Начало Идеи Дебати България – преди и след протестите
Дебати

България – преди и след протестите

Портал Култура
26.11.2013
2110

Какви са перспективите пред България и алтернативите за нейното развитие – разговор за външната политика, националната сигурност, икономическите и социални политики и протестната вълна през 2013 г. с участието на Алекс Алексиев, Красен Станчев и Евгений Михайлов.

Публичната дискусия „България – перспективи и алтернативи“ се проведе по инициатива на “Движение за енергийна независимост” и Гражданска инициатива „Справедливост“ на 15.10.2013 година в София.

Алекс Алексиев: България никога не е била независима

Защо България е на това дередже? Понеже никога не е била независима. Тя не е била независима във важни исторически периоди и когато в Европа и света са ставали съдбоносни промени, ние сме оставали извън историята. Не е лошо да си припомним това, защото може би ще ни помогне да разберем на какво дередже сме сега и как да излезем от него… В момента, в който падаме под комунистическо робство, Европа за първи път започва  да се обединява, тръгва по пътя на пазарната икономика, тръгва решително по пътя на демокрацията и се съюзява с другата велика демократична сила в света САЩ. Факт е, че в продължение на близо 50 години ние бяхме встрани от историята и то защото тези, които ни управляваха, Българската комунистическа партия – никога не е била българска, а просто българският клон на руския болшевизъм. Факт е и това, че след падането на комунизма в България нямаше декомунизация, както например в Германия имаше много активна денацификация, без която човек не може да си представи преминаването на страната към една изключително успешна демокрация. Така че близо четвърт век оттогава ние сме де юре свободни и демократични членове на ЕС и на НАТО, но фактически сме все още зависими от Русия – и икономически, и политически. Бих казал, че със съвсем малки изключения – може би Беларус – няма по-зависима държава от нас в Европа и затова сме на това дередже. В момента има три партии, които управляват България, и нито една от тях не преследва българските интереси. Всичките работят за чужди интереси. Това не е трудно да се докаже, но като че ли нашите медии не желаят да го изтъкват.

Какво става в момента в Европа и в нашия регион от геополитическа гледна точка – за съжаление ситуацията не е много радостна. От пет години в Европа, в САЩ и почти навсякъде има много силна икономическа криза. По мое мнение тази криза е системна, тя не е нещо, което ще си отиде лесно. Това е криза на т. нар. социално-пазарна система, която се базира на изключително високи социални придобивки и която вече не може да се финансира. След 20-30 години една трета от населението в Западна Европа ще е над 63 години, което ще направи абсолютно невъзможно изплащането на тези високи социални придобивки. При нас те не са чак толкова високи, но въпреки това нашата пенсионна система е в състояние на фалит и през близките години тя няма да може да посрещне своите разноски.

Другото нещо, което е характерно за света в момента, е също нерадостно – това е постепенното оттегляне на САЩ от Европа и прехвърлянето на техния фокус върху тихоокеанския театър. Щом САЩ престанат да бъдат доминиращ фактор във военно-политическо отношение, се появяват интереси като тези на Путин и други подобни. Какво тласка САЩ към оттегляне от Европа – фактът, че НАТО умира като действащ съюз, който гарантира безопасността на своите членове. И то поради това, че след падането на комунизма европейците решиха, че в Европа вече ще има вечен мир и не е необходимо да харчат пари за отбрана. В много европейски държави в момента армията се е превърнала в социална институция. Преди 7-8 години имаше изследване в Белгия, което показва, че средната възраст на белгийския войник е 42 години. Можем сами да си представим за каква военна сила става дума. Факт е, че в момента САЩ харчат три четвърти от бюджета на НАТО, като по времето на студената война те харчеха 50 %. Това няма как да продължи, просто защото няма да го позволи американският данъкоплатец. И е въпрос само на доста кратко време преди НАТО да престане да бъде една наистина активна военна сила, която може да гарантира сигурността на всичките си членове. За нас българите това е от много голямо значение, но за съжаление ние се държим по същия начин и продължаваме да орязваме нашата военна сила. Така че не бива да се сърдим на някой друг, когато ни се наложи да я употребим, а се окаже, че нея я няма.

