Портал за култура, изкуство и общество
В момента сте тук: начало | идеи | дебати | България – преди и след протестите

Портал Култура

26.11.2013 14:12

България – преди и след протестите

Какви са перспективите пред България и алтернативите за нейното развитие – разговор за външната политика, националната сигурност, икономическите и социални политики и протестната вълна през 2013 г. с участието на Алекс Алексиев, Красен Станчев и Евгений Михайлов.

Публичната дискусия “България – перспективи и алтернативи” се проведе по инициатива на “Движение за енергийна независимост” и Гражданска инициатива “Справедливост” на 15.10.2013 година в София.

Алекс Алексиев: България никога не е била независима

Защо България е на това дередже? Понеже никога не е била независима. Тя не е била независима във важни исторически периоди и когато в Европа и света са ставали съдбоносни промени, ние сме оставали извън историята. Не е лошо да си припомним това, защото може би ще ни помогне да разберем на какво дередже сме сега и как да излезем от него… В момента, в който падаме под комунистическо робство, Европа за първи път започва  да се обединява, тръгва по пътя на пазарната икономика, тръгва решително по пътя на демокрацията и се съюзява с другата велика демократична сила в света САЩ. Факт е, че в продължение на близо 50 години ние бяхме встрани от историята и то защото тези, които ни управляваха, Българската комунистическа партия – никога не е била българска, а просто българският клон на руския болшевизъм. Факт е и това, че след падането на комунизма в България нямаше декомунизация, както например в Германия имаше много активна денацификация, без която човек не може да си представи преминаването на страната към една изключително успешна демокрация. Така че близо четвърт век оттогава ние сме де юре свободни и демократични членове на ЕС и на НАТО, но фактически сме все още зависими от Русия – и икономически, и политически. Бих казал, че със съвсем малки изключения – може би Беларус – няма по-зависима държава от нас в Европа и затова сме на това дередже. В момента има три партии, които управляват България, и нито една от тях не преследва българските интереси. Всичките работят за чужди интереси. Това не е трудно да се докаже, но като че ли нашите медии не желаят да го изтъкват.

Какво става в момента в Европа и в нашия регион от геополитическа гледна точка – за съжаление ситуацията не е много радостна. От пет години в Европа, в САЩ и почти навсякъде има много силна икономическа криза. По мое мнение тази криза е системна, тя не е нещо, което ще си отиде лесно. Това е криза на т. нар. социално-пазарна система, която се базира на изключително високи социални придобивки и която вече не може да се финансира. След 20-30 години една трета от населението в Западна Европа ще е над 63 години, което ще направи абсолютно невъзможно изплащането на тези високи социални придобивки. При нас те не са чак толкова високи, но въпреки това нашата пенсионна система е в състояние на фалит и през близките години тя няма да може да посрещне своите разноски.

Другото нещо, което е характерно за света в момента, е също нерадостно – това е постепенното оттегляне на САЩ от Европа и прехвърлянето на техния фокус върху тихоокеанския театър. Щом САЩ престанат да бъдат доминиращ фактор във военно-политическо отношение, се появяват интереси като тези на Путин и други подобни. Какво тласка САЩ към оттегляне от Европа – фактът, че НАТО умира като действащ съюз, който гарантира безопасността на своите членове. И то поради това, че след падането на комунизма европейците решиха, че в Европа вече ще има вечен мир и не е необходимо да харчат пари за отбрана. В много европейски държави в момента армията се е превърнала в социална институция. Преди 7-8 години имаше изследване в Белгия, което показва, че средната възраст на белгийския войник е 42 години. Можем сами да си представим за каква военна сила става дума. Факт е, че в момента САЩ харчат три четвърти от бюджета на НАТО, като по времето на студената война те харчеха 50 %. Това няма как да продължи, просто защото няма да го позволи американският данъкоплатец. И е въпрос само на доста кратко време преди НАТО да престане да бъде една наистина активна военна сила, която може да гарантира сигурността на всичките си членове. За нас българите това е от много голямо значение, но за съжаление ние се държим по същия начин и продължаваме да орязваме нашата военна сила. Така че не бива да се сърдим на някой друг, когато ни се наложи да я употребим, а се окаже, че нея я няма.

