0
5304

„Буревестникът“ и социализмът

150 години от рождението на Максим Горки

Има големи писатели, които не впечатляват с биографиите си. Доста интровертна е жизнената траектория на Гогол и Чехов, Флобер или Пруст, затова и изследователите им са принудени да промият тонове руда от свидетелства и писма, преди да наредят що-годе убедителна мозайка на дните им. Обратно, животът на други – като Достоевски и Солженицин, Хемингуей или Камю – силно напомня на приключенски роман, откъдето бликат теми и сюжети, придаващи нерв на творчеството им.

От тази гледна точка Максим Горки е сред авторите с „голяма биография“, оставила диря в историческото време. С днешна дата неговият жизнен път е дори по-интересен и по-значителен от необозримото му творчество, все още в силно окастрен вид присъстващо в събраните му съчинения. До краха на СССР поради едни причини (заради ядовити реплики към болшевиките и неговите „Несвоевременни мисли“), днес поради други (свенливо неудобство от сталинистките му статии от 30-те години). Жалко. Тъкмо биографията на Горки е особено благодатна, за да яви феноменологията на руския живот през ХХ век, такава, каквато е – от меандрите на революционните опиянения и изстъпления до изпадането в небивал, даже по руските мащаби, деспотизъм (Борис Парамонов).

Прави впечатление, че дори в тази юбилейна за творчеството му година той е избутан по-скоро в периферията. Писателят Дмитрий Биков, автор на най-последната му представителна биография (2016 г.), отбелязва, че Максим Горки вече не е „класик“, поне според училищната програма в днешна Русия: в нея са включени само два-три от ранните му романтични разкази („Старицата Изергил“, „Челкаш“), упоменава се (мимоходом) и пиесата „На дъното“.  Романът „Майка“ е напълно зачеркнат от училищната програма, „Песента на буревестника“ (по която някога учехме руски език) отдавна не се учи наизуст, в часовете по история даже не се споменава неговата публицистика. Град Горки си върна историческото име Нижни Новгород, а улица „Горки“ в Москва е отново „Тверска“, по същия начин е преименувана и станцията на метрото.

Вълната на историята най-неочаквано отнесе Горки на „несвоевременния“ си бряг. Направо е трудно да се повярва, предвид на социалната му роля в началото на ХХ в. Тогава Горки, казано на днешен език, е „попзвезда“ – книгите му се разграбват, превеждат на десетки езици, включително и на български. Млади хора, най-вече учители, носят неговата рубашка, подражават на прическата и мустаците му.

Така този „босяк“ нахлува в световната литература – бурно, романтично, неочаквано. Той е потомствен „бурлак“, дете на голямата руска река Волга, на чийто ляв бряг параходите поздравяват със свирките си гората от фабрични комини, за разлика от другия, десен, търговски бряг на реката, където от незапомнени време се провежда знаменитият нижниновгородски панаир, където може да се купи буквално всичко – от умонепонятни джунджурии до всякакво оръжие и азиатски халати.

Именно тук, по течението на Волга, се извършва една особена среща, по силата на която бродягата Алексей Пешков се превръща в писателя Максим Горски. Двамата, както отбелязва в свой спомен писателят Евгений Замятин, доста си приличат, но и коренно се различават. Те цял живот са принудени да съжителстват, ала често се карат, спорят и искат да поемат в различни посоки. Дали тук не се крие разликата между личната доброта на „Пешков“ и крайната и дори фанатична нетърпимост на „Горки“ в края на дните му? Трудно е да се каже. Ала все някъде трябва да потърсим обяснението как този човек с голямо сърце и любов към онеправданите от живота стига дотам да начертае платформата на казионния „социалистически реализъм“, че и да възхвалява победите на ГПУ по „превъзпитанието“ на лагерниците-каналоармейци.

Истината е, че животът на Горки е низ от невероятни случайности и бурни обрати. Самият той, въпреки безспорната си разказваческа дарба, не успява да го опише така, както биха направили с подобен герой Джек Лондон или Фенимор Купър.