Тази остра криза в Европа и САЩ е съпроводена от кризата в Близкия изток, която има две тенденции. Едната бих определил като положителна – става дума за пораженията, които понесе радикалният ислям в Египет, Тунис, Йордания с премахването на „Мюсюлманското братство“ като ефективна сила. Другата тенденция обаче е много опасна – това е религиозната война между сунити и шиити, която тече в момента в Сирия, а вече започна и в Ирак, и Ливан. За нас това е една много голяма опасност. Факт е, че Турция, която е под ислямисткото ръководство на Ердоган, стана главният спонсор на джихадистите в Сирия. Помислете малко. Турция е член на НАТО, който поиска от пакта ракетни батареи „Патриот“, за да се защитава от Сирия и в същото време пуска хиляди джихадисти да се разхождат из Турция, както си искат. Тук вече въпросът е какво става с нашите отношения с Турция и как ще се реши въпросът с бежанците. В пресата се появява една картина, според която това са хора изстрадали и ние трябва да им дадем подслон. Разбира се, да дадеш убежище на хора, които са преследвани и изстрадали, е един от важните принципи на цивилизацията. Не можем да им откажем това, но не бива също и да откажем да знаем кои са тези хора. А ние не знаем. Поне аз не знам доколко правителството знае. Това, което знаем е, че почти всички те са сунити. В България няма бежанци от християнски или кюрдски произход, няма никакви алаути. А сунитите в бежанските лагери в самата Турция се доминират от ислямистите. Много от тях са жени с деца, без мъже. Къде са мъжете? Може би са пострадали, но е също възможно много от тях да се бият в Сирия на страната на джихадистите. Това трябва да се разследва, това трябва да се знае. Ако ние дадем убежище на джихадисти, няма да е добре. Президентът Плевнелиев каза, че една вдовица с четири деца не представлява никаква опасност за България. Питайте стотиците руснаци, които бяха убити в атентати, направени от т. нар. черни вдовици, жени на убити джихадисти. Има и други неща, които са абсолютно неразбираеми, поне за мен. Пред джамията почти всеки ден се наблюдават тълпи от чернокожи бежанци. Аз познавам Сирия, там никога не е имало чернокожи. Също така знам, че в момента има 15-20 хиляди джихадисти от цял свят, между които има много африканци. Така че се надявам държавата да направи това, което би трябвало да се направи в това отношение.

Алекс Алексиев е роден през 1941 г. в България, син е на убития след 9 септември 1944 г. художник и фейлетонист Райко Алексиев. През 1991-1992 г. е съветник на премиера Филип Димитров. Научен сътрудник е в института „Хъдсън“ във Вашингтон, експерт по международна сигурност и радикален ислям. Работил е за корпорация „Ранд“, негови анализи по националната сигурност са се ползвали от Пентагона и ЦРУ. В началото на 2011 г. учреди в София Център за изследване на Балканския и Черноморския регион.

Красен Станчев: Реформаторският блок не може да произведе алтернатива


Така нареченото мнозинство в парламента всъщност проповядва стария начин на управление на икономиката и публичните финанси. Ситуацията е нетрадиционна. Онова, което в момента се нарича олигархия, приятелски капитализъм, задкулисие и т.н., не е характерно за периода между 1989 г. и 2013 г. При това положение засега няма разработени политически алтернативи поради общото неразбиране на ситуацията. Онова, което наблюдавам в Реформаторския блок е съревнование с възгледите на Румен Гечев и донякъде с възгледите на Волен Сидеров. Хасан Адемов разбира основните социални проблеми по-добре, отколкото Реформаторския блок. А основният проблем в социалната сфера е много прост – 60 % от разходите на всеки бюджет от 1998 г. до днес са за пенсионно дело (48-50 %), образование и здравеопазване. Тоест няма свобода за маневриране.

Второто, което е характерно за този най-голям дял от бюджетните разходи, е дефицитът на НОИ, който е неуправляем след 2003 г. Реформаторският блок не разбира какво става във фиска и с това показва, че не може да произведе алтернатива. Да не говорим за елементарното неразбиране на това какво е плосък данък и в какъв смисъл той е справедлив. Важното в тази ситуация е, че няма нито един политически лидер или наблюдател на случващото се в България, който може и иска да обясни, че за периода 1998 г.–2008 г., а донякъде и след това, страната е доказателство – живо доказателство през доходите и потреблението, – че либерализацията, конкуренцията, чуждестранните инвестиции и приватизацията, колкото и да е морално осъдима, доведоха до преодоляване на онази криза на бедността, на която бяхме свидетели през 1997 г. Няма нито една политическа партия, нито един политически лидер, нито един наблюдател, който да обяснява тези неща. Всички се стараят да коментират някакви повърхностни намерения на министъра на финансите или на премиера, което не е кой знае какъв проблем.

Онова, което е ново, се развива постепенно от февруари 2002 г. и то е, че маниерът на управление на Русия се превръща във въжделение на политическите лидери в България. За лидерите на политическите партии на сегашното управление Путин е модел за подражание. Онова, което е ново в България, макар ГЕРБ да заложи основните жалони в това развитие, е използването на силовите придатъци на властта зад сцената на демокрацията. Имаме съществено, постоянно и задълбочаващо се усилие това да бъде именно така, както се прави в Русия. И това е така, защото хората, които искат да наложат този модел за управление на страната, виждат един прозорец на възможности, който е отворен за много кратко време…

Казах, че този процес се разгръща бавно. Той започна с един протокол, подписан през февруари 2002 г., между правителството на Сакскобургготски и Руската федерация. Това е протоколът за интересите, които трябва да се отчитат при разплащането на дълговите задължения на едната страна към другата. Там са въведени всички възможни интереси от ТАБСО до Белене, исканията на Тодор Живков за мостови заем от 1987-1988 г. са също там, което води до преобръщане на концепцията – поне на българската концепция – за дълговите отношения между България и Руската федерация. Така при уреждането на този дълг през 2004 г. се оказа, че вместо Русия да дължи на България 860 млн. долара, а България на Русия – 128 млн. долара, всъщност Русия дължи на България 160 млн. долара, а България дължи на Русия 890 млн. долара. Тези неща, които в момента ние забелязваме в Корпоративна търговска банка, са всъщност плащанията на българските данъкоплатци по външния дълг към Русия, с които Русия в момента се опитва да управлява страната.

Красен Станчев е председател на Управителния съвет на Института за пазарна икономика (ИПИ) и негов изпълнителен директор в периода 1993–2007 г. Народен представител във Великото народно събрание (1990–1991), член на Съвета за икономическа политика към президента (1996–2001) и съосновател на “Прозрачност без граници” – България. Има награда от списание Euromoney като най-добър анализатор на България за 1996 г.