Тази остра криза в Европа и САЩ е съпроводена от кризата в Близкия изток, която има две тенденции. Едната бих определил като положителна – става дума за пораженията, които понесе радикалният ислям в Египет, Тунис, Йордания с премахването на “Мюсюлманското братство” като ефективна сила. Другата тенденция обаче е много опасна – това е религиозната война между сунити и шиити, която тече в момента в Сирия, а вече започна и в Ирак, и Ливан. За нас това е една много голяма опасност. Факт е, че Турция, която е под ислямисткото ръководство на Ердоган, стана главният спонсор на джихадистите в Сирия. Помислете малко. Турция е член на НАТО, който поиска от пакта ракетни батареи “Патриот”, за да се защитава от Сирия и в същото време пуска хиляди джихадисти да се разхождат из Турция, както си искат. Тук вече въпросът е какво става с нашите отношения с Турция и как ще се реши въпросът с бежанците. В пресата се появява една картина, според която това са хора изстрадали и ние трябва да им дадем подслон. Разбира се, да дадеш убежище на хора, които са преследвани и изстрадали, е един от важните принципи на цивилизацията. Не можем да им откажем това, но не бива също и да откажем да знаем кои са тези хора. А ние не знаем. Поне аз не знам доколко правителството знае. Това, което знаем е, че почти всички те са сунити. В България няма бежанци от християнски или кюрдски произход, няма никакви алаути. А сунитите в бежанските лагери в самата Турция се доминират от ислямистите. Много от тях са жени с деца, без мъже. Къде са мъжете? Може би са пострадали, но е също възможно много от тях да се бият в Сирия на страната на джихадистите. Това трябва да се разследва, това трябва да се знае. Ако ние дадем убежище на джихадисти, няма да е добре. Президентът Плевнелиев каза, че една вдовица с четири деца не представлява никаква опасност за България. Питайте стотиците руснаци, които бяха убити в атентати, направени от т. нар. черни вдовици, жени на убити джихадисти. Има и други неща, които са абсолютно неразбираеми, поне за мен. Пред джамията почти всеки ден се наблюдават тълпи от чернокожи бежанци. Аз познавам Сирия, там никога не е имало чернокожи. Също така знам, че в момента има 15-20 хиляди джихадисти от цял свят, между които има много африканци. Така че се надявам държавата да направи това, което би трябвало да се направи в това отношение.

Алекс Алексиев е роден през 1941 г. в България, син е на убития след 9 септември 1944 г. художник и фейлетонист Райко Алексиев. През 1991-1992 г. е съветник на премиера Филип Димитров. Научен сътрудник е в института “Хъдсън” във Вашингтон, експерт по международна сигурност и радикален ислям. Работил е за корпорация “Ранд”, негови анализи по националната сигурност са се ползвали от Пентагона и ЦРУ. В началото на 2011 г. учреди в София Център за изследване на Балканския и Черноморския регион.

Красен Станчев: Реформаторският блок не може да произведе алтернатива


Така нареченото мнозинство в парламента всъщност проповядва стария начин на управление на икономиката и публичните финанси. Ситуацията е нетрадиционна. Онова, което в момента се нарича олигархия, приятелски капитализъм, задкулисие и т.н., не е характерно за периода между 1989 г. и 2013 г. При това положение засега няма разработени политически алтернативи поради общото неразбиране на ситуацията. Онова, което наблюдавам в Реформаторския блок е съревнование с възгледите на Румен Гечев и донякъде с възгледите на Волен Сидеров. Хасан Адемов разбира основните социални проблеми по-добре, отколкото Реформаторския блок. А основният проблем в социалната сфера е много прост – 60 % от разходите на всеки бюджет от 1998 г. до днес са за пенсионно дело (48-50 %), образование и здравеопазване. Тоест няма свобода за маневриране.

Второто, което е характерно за този най-голям дял от бюджетните разходи, е дефицитът на НОИ, който е неуправляем след 2003 г. Реформаторският блок не разбира какво става във фиска и с това показва, че не може да произведе алтернатива. Да не говорим за елементарното неразбиране на това какво е плосък данък и в какъв смисъл той е справедлив. Важното в тази ситуация е, че няма нито един политически лидер или наблюдател на случващото се в България, който може и иска да обясни, че за периода 1998 г.–2008 г., а донякъде и след това, страната е доказателство – живо доказателство през доходите и потреблението, – че либерализацията, конкуренцията, чуждестранните инвестиции и приватизацията, колкото и да е морално осъдима, доведоха до преодоляване на онази криза на бедността, на която бяхме свидетели през 1997 г. Няма нито една политическа партия, нито един политически лидер, нито един наблюдател, който да обяснява тези неща. Всички се стараят да коментират някакви повърхностни намерения на министъра на финансите или на премиера, което не е кой знае какъв проблем.

Онова, което е ново, се развива постепенно от февруари 2002 г. и то е, че маниерът на управление на Русия се превръща във въжделение на политическите лидери в България. За лидерите на политическите партии на сегашното управление Путин е модел за подражание. Онова, което е ново в България, макар ГЕРБ да заложи основните жалони в това развитие, е използването на силовите придатъци на властта зад сцената на демокрацията. Имаме съществено, постоянно и задълбочаващо се усилие това да бъде именно така, както се прави в Русия. И това е така, защото хората, които искат да наложат този модел за управление на страната, виждат един прозорец на възможности, който е отворен за много кратко време…

