Разговор с Тони Бък, Крис Ейбрахамс и Лойд Суонтън от австралийското трио The Necks след концерта им в Букурещ, броени часове преди да излязат на софийска сцена – десет години след първия им концерт у нас

The Necks са монументални, без да са показни. Тяхната музика ни обхваща и разтърсва неусетно, работи под повърхността, често провокирайки нашата собствена интуиция, бидейки самата тя интуитивна. Оформили се като трио през 1987 г. в родния си град Сидни, пианистът Крис Ейбрахамс, барабанистът Тони Бък и контрабасистът Лойд Суонтън много бързо развиват свой собствен език на границата между авангардния джаз, ранния ембиънт, построка (преди въобще по света да се заговори за построк) и минимализма, увличайки дискретно всякакви очаквани и неочаквани елементи – от абстрактни и индиректни индонезийски и африкански влияния до неназовани още жанрове в съвременната музика – в един общ водовъртеж, завършващ в 40, 50, 60 и дори 70-минутни цялости. По-голямата част от албумите им са точно такива: един албум = едно дълго произведение. А на тяхната музика медитацията е възможна дори по време на най-агресивните и експресивни пасажи, обикновено започващи от средата на съответното 40–50-минутно произведение. В скоби – концертите им се състоят от две 40–50-минутни части с 10-минутен антракт, като дори в тази предпоставена форма всичко е напълно непредвидимо и слушателят не може да очаква в каква посока ще се развие музиката.

Софийският им концерт довечера (8 ноември, събота) от 21 часа в Зала „Сингълс“ на НДК (вход А4 – дясно) е предпоследен от дълго европейско турне, на което представят новия си албум Disquiet (с обща продължителност повече от три часа. А вчера в Букурещ първият сет започна с пиано, а вторият – с контрабас. Преди десет години и двата сета в София започнаха на барабаните…

Как решавате кой да е пръв?

Тони Бък: Никога нищо не решаваме предварително… и в един момент един от нас просто започва. И този, когото е осенила първоначалната идея, задава същината на материала така, че да убеди другите двама да го последват. Винаги зависи от конкретния настоящ момент. По-рядко се случва да започнем с барабаните, отколкото с пианото или контрабаса, но истината е, че никой не знае кой ще зададе началото, преди един от нас да го е направил.

Крис Ейбрахамс: Не знам защо правим изборите си. Тази част от музиката ни съвсем не е съзнателна. Може би съществува някаква система, според която това става през годините, но аз поне нямам съзнание за нея. Всичко е интуитивно. Помня един случай, преди 25 години, когато двамата с Лойд започнахме в една и съща секунда, изсвирвайки един и също тон. Но това е ставало само веднъж за 40 години…

Лойд Суонтън: Наистина важен урок, който съм научил от свиренето ми в това трио, е никога да не се прилепям към дадена идея. Защото, ако нещо друго се случи в процеса на свирене и тази начална идея вече не е релевантна, ние трябва да можем да се отървем от нея и да продължим натам, накъдето музиката ни води. Това важи и за началата на концертите също. Аз може да си имам формулирана някаква начална идея за басова линия, но ако Тони или Крис са започнали първи с дадена идея и тя е различна от моята, винаги трябва да съм готов да изоставя своята и да се включа с нещо друго, което ги допълва по-добре.

Дори за вашата репутация Disquiet е огромен като времетраене албум. Поздравления първо. Аз лично обичам дългите наративи – филмите на Бела Тар, романите на Картареску, вашата музика… Но как се прави 3-часов албум в наши дни?

Тони Бък: Смятам, че всяка пиеса сама задава своята траектория и дължина. Независимо дали става дума за концерт на живо, или за студиен запис, върху който работим по постпродукцията, музиката винаги сама предлага решения. Дългите пиеси се разгръщат постепенно и понякога дори репетативните моменти, многократното повтаряне на един модел или отделна фраза, могат да променят значението си в рамките на самото произведение… Тук стои и въпросът как различните формати на записване и издаване на музика влияят върху дължината на пиесите – дискът е едно, но плочата – съвсем друго. А днес, в дигиталната епоха, можеш да издадеш колкото си искаш дълго произведение – не поради някакво предварително условие, а защото пиесата ти се е разкрила по този начин или така се е развила по време на студийния процес… и не е имало технически ограничения, които да ти попречат да го направиш.

Музиката ви ми носи особено усещане на плискане на вълни, от една страна, и на концентрични кръгове в средата на езеро, когато сме хвърлили камъче в него или когато сами ги правим. Понякога обаче е водовъртеж и става опасно. Едновременно с това позицията ви на сцената е повече от специфична. Като на лодка или кораб: Крис на пианото в десния ъгъл на сцената в ролята на капитана – с гръб към Тони, който гребе на барабаните, но може да предизвика и бунт на кораба. Лойд – в средата – като мачта. И тримата нямате никакъв визуален контакт помежду си, но сте един организъм, докато трае музиката… Ще формулирам въпроса така: какво е значението на всички тези асоциации, свързани с вода, за вас?