Евгений Михайлов: За успеха на протеста са нужни усилията на много хора


Протестите през 2013 г. бяха два вида. Февруарският протест изглеждаше много справедлив и много искрен и действително у част от хората се проявиха гнева и недоволството срещу едни политици, които си играят на държавници. Всичко това беше много справедливо и много хора излязоха искрено на улицата. Но много бързо се разбра, че този протест се дирижира. На преден план бяха изведени едни хора, които се нарекоха говорители на протеста. Сега, от дистанцията на времето, вече виждаме истинските сценаристи и истинските причини за онези протести. Виждаме в първите редици на контрапротестиращите, на протестиращите срещу президента Плевнелиев и в защита на правителството същите лица и същите активисти, които бяха начело на февруарските протести. Сега те дискутират заедно с управляващите новия Изборен кодекс и мерките за справяне с кризата. Лека-полека се изясни картината – кой и защо провокира февруарските протести. Това, което се случи тогава, беше опит за преврат. Независимо дали ни харесва или не правителството на ГЕРБ, лека-полека стана ясно, че всъщност това, което замени мнозинството на ГЕРБ, е доста по-страшно и по-опасно и доста по-целенасочено изпълнява чужди интереси и по-точно руските интереси.

Със своята надежда и спонтанност, с това излизане на интелигентните, образованите, недоволните, необразованите, на всички, които не искат Държавна сигурност и комунистите да ни управляват отново след 24 години по този демагогски начин, юнският протест трябваше да доведе до падане на това правителство. Но странно защо точно в момента на най-големия устрем започнаха вътрешни противопоставяния, караници, разделяния на групи, този има право да протестира, онзи няма право да протестира, този бил по-десен, онзи бил по-автентичен и това доведе до  отдръпване, което за съжаление превърна протеста в нещо, което го има в главите на хората, но го няма като масовост на улицата, защото много хора започнаха да усещат, че сякаш ги използват в някаква игра. За мен лично е необяснимо защо след като протестът беше така масов в началото и особено в нощта на т. нар. бял автобус, на следващия ден продължиха същите разходки, същите весели игрички и същото обикаляне вместо да се каже, че не може да се действа така и хората да не мръднат оттам.

Няма обяснение и защо беше пропуснат 16-и август, защо негодуванието от организирания контрапротест с платените автобуси, които дойдоха от цялата страна, не предизвика гнева на всички десни и нормално мислещи хора и защо те не казаха, че това не може да се търпи повече. Не, продължиха разходките и даже по-лошо – започна образуването на групи, на партии, на блокове и вътрешното противопоставяне – ти можеш да протестираш, а ти не можеш. Нещо, което достави огромно удоволствие на управляващата партия и тя използва ситуацията, за да наложи тезата, че има протестиращи, но има и контрапротестиращи, че те са равностойни и едните, и другите са всеки ден в новините. Така излиза, че просто обществото е разделено и няма единно мнение.

Ако има някакви поуки от всички тези протести, ако в тях има смисъл, ако не искаме да посрещнем 70-годишнината от 9-и септември отново като празник, ако не искаме да допуснем 25 години след промените да ни управляват същите хора, за които мислехме, че са отстранени, би трябвало да направим нещо и то да го направим с усилията на много хора. Не може да го направи една групичка, не може да го направи Реформаторският блок, не може да го направи някоя нова формация. Цялата тази тревога може да бъде надмогната, ако изначално се промени управлението, ако изначално се променят правилата, а това не може да стане без промяна на конституцията и без пренаписване на основните правила. А за промяна на основния закон се изисква мнозинство от три към едно срещу мнозинството на БСП и ДПС. Така че въпросът е как този протест може да внесе разум и да каже: „Хора, стига сте се карали, съберете се и променете основния закон, влезте в бъдещ парламент с идеята и обещанието, че влизате да промените основния закон, а след това правете кой каквото иска и се разделяйте колкото искате“.

Евгений Михайлов е завършил кинорежисура във ВГИК в Москва. Заснел е филмите „Дом за нежни души“, „Смъртта може да почака“, „Сезонът на канарчетата“. През 1997–2005 г. е председател на съвета на директорите на „Бояна филм“. Един от учредителите на Клуба за гласност и преустройство, за кратко е зам.-председател на „Екогласност“ (1989 г.), бил е член на БСДП и зам.-председател на СДС (1994 г.). Депутат в 37-ото Народно събрание.

Снимката на главната страница е на Васил Гарнизов.

Портал Култура
26.11.2013

Свързани статии

Още от автора