовеш между два летални изхода –  
без ясен избор,
без молитвени мантри,
без героични пози,
без гордо изправена, на уста с песен:
„Охлю-бохлю, покажи си рогцата“.
(Опит)

„Охлю-бохлю, покажи си рогцата“. Мирела Иванова е скромна, а може би и загадъчна, затова не казва: „Фениксе-птицо, разпери си крилата“. Ние обаче го усещаме летежа: знаем, че нейният Охлю-бохлю не е мекотело с черупка, а е птица с криле, последният потомък на динозаврите, която едновременно изгаря и лети, лети и изгаря. И макар че в поезията ѝ този глагол почти не се среща, тя цялата е в едно предлетежно състояние, готова да се въздигне, да се превърти във въздуха и след това да изгори до края…

Изгаря тя, защото животът я изгаря. В католическата иконография през периода на барока се разгъва жарък сюжет, назован „Mater Dolorosa“, „Дева Мария със седемте скърби“. Седемте скърби са: първата, когато Симеон Богоприимец посреща Иисус в Йерусалимския храм. Според легендата Симеон е един от седемдесет и двамата преводачи на Библията от еврейски на старогръцки, който – когато стигнал до неразбираемите за него думи на пророк Исаия: „Девица ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“ (Исая 7:14), понечил да ги поправи, но ангел Господен го възпрял: „Не поправяй! Обещавам ти, че няма да си отидеш от този свят, докато не видиш чудото!“ Доживял наистина чудото Симеон, видял с очите си Девата-Богородица, и пророкувал: „и на сама тебе меч ще прониже душата – за да се открият мислите на много сърца“ (Лука 2:35). Този меч предопределя изображението на Дева Мария със Седемте скърби – живо сърце, обикновено кърваво червено насред гърдите ѝ, прободено със седем меча. За всяка скръб по един меч. Останалите шест меча, пробождащи майчиното сърце, са: бягството в Египет; поучението на книжниците-фарисеи от малкия Иисус; носенето на Кръста; Разпятието; снемането на Тялото Христово; погребението на Спасителя. Едно сърце със седем рани; една стихосбирка, „Седем“ назована – Мирела Иванова знае тези страдания, живяла ги е, написала ги е…
Ето така:

Срещата

Преди двайсет години
и повече
тя му мина път някъде в центъра
на „Шишман“
или „Шести септември“
Оттогава живее
в зеления огън
на очите ѝ –
обгорен и посочен
(Котка)

Това е съдбовна среща, както е съдбовна срещата на Богородица – Девицата, родила Син, със Симеон в Храма. Различието е преди срещата: Девата отива нарочно, жената случайно минава път на мъжа. Но и в двата случая има предопределеност и жертвеност, разпнатост и обгореност. Първият меч в сърцето на жената е доброволен меч, поискан и пожелан, както Мария, Божията Майка доброволно отива в Храма. В известен смисъл, тоест, жертвата, принесена от жената, не е жертва изтръгната насила, а е жертва, поднесена безвъзмездно; сякаш за нея няма друг начин на земно съществуване, освен жертвеното, освен пожертването. Да си жена означава да изгаряш, жертвено да изгаряш – и не само себе си, но и мъжа до себе си. Затова и този зелен огън – фениксов, възкресяващ: това е огън, поддържащ живота, това е огън, който отблъсква смъртта; в него живее мъжът, в него той изгаря, без да изгаря. Една магическа среща, вълшебна и насъщна… И макар да обгаря, и макар да изгаря – това е огън възраждащ, огън възкресяващ. Срещата е в Храма, срещата е в Хелиополис, Града на Слънцето, утопията на Кампанела: два Феникса се там срещнаха, се там срещнаха и се там събраха, завинаги заедно; заедно да се обгорят и заедно да се възкресят…

Бягството

Какво сочи стрелката? Нашият невъзможен път
към Париж на сънищата и на копнежите
Паяжината в ъгъла Паяжинните ни надежди
(Въпроси и отговори, породени от една картина на Георги Божилов-Слона…)

Нашият невъзможен път… Ако Дева Мария и Йосиф успяват да се скрият в Египет (за първия рожден ден на Детето им, нашия Спасител, Теодора Димова написа прекрасна повест), то ние тук, където сме, в нашата мила и толкова затрудняваща битието ни татковина, няма накъде да избягаме, няма къде да се скрием. Не, не защото сме без избор, а защото не можем иначе. Затова приемаме всякакви несъобразности, всякакви гадости, всякакви мизерии не понеже самоубийствено ни харесват, а понеже убийствено настояваме да ги няма и правим всичко възможно да ги няма. И сме люти и ядни на ония, които ни потапят – какво ти потапяне, направо да ни удавят искат в своите мерзости, да ни напъхат главата вътре така, че дъх да не можем да си поемем:

Непознат никаквецо нещастен нещастнико
много мъртъв мерзавецо
мръвко транжирана и фасул неуврял
защо ни разтърси защо ни беляза
защо ни опръска защо ни оцапа
със своята кал
Бедно момченце алхимико бездарен
призрако в асансьорната шахта
поданико на самовзривяваща се държава
ще те отгоним все някога ще те отмием
със сто кофи хлорен разтвор
ще те изчегъртаме от живота си
който направо непредставимо как продължава
(Балада, посветена на момчето за мокри поръчки, студентче по химия…)

Да, тия, които сме останали, не сме някакви диванета, мазохисти фатални; тия, които сме останали, сме останали точно затова – да отгоним, да отмием, да изчегъртаме, защото животът ни продължава, българският ни живот продължава и нашето желание е да продължава не като оцеляване, а като възвисяване. Мирела Иванова е поет, който не се окайва, нито се оплаква; Мирела Иванова е поет, който устоява, който удържа. Удържа смисъла на съществуването по тукашному, по български; и слава Богу, че ги има такива като нея, които да го удържат, защото в противен случай наистина ще се взривим продънени на „парченца опърлена плът“. Но ни има, защото поетът я има…

Поучението

Засядала съм и в асансьора на родилния дом,
засядала съм в самия родилен дом,
цели 40 дни край кувьоза, край телцето ти
с кадифена кожа, кожа и кости,
и цялото омотано в системи,
кислородни банки, тръбички, иглички,
едната точно във вената на челцето,
засядала съм в надеждата като в плитчина,
засядала съм в говорене до без дъх, защото бях чула,
че новороденото разпознава гласа и пулса
на майката измежду 3000 шума,
засядала съм във всевъзможни молитви,
но тази си спомням:
„Моля те, научи се да дишаш,
дишай, дишай, звездичке моя,
дишай бавно и равномерно,
дишай бавно и равномерно.“
(Какво си спомних, но не успях да кажа на шестгодишната си дъщеря…)

Евангелията не са много щедри на описания за детството на Иисус, единствено Лука се осмелява да разкаже нещо (Лука 2:41-52). Там прочитаме историята за книжниците, които Спасителят разпитвал в Храма, когато родителите Му посетили Йерусалим за поклонение (правели го всяка година). И тръгнали си Йосиф и Мария за Назарет, без да забележат Неговото отсъствие, и разтревожили се, и раздирили се. Открили Го: „Подир три дни Го намериха в храма, да седи между учителите, да ги слуша и запитва; всички, които Го слушаха, чудеха се на разума и отговорите Му.“ Има апокрифно евангелие, „Детство Иисусово“, приписвано на апостол Тома, което разказва по-подробно за невръстния Христос. В своя старобългарски вариант то завършва с думите: „Фарисеите запитаха майка му: „Марийо, ти ли си майка на това дете?“ Мария отговори: „Аз съм“. Рекоха: „Блажена си между жените и блажен е плодът на утробата ти! Такава голяма мъдрост никога не сме виждали, нито чували“. Желанието и в двете евангелия – и каноничното синоптично, и неканоничното апокрифно, е да се покаже колко мъдър е бил мъничкият Иисус, но в нашия случай пò от значение е друго – тревогата на майката, загубила детето си и тръгнала да го търси. Същата тревога, която изпитва другата майка, тази от стихотворението на Мирела Иванова, застанала до кувьоза, цялата изтръпнала и молеща се. Няма по-голям страх за една майка от страха за детето ѝ, няма по-голяма опасност за едно дете от притесненията на майката. Че нали е казано: „Пази, Боже, да не ми се случи онова, което мисли за мен мама!“ Изтъкана от боязън, изтъкана от притеснения, на нея ѝ остава само молбата – молба с кършещи се ръце от ужас и с насълзени очи от мъка: „Дишай, звездичке моя“! Да, майката е, благодарение на която дишаме, и пак тя е тази, която ще ни даде и последната си глътка въздух. Стиховете на Мирела не просто го казват, стиховете ѝ ни го доказват поетически…

Носенето

Косите ѝ толкова изтънели
от ресане скубане дърпане
сиви в корените и няма сили
да ги боядиса в лилаво
зелено и златно
косите ѝ излиняващи
и как да се залови за тях
да се извади измъкне изтръгне
от тежката тишина
от всеподавящото наникъде
(Баронеса Мюнхаузен)