Крис Ейбрахамс: За мен поне водата е нещо много важно като влияние, подсъзнателно или не. И тримата сме отраснали в град на брега на Пасифика, а двамата с Тони сме дори от едно и също пристанищно предградие на Сидни. И знам, че това е нещо невербално – не можеш да обясниш с думи водата или дадено място, или защо то ти дава такава енергия… Това, което ти току-що обясни, е много простичко, но същевременно и много комплексно, ако говорим за човешки емоции и за това как самата идея и самият образ на водата влияят на всички нас… Отвъд думите е.

Tони Бък: Да, и за мен самата идея за нещо, което тече, а и за кръговете, водовъртежите и тяхната енергия ми е близка и мога да я отнеса към музиката на The Necks – това флуидно движение го чувствам много важно, още повече че природните процеси и околната среда определено са източник на вдъхновение за мен.

Лойд Суонтън: Освен това веднъж записахме и албум, озаглавен Aquatic, в крайна сметка (класически техен албум от 1994 г., но нека припомним, че през годините имат още албуми като Silverwater (2009) и Bleed (2024), б.а.).

Тони Бък: А за това как изглеждаме на сцената, вчера след концерта един приятел ми каза: „Велика група. Трябва да ги видиш някой път на живо!“. Но може би трябваше да го каже на Крис…

Крис Ейбрахамс към Тони Бък: Казвали са ми, че на един концерт в Сидни ти си излязъл иззад барабаните, което е доста сериозно движение, а аз не съм и разбрал, защото свиря почти през цялото време със затворени очи…

Да, доста удобно за фотографите, които имат свободата да не ви пречат, докато снимат…

Лойд Суонтън: Прав си и през годините съм виждал наистина брилянтни концертни фотографии на нашето трио, но обикновено те са вариации на едни и същи няколко снимки, защото ние сме доста статични и не задаваме много опции на фотографа за нещо различно – и като ъгъл, и като движение на сцената.

Крис Ейбрахамс: А иначе дори на пръв поглед подредбата ни на сцената да изглежда малко необичайна, това всъщност не е съвсем така – гледал съм концертни записи на Телониъс Монк и на Оскар Питърсън, в които те също не осъществяват визуален контакт с останалите в групата. При нас тази подредба е отчасти и заради близкия контакт между трима ни, когато свирим на живо. Ако по средата на сцената има масивно пиано, чийто капак да хвърля отражение върху публиката, това ни дистанцира един от друг, така че нашият начин е по-скоро да останем по-близко свързани, докато свирим на живо.

Лойд Суонтън: Мисля, че това, което правим, е рекалибриране на очакванията на зрителя и слушателя като група. В ранните ни години, когато това, което правехме, не беше толкова широко разпространено или радушно прието, хората в публиката често мислеха, че свирим дълга интродукция към дадена пиеса, която… никога не започва. И това често ги правеше неспокойни. Но веднъж усетили какво всъщност правим, после ставаха наши почитатели. Днес с интернет е по-лесно и хората са малко по-подготвени за нашата музика. Интернет е нашият посланик по света. Но мисля, че е важно колко много от себе си наистина сме инвестирали в това рекалибриране и как днес, в сравнение с преди, много повече хора чувстват и знаят, че едно малко движение може да означава много. Заедно сме от почти 40 години, но все още не можем да четем мислите си взаимно, така че още се изненадваме помежду си. И предаваме тази изненада и на публиката.

Тони Бък: Но въпреки интернет, мисля, че все се още можем да изненадаме публиката и с дължината, и с темпото – да отправяме предизвикателства към очакванията ѝ, а не просто да задоволяваме тези очаквания, както е с  много други видове музика днес.

Много рядко се е случвало The Necks като един организъм да участва в съвместни записи с други артисти като Swans, Underworld, Брайън Ино. Какво ви е тласкало и/или би ви тласнало да направите нещо подобно?

Лойд Суонтън: Това, че не го правим много често, е важното изречение в случая. И това прави тези съвместни проекти толкова специални. Много дискутираме помежду си, преди да се захванем с нещо такова – дали има смисъл и дали ще излезе нещо плодотворно. Но смятам, че наистина е важно да не го правим прекалено често.

Тони Бък: И определено винаги го правим с музиканти, които харесваме въз основа на приятелството ни с тях. Много рядко е идея или предложение на мениджъри или други хора.

Вратите на Зала „Сингълс“ на НДК отварят за концерта на The Necks довечера (8 ноември, събота) в 21 часа. Първият сет ще започне в 21.30, а вторият – в 22.30 часа. Билети има в системата на EpayGo и на касите на EasyPay.