0
1384

Бруталистът Балард

„Небостъргач“, Дж.Г.Балард, ИК „Колибри“, 2016, превод Деян Кючуков

Ще стане дума за книгата, не за филма, въпреки че българската публика вече успя да го види, както и да оцени качествата му, а и играта на цялата група класни актьори в него. Лично аз не съм го гледала и затова съвсем няма да се интересувам от него.

Но фактът, че най-известните романи на Дж.Г.Балард (1930-2009 г.) като „Империя на слънцето“ и „Катастрофа“ са филмирани, не е случаен. Ярки образи, мащабни бедствия, развихрена фантазия – всичко това предполага интерес от страна на киното и режисьори като Спилбърг и Кроненбърг.

Романът не е нов, излиза още през 1975 г. Явява се трети, последен от една своеобразна трилогия, в която всеки роман е по някакъв начин свързан тематично с предходния –  „Катастрофа“, 1973, „Бетонен остров“, 1974, „Небостъргач“, 1975 г., с интереса на Балард към затворените комплекси, с проучването на обществото от затворен тип.

„Небостъргач“ е мощна антиутопия (принципно писателят владее отлично точно този жанр), действаща както на рационално, така и на чисто емоционално ниво. Модел на свят, структуриран, подреден, свят строго йерархичен, 40-етажен „свят” с 1000 апартамента. Един малък „остров“, сякаш реализирана социална утопия, мечтата по един истински „колективен живот“. Тук обитателите имат жилища според възможностите си. По-незаможните – на ниските етажи, средната класа си е „избрала” средните етажи, а най-високо, към върха, са онези, които заемат същите места в социалната йерархия на едно общество. Там живее и архитектът на сградата Антъни Роял, сякаш да проучи как действа неговият архитектурен и социален експеримент.

Литературно проектирания небостъргач на Балард има свои архитектурни вдъхновения като известната „жилищна единица“ на Льо Корбюзие в Марсилия, архитектурен експеримент, но всъщност идеологически израз именно на един „колективен живот“. Архитектурен модел, който се разпространява из цяла Европа, САЩ, Япония и в тогавашните соцстрани като СССР, Югославия и нашата, разбира се. Но най-вероятният модел е Balfron Tower в Лондон, проект от 1960-те на един от най-видните представители на архитектурния брутализъм в Англия Ерньо Голдфингър. Бетон, бетон и бетон, никакви декорации, естествени материали. Самият Голдфингър живее в 27-етажната сграда два месеца, за да „провери“ отношението на обитателите към нея. Така че Балард е имал наум някого при изграждането на образа на Антъни Роял.

Другите по-отчетливи персонажи в романа са човекът от втория етаж Ричард Уайлдър, който предприема едно все „по-освобождаващо“ го от социални норми и конвенции изкачване нагоре, към високите етажи, с натрапчивото желание да заснеме своя филм за небостъргача, и Робърт Лейнг, преподавател, типичен „среден“ човек от 25-ия етаж, който еднакво добре се разбира и с долните, и с по-горните етажи. Избрал тази невероятно скъпа „килийка“, своята гарсониера, за да е възможно най-анонимен и сам, едва ли не наслаждавайки се на сивотата на пейзажа. „Архитектура, създадена за война, на подсъзнателно ниво, ако не на друго“. Лейнг харесва този си самодостатъчен живот, такъв, какъвто е и самият небостъргач. Тук има всичко – супермаркет, банка, фризьорски салон, басейн, фитнес, ресторант. А, и партита всяка вечер.

Но една бутилка шампанско се разбива на балкона му. После спира електричеството на няколко от по-долните етажи. Една хрътка е намерена умряла, очевидно удавена, в басейн.

Постепенно Балард разгръща все по-ужасяваща, направо брутална картина на ескалиращо насилие, на отвратителна жестокост, на отключване на най-ниските инстинкти, на постепенното, но тотално „изтриване“ на цивилизационната памет и превръщане (или пък възвръщане) на хората в примитиви, в садисти, хранещи се с животни, в психопати, насилници, развихрили се в кървави пирове, създаващи свои малки племена с единствената цел да оцелеят. Една тотално извратена, отчайваща в антихуманността си реалност.

Голямата писателска мощ на Дж.Г.Балард не е в отделните образи, а в цялото. И в психологическата мотивираност на това цяло. В способността на повествованието да плаши и ужасява. Защото то е и най-категоричното предупреждение за краха на фалшивите утопии.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияАлегорично
за огъня
Следваща статияНеБългария