Всъщност изборът на стихотворението би могъл да бъде друг, не точно „Баронеса Мюнхаузен“. Просто цялата незавидна женска участ блика от стихосбирката на Мирела Иванова. И нямаше да сбъркам, ако бях избрал например „Опит“, или пък „И точка по въпроса“, а и „Гаргара с лайка“. Но защо пък не „Отстрани“, че и „Балони за деня на потребителя“ и в трите му ипостаси „Нощем“, „Проследяване на погледа“, „Още един опит“ са също от този порядък, (не)порядъка на нерадостната женска съдба. Но като че ли най пасва любимото ми, с дългото заглавие, баладата за една делова жена в една лоша зима? лято? пролет? есен? – Мирела Иванова не уточнява, защото май всеки сезон предлага ей такива гадни възможности: „Балада за една делова жена в годините на преход, която купи четири млечни баници от „Лучано“ и припадна на улица „Иван Шишман“ пред смаяните очи на царските бодигардове, докато се опитваше да намести деветте си торби една в друга, без нищо да смачка, но така, че да станат поне пет или шест, за да ѝ бъде по-лесно да ги носи и най-важното: да успее да се качи в трамвай № 14, обикновено претъпкан в този част на деня“. Това е носенето на жената, това е женското носене – пред мъжкия поглед, смаян, но несъпричастващ, непритичващ на помощ, неподкрепящ и неулесняващ. По-скоро се държи като онзи, дето казал: „Върви, върви!“, та после му се наложило да скита, прокълнат, чак до края на света; което значи, че май още скита я по покрайнините му, я насред центровете му. Жената не е прокълната, но е нарочена: да мъкне, да носи, да влачи, да тегли, да дърпа, да води, да вдига, да тътри, да бута, да блъска, да тика, да напъва, да сили с крехките си сили клетата женска орисия чак до Второто пришествие. Но без да се оплаква, без да мънка и вайка, а търпеливо и стоически – „отрупана с безутешности безизходици и торби“…

Разпъването

Пада
счупва се
сбъдва
нечии
зли желания
(Падаща звезда)

Едни се въздигат, други падат. Само че не всяко въздигане е благотворно – може да бъдеш въздигнат и на кръст, и на бесилка, както и не всяко падане е злотворно – може да паднеш в ръцете на някого, който ти е любим. Тъй и с падащите звезди – не всички носят щастие. Мирела Иванова в това стихотворение (но не само в това) преобръща знаците, смислите, суеверията, ако щете; колкото и някому да се струва, че поезията ѝ звучала еднопланово, няма такова нещо – зад думите на Мирела Иванова винаги се крият двойни дъна, амбивалентни значения, тайнствени послания и трябва много внимателно да вникваме, за да успеем да ги усетим и разберем. Като например в „Любов към литературата“: свободното съчинение изведнъж се оказва не чак дотам свободно, че дори не и съчинение, защото: „Никога не ми достигат думите за него. Бог не иска да ми ги подскаже“. Животът, казва ни тя, не е еднозначен, плосък, гладък и равен; животът е пълен с изненади, с провали, с лоши помисли и с благи намерения и само от нас зависи кое от двете ще надделее – доброто или злото. Но което и да надделее, твоята длъжност е ясна: „Дишаш бавно и равномерно, дишаш бавно и равномерно“. И само тогава Кръстът на Разпятието става инструмент на спасението…

Снемането

Докъде стига пределът на болката? Беззащитна, оголена
в болничната пижама с едно-единствено, оцеляло в пранетата копче,
прекършена птица, подпряна на парапета, над мрака надвесена, взряна
навън и навътре, какво провиждам? Бъдещите си безизходици,
затвора на гипсовото корито или последния полет от тази тераса,
студената паст на плочника и себе си като купчина неподвижност
единайсет етажа по-долу? Или озъбените усилия на надигането,
изправянето, прохождането, вървенето, връщането в града,
който сега като неонова магма трепти и гъмжи с трескавите си улици,
разкъртени тротоари, разбити съдби, тъмни тайни и възвисяващи
въжделения? И защо да се връщам?  За да преброждам на куц крак
нищетите, назовани с кресливи гласища от разни Драгани, Петкани,
Корнелии и Анелии? И къде да се върна? При злоупотребената свобода
и овъртолените в безсилие думи, под прихлупеното небе на Златките,
Гинките и Калинките, на продажната травеститка Вели, преуспялата
нимфоманка Бони Бонбони и всевластния анонимник Безкрайски?
(Въпроси и отговори, които ме пронизваха като овъгляващи мълнии…)

Ако носенето на Кръста към Голгота е най-унизителният момент от Страстите Христови – тълпата реве, гърми, присмива се, блъска и ругае, то най-безутешният е снемането, когато мъртвото тяло на Иисус е свалено в скута на Неговата Майка. Пиетà, Жалост – скулптурата на Микеланджело веднага изскача в съзнанието. Ложето на Мирела Иванова обаче е различно – „гипсовото корито“. Страхотен е този образ, страхотен и разтърсващ: поетесата, която лежи в гипсовото корито, но на коленете си държи – въпреки всичко, напук на всичко и на всички, тялото на родината, изтерзано и ошмулено, с разкъсващите го „Драгани, Петкани, Корнелии и Анелии“. Жалост се промъква в сърцето ѝ, в сърцата ни; жалост в сърцето и изнуреност в снагата: „И защо да се връщам?“ Но наспроти този скептично-отчаян въпрос, връщането не само се осъществява, то е връщане тъкмо заради всичките му там гинки и калинки – да се отмахнат от живота ни, да ги няма, да ги изпарим. Да, не сме в Аркадия, няма как да бъдем, сме в: „мътно и смътно място, родино счупена, моя една-единствена, красива и страшна, смалена от самосъжаления, смусена, страдаща майчице“, но я люлеем в скута си – макар и сами счупени, потрошени, разкатани, разфасовани, разнебитени, разцибрицани, разсечени, разкикерчени, разпилени… Не можем инак: снемаме тялото на родината, за да я изцелим, за да я излекуваме. И – лекувайки нея, лекуваме себе си. Това е единственият начин след разпъването да възкръснем; няма друг начин, няма…

Погребването

Блъска се болката
като пеперуда в стъкло,
не излита
и не издъхва,
и пак.
(Гаргара с лайка)

Всичко сякаш вече е свършило, Тялото е погребано. Обаче… Обаче не, не завършва тук, вечен кръговрат е. Киркегор казва: да станеш отново себе си – това е повторението. В този смисъл повторението на болката не е ужасът на безкрайното мъчение, нейното повторение е безапелационното завръщане към себе, безапелационният отказ да се откажеш от себе си. Това е чиста проба страстотърпение, понеже не можеш различно. Не си в състояние да дезертираш, не ти дава сърце да се отречеш. Но помощ ти трябва:

Възвращенецо,
този свлачищен бряг изтънява
и вече не помни червени и сини,
зелени и златни води,
дори любовта е забравил,
възращенецо –

затова се върни.
(Бряг)

Да, вярно, не можеш да се справиш сам: би могъл да се примириш с липсата на водите от дъгата, но да се примириш с липсата на любов – с това не можеш. Пък и не искаш, абсурд е. Защото ако го сториш, ще е наистина окончателното (ти) погребване. Ала ти не си този или онзи примиренец и самосъжаленец, дето да се договори с това. Протягаш ръка, търсиш ръка, намираш ръка – на любим: „преизпълнен(а) единствено с него“; на приятелка: „умолявам те, дръж ме изправена“; на рожба: „Ще ти измислям много имена и до последното ще бъдат умалителни – Зефирче, Зарче, Заврънкулчице – ще се топят в устата като захарен памук“. Тогава нищо не е страшно, даже да не можеш да си позволиш обувките от витрината; тогава си жива, макар и погребана на това място, гдето „на гърба си изнесох прехода“. Обаче пак имаш сили за „Още един опит“:

Все пак си селянка и защо
не грабнеш една права лопата
и с пламнали длани не преобърнеш
цялото това отчаяние?
Можеш в рохката пръст
да посадиш нещо,
което расте изправено,
храни тялото
и душата.
(Още един опит)

Ами това е – в земята си, в рохката пръст, но не погребана, а порастваш изправен/а. И няма страдание, което да те прекърши, и няма препятствие, което да те възпре. Продължаваш ли, продължаваш, възпявайки бръчките си: „да си нося кръста, да вървя изправена и недосегната“. Седем меча сърцето ти са пронизали, но ти вървиш към Хелиополис да изгориш и да се възродиш. Да възкръснеш за пореден път отново, ти:
мирелаphoenixdolorosaиванова…

Премиерата на „Седем. Стихотворения (с) биографии“ от Мирела  Иванова е на 11 юни, понеделник, от 18.30 часа в камерната зала на Народния театър „Иван Вазов“. Книгата ще представи доц. дфн Пламен Дойнов.