Казах, че този процес се разгръща бавно. Той започна с един протокол, подписан през февруари 2002 г., между правителството на Сакскобургготски и Руската федерация. Това е протоколът за интересите, които трябва да се отчитат при разплащането на дълговите задължения на едната страна към другата. Там са въведени всички възможни интереси от ТАБСО до Белене, исканията на Тодор Живков за мостови заем от 1987-1988 г. са също там, което води до преобръщане на концепцията – поне на българската концепция – за дълговите отношения между България и Руската федерация. Така при уреждането на този дълг през 2004 г. се оказа, че вместо Русия да дължи на България 860 млн. долара, а България на Русия – 128 млн. долара, всъщност Русия дължи на България 160 млн. долара, а България дължи на Русия 890 млн. долара. Тези неща, които в момента ние забелязваме в Корпоративна търговска банка, са всъщност плащанията на българските данъкоплатци по външния дълг към Русия, с които Русия в момента се опитва да управлява страната.

Красен Станчев е председател на Управителния съвет на Института за пазарна икономика (ИПИ) и негов изпълнителен директор в периода 1993–2007 г. Народен представител във Великото народно събрание (1990–1991), член на Съвета за икономическа политика към президента (1996–2001) и съосновател на “Прозрачност без граници” – България. Има награда от списание Euromoney като най-добър анализатор на България за 1996 г.

Евгений Михайлов: За успеха на протеста са нужни усилията на много хора


Протестите през 2013 г. бяха два вида. Февруарският протест изглеждаше много справедлив и много искрен и действително у част от хората се проявиха гнева и недоволството срещу едни политици, които си играят на държавници. Всичко това беше много справедливо и много хора излязоха искрено на улицата. Но много бързо се разбра, че този протест се дирижира. На преден план бяха изведени едни хора, които се нарекоха говорители на протеста. Сега, от дистанцията на времето, вече виждаме истинските сценаристи и истинските причини за онези протести. Виждаме в първите редици на контрапротестиращите, на протестиращите срещу президента Плевнелиев и в защита на правителството същите лица и същите активисти, които бяха начело на февруарските протести. Сега те дискутират заедно с управляващите новия Изборен кодекс и мерките за справяне с кризата. Лека-полека се изясни картината – кой и защо провокира февруарските протести. Това, което се случи тогава, беше опит за преврат. Независимо дали ни харесва или не правителството на ГЕРБ, лека-полека стана ясно, че всъщност това, което замени мнозинството на ГЕРБ, е доста по-страшно и по-опасно и доста по-целенасочено изпълнява чужди интереси и по-точно руските интереси.

Със своята надежда и спонтанност, с това излизане на интелигентните, образованите, недоволните, необразованите, на всички, които не искат Държавна сигурност и комунистите да ни управляват отново след 24 години по този демагогски начин, юнският протест трябваше да доведе до падане на това правителство. Но странно защо точно в момента на най-големия устрем започнаха вътрешни противопоставяния, караници, разделяния на групи, този има право да протестира, онзи няма право да протестира, този бил по-десен, онзи бил по-автентичен и това доведе до  отдръпване, което за съжаление превърна протеста в нещо, което го има в главите на хората, но го няма като масовост на улицата, защото много хора започнаха да усещат, че сякаш ги използват в някаква игра. За мен лично е необяснимо защо след като протестът беше така масов в началото и особено в нощта на т. нар. бял автобус, на следващия ден продължиха същите разходки, същите весели игрички и същото обикаляне вместо да се каже, че не може да се действа така и хората да не мръднат оттам.

Няма обяснение и защо беше пропуснат 16-и август, защо негодуванието от организирания контрапротест с платените автобуси, които дойдоха от цялата страна, не предизвика гнева на всички десни и нормално мислещи хора и защо те не казаха, че това не може да се търпи повече. Не, продължиха разходките и даже по-лошо – започна образуването на групи, на партии, на блокове и вътрешното противопоставяне – ти можеш да протестираш, а ти не можеш. Нещо, което достави огромно удоволствие на управляващата партия и тя използва ситуацията, за да наложи тезата, че има протестиращи, но има и контрапротестиращи, че те са равностойни и едните, и другите са всеки ден в новините. Така излиза, че просто обществото е разделено и няма единно мнение.

Ако има някакви поуки от всички тези протести, ако в тях има смисъл, ако не искаме да посрещнем 70-годишнината от 9-и септември отново като празник, ако не искаме да допуснем 25 години след промените да ни управляват същите хора, за които мислехме, че са отстранени, би трябвало да направим нещо и то да го направим с усилията на много хора. Не може да го направи една групичка, не може да го направи Реформаторският блок, не може да го направи някоя нова формация. Цялата тази тревога може да бъде надмогната, ако изначално се промени управлението, ако изначално се променят правилата, а това не може да стане без промяна на конституцията и без пренаписване на основните правила. А за промяна на основния закон се изисква мнозинство от три към едно срещу мнозинството на БСП и ДПС. Така че въпросът е как този протест може да внесе разум и да каже: “Хора, стига сте се карали, съберете се и