Това дете на бурлаци се ражда в семейство, където дядото, започнал също като бедняк, успява да изгради няколко тухларни и започва да събира наеми от построените от него жилищни домове. Малкият Алексей не издържа на диктата на стария скъперник и избира улицата. Там, в мътната ръка на живота, всичко е далеч по-пъстро и интересно. И той последователно става обущарски калфа, корабен помощник-готвач, продавач на икони, чирак в хлебопекарна, хамалин и рибар. Такива са неговите „университети“. Безбройни са и пътуванията му – от Волга до Каспийско море, Дон, Украйна, Бесарабия, Дунав и Черно море.

Книгата на живота му побира огромна галерия от жизнени типове, които момчето удържа в съзнанието си (паметта му е превъзходна, поривът му за образование – също). И го среща с господстващата тогава идеология – той „олевява“, бързо попада в мрежата на агитатори и професионални революционери. Нахлупил студентска фуражка, в качеството ѝ на прикритие, решава да преустройва руското село. Тук идва и първото му голямо разочарование. При „хождението си в народа“ той се маскира като продавач в лавка, чийто „собственик“ е друг агитатор. Селяните бързо ги разконспирират, нещо не ги харесват и решават да им видят сметката. В една тъмна нощ подпалват лавката на двамата „конспиратори“, които едвам успяват да изскочат живи от пожара.

Оттогава бъдещият Горки люто възненавижда селото и започва да героизира пролетариата. Романът „Майка“ – със схематизираните образи на Пелагия Ниловна и Павел Власов – сам се пише в съзнанието му.

Впрочем и проповядваният от него „социализъм“ е доста ницшеански: той е „за“ революцията, просто защото ненавижда селяните. Смята, че те зариват труда си в земята, докато работниците създават бъдеще, творят новото. А Горки обича просвещението и промяната. За него селяните са скотове, отстояващи най-закостенялото, затова и той иска да ги унищожи, заменяйки ги с работниците. За него революцията е „борба за култура“.

Той не се отказва от тези свои възгледи дори в късните си години. Напротив, това е една от причините яростно да подкрепи колективизацията, провеждана от Сталин, както и жестокостите на „разкулачванията“:

Във всички страни селяните – милионните дребни собственици – служат като почва за растежа на хищници и паразити; капитализмът, при цялото си безобразие, израства на тази почва. Всички грижи, способности и талант на селянина отиват за мизерното му стопанство. Културният идиотизъм на дребния собственик като такъв е равен на идиотизма на милионера; вие, интелигентите, би трябвало да видите и почувствате това.
(„С кого сте майстори на културата?“, 1932 г.)

Ето защо след години на странствания младият Пешков става Горки и се установява в града. Романтичният бродяга пуска книга с разкази, сетне втора, трета. Те имат зашеметяващ успех. Не само заради невижданата им виталност и бунтовно-анархистичните идеи. В много от тези първи разкази за „чудаци“ и провалени от живота „бивши хора“ – как само съветската система ще промени този термин, превръщайки го в дамга за социално чуждите! – наистина проговаря животът. Те са автентични и са писани от натура, въпреки „хаотично нанизаните епизоди“ (Дмитрий Биков). И някои от тях са направо изключителни – като „Макар Чудра“ например – историята на една циганска любов, довела до немислимо падане на колене.

Горки обаче не мисли себе си само като писател, той е и „Буревестник“, предвестник на задаващата се революция:

Ето, носи се, същ демон –
горд и буреносен демон –
и се смее, и ридае…
Този храбър Буревестник
между мълниите пори,
над морето разгневено
вика той – пророк победен –
Нека силна буря тресне!

(превод Христо Радевски)

За него литературата е политика, продължена с други средства. Така след поредната политическа демонстрация той е задържан от жандармите и трябва да бъде отправен на заточение в Тифлис. Обществеността е възмутена: освобождават го под всеобщи овации. Пресата всекидневно следи заниманията и изявленията му. С такава слава в Русия се ползва единствено Шаляпин. Императорската Академия на науките, още преди да е навършил 30 години, иска да го избере за академик. Горки е удивен, но и поласкан. Сам господарят император Николай II налага на това решение резолюцията „Повече от оригинално!“. Но изборът пропада. Как да избереш за академик човек, който всеки момент може да влезе в затвора? Което впрочем скоро се случва – по време на първата руска революция през 1905 г. – затварят го в Петропавелската крепост. Ала бързо го освобождават по болест. Диагнозата не е фалшива.

Трябва да се каже, че въпреки неизчерпаемата си енергия Горки е доста болен. Двата му дроба са силно засегнати от туберкулозен процес, а той не спира да пуши. Поетът Владислав Ходасевич го описва точно такъв: с вечна кашлица, със силно обгорени от дима мустаци и пожълтели от тютюна пръсти, заобиколен от шумна компания, постоянно пиеща и живееща на негова сметка.

Горки заминава да се лекува в Италия. Той е най-известният руски писател след Лев Толстой, символ на „южняшката литература“ – с цялата ѝ варварска сила, ярка кресливост на цветовете и романтична приповдигнатост. В този период се обръща и към театъра, където прави сериозен пробив – „Дачници“, „Деца на слънцето“, „Чудаци“, „Васа Железнова“. Все сцени от един социален живот, където героите така и не намират излаз от неуютността на тук-битието си.

Интересното е, че Горки, възприемайки се като  рожба на Просвещението, не обича Изтока, не вярва в предначертанието на Русия, нито смята, че руснакът има някаква особена мисия. Той  държи да е „европеец“. Дали тъкмо това не го прави все по-непопулярен в днешна Русия, където едва ли биха се подписали под тези редове от есеистиката му:

Умът на „маразматиралия Изток“ особено тежко и убийствено въздейства върху нашия руски живот; неговото влияние над руската психика е неизмеримо по-високо, отколкото над психиката на хората от Западна Европа. Руският човек още не е постигнал необходимата твърдост и упорство в борбата за обновлението на живота. Ние, подобно на жителите на Азия, сме хора на красивото слово и на неразумните деяния; ние отчаяно много говорим, но действаме малко и то лошо – за нас справедливо се казва, че „у руснаците има много суеверия, но няма идеи“; на Запад хората творят история, а ние съчиняваме скверни анекдоти
(„Две души“, 1915 г.)

В този период (1913-1916 г.) Горки се сближава с болшевиките: редактира вестниците им „Звезда“ и „Правда“, отделя немалка част от хонорарите си за финансирането на тяхната партия. Какво ли Горки съзира в Ленин – разрушителната стихия, която ще помете стара Русия или пък същия „демон“, онзи „горд и буреносен демон“ от „Песента на Буревестника“? И не избуяват ли тъкмо оттук опасенията му?

Работата е там, че Февруарската революция и болшевишкият метеж през октомври 1917 г. Горки приема смайващо хладно. Започва да възприема болшевиките като някаква тъмна и разрушителна сила на  реакционното начало, която тласка Русия в бездната. Като всеки самоук, Горки обича просвещението, знанията. Затуй влага толкова надежди в „пролетариата“, който ще съгради бъдещето. Но ето че в революционния Петроград той вижда как пияните матроси и работническите отряди, насъсквани от болшевиките, палят, убиват и грабят. Същата „тъмна маса“, някога отблъснала го от селото. В революцията Горки съзира само зверство, анархия и хаос, но не и „култура“. Затова ѝ обръща гръб.

От 1 май 1917 г. започва да издава в. „Новая жизнь“, където пише като „колумнист“ своите „несвоевременни мисли“, някои по-късно публикувани в сборника „Революция и култура“. Безпощадно остър е към деянията на болшевиките, те пък му отвръщат с обвинения в предателство. Все пак през ноември 1917 г. Максим Горки успява да публикува в „Новая жизнь” – един от последните свободни вестници, който скоро бива закрит – статия, в която сравнява Ленин с химик, правещ си лабораторни експерименти върху тялото на обществото:

 Животът в неговата сложност е чужд на този човек. Той не познава народните маси. Никога не е живял сред народа, но е научил от книгите как се обуздават масите и как се подбуждат най-лошите инстинкти на тълпата. Работническата класа за Ленин е онова, което е рудата за металурга. Възможно ли е при дадените обстоятелства от тази руда да се излее социалистическа държава? Всичко говори, че не е възможно. Ала защо да не се опита?

Въпреки всичко авторитетът на Горки сред болшевиките е голям. Той е нещо като неофициален министър на културата. Поверяват му – или сам се заема – с необозрим проект на една литературна „вавилонска кула“ – издателството „Всемирна литература“, което трябва да публикува на руски език 10 000 от най-важните книги на човечеството. Около себе си Горки събира цяла армия от преводачи, философи, писатели и поети, научни редактори. Нещо, което им дава възможност да получат дажби, въпреки непринадлежността си към пролетариата, сиреч физически да оцелеят. Често ги арестуват, но отново Горки ги измъква с протекциите си от подземията на ЧК. На мнозина издейства паспорти и те заминават – като сътрудници на няколко берлински руски издателства, филиали на неговия академичен проект. Истината е, че Горки спасява живота на стотици, ако не и на хиляди хора в тези трудни времена.

След покушението срещу Ленин през 1918 г. му изпраща съчувстваща телеграма и двамата стоплят отношенията си. По онова време чекистите започват все по-често да нахлуват у Горки, говори се, че го заплашва арест. Облаците над него се сгъстяват и той все по-често се убеждава, че е безсилен да помогне (както при ареста и разстрела на поета Николай Гумильов). Затова през 1921 г. охотно приема отправената от Ленин „покана“ да замине и да се полекува в чужбина. Думата „емиграция“ никога не се използва при това заминаване.

Така Горки се озовава в Европа в ситуацията „чужд сред свои, свой сред чужди“. Навън минава за „болшевик“, а в съветска Русия – за „опортюнист“, ако не и „скрит враг“. ГПУ го следи навсякъде, в обкръжението му са внедрени агенти. Той е фигура от прекалено голяма величина, за да не бъде държан под око. Редица от издадените му на Запад брошури не се допускат в СССР, а публикуваните му на родината творби излизат с големи съкращения. Съкращават  и хонорарите му, за първи път той започва да изпитва финансови затруднения.

През 1928 г. Горки чества в Италия своя 60-и юбилей. Получава поздравления от Хърбърт Уелс и Стефан Цвайг, от Томас Ман и Джон Голсуърти. В СССР юбилеят на „Буревестника“ минава на пълни идеологически обороти – пропагандната машина тръби по клубове в градове и села за основополагащата роля на Максим Горки по изграждането на социализма.
А пък той живее в самота, зад граница. Кормилото на властта обаче вече се поема от Йосиф Сталин, който решава, че трябва да си го върне „обратно“, за да заздрави властта си чрез неговия авторитет.

Провежда се истинска „спецоперация“, и то с участието на лица, внедрени в неговия кръг. Горки се съгласява да се върне „за малко“, да види „строителството на социализма“, преди да склопи очи.
Всичко е грижливо подготвено. Когато на 28 май 1928 г. влакът от Берлин спира на първата руска жп станция, хилядна тълпа скандира името на писателя: „Горки! Горки!“. На Белоруската гара в Москва го чака още по-голяма маса народ, отнасят го на ръце до отреденото му жилище. Старият писател е просълзен и разчувстван от народната любов. Подготвено му е специално пътуване по „строежите на социализма“ – Курск, Ростов на Дон, Владикавказ, Казан. Той остава силно впечатлен от „организацията на труда“ и най-вече от „чистотата“.

И се случва невероятното. Горки, който има критично око към Ленин, неочаквано приема Сталин като човек, победил революционната анархия и въвел „ред в държавата“. Всяка държава, разсъждава Горки, е по-добра от анархията, защото е „култура“. Тя е обратното на онзи „хаос на селото“, който винаги е бил особено плашещ за писателя. Така той започва да приема „всичко“ – дори робския труд в лагери като „Соловки“ или на безсмислени гигантски строежи като „Беломорканал“.

Така се стига и до следния панегирик на Сталин от страна на „Буревестника“, който се чете днес с горчиво неудобство:

Непрекъснато и все по-бързо расте в света значението на Йосиф Сталин, човек, който най-дълбоко е усвоил енергията и смелостта на своя другар и вече десет години достойно го замества на трудния пост на вожда на партията… отлично организираната му воля, проницателният ум на велик теоретик, смелостта на талантлив управник, интуицията на истински революционер, който умее тънко да се ориентира в сложността на качествата на хората – това го постави на мястото на Ленин.

Да допуснем, че Максим Горки е бил привлечен от харизмата на диктатора – той не е единственият, паднал в клопката на Сталин. Ала следват казионни редове във възхвала на ГПУ и лагерната система, от които дъхът на човек просто спира:

Приетата от ГПУ изправително-трудова политика, сведена до единна проповед за спасителната правда на социализма и възпитанието чрез полезен труд, още веднъж блестящо оправда себе си. Тя се оправдаваше и по-рано в многочислените трудови колонии и комуни на ГПУ, но тази система за „изковаване“ на хората за първи път се прилага така смело, в такъв широк обем.

Пролетариатът диктатор още веднъж получи неоспоримото си право да заяви: „Боря се не за това, за да убия, както го прави буржоазията, а за това да възкреся трудовото човечество за нов живот; аз убивам само тогава, когато вече няма възможност да се изтръгне от човека стародавната му привичка да се храни с плътта и кръвта на хората“.
(„Правдата на социализма“, 1934 г.)

Това вече е съвсем друг Максим Горки, много по-различен от някогашния „босяк“ Алексей Пешков. Съветската власт заселва писателя в огромния дом, принадлежал някога на милионера Рябушински. Осигурена му е огромна прислуга (от щата на ГПУ) и множество „литературни секретари“, в качеството на живи микрофони. Неговият син Максим също е приобщен към „чекисткия елит“. По нареждане на Сталин на Горки вече не се изплащат хонорари, а му се открива „отворена банкова сметка“, от която може да тегли неограничено пари – колкото иска и когато пожелае. Той започва да колекционира скъпи вещи и изкупува цели колекции, вкъщи носи някакви особено скъпи и ръчнобродирани копринени халати, подобно на емира на Бухара.

Слуховете за този нов Горки се разнасят сред емиграцията и предизвикват бурни реакции. Писателят Евгений Чириков го обявява за „Смердяков на болшевишката революция“, а Зинаида Гипиус твърди, че с всичките си нови придобивки той не е нищо повече  от „прекупвач на крадено“.

В същото време творбите на Горки (в строго фиксиран от властта канон) стават общозадължителни за новия „социалистически реализъм“. Общозадължителна е и оценката на Сталин, че „Сърцето на Данко“ на Горки е работа, по-силна от „Фауст“ на Гьоте. При стария писател ходят на поклонение, той е „витрината на режима“.
Ето как поетът Владислав Ходасевич описва „залеза на Буревестника:

Накратко, той се превърна в пълната противоположност на онзи възвишен образ, заради който реши да се помири със съветската власт. Съзнаваше ли той целия трагизъм на това – не мога да кажа. Вероятно – и да, и не; вероятно – защото го съзнаваше, се стараеше да скрие това и от себе си, и от другите с помощта на нови илюзии, на нови възвишени измами, които той така обичаше и които в края на краищата го погубиха.

В този смисъл Максим Горки е наистина трагичната фигура на епохата; именно той е огледалото на болшевишкия социализъм.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статия„Това Не Е Хамлет“ и крайността да си млад
Следваща статияТеатърът – теория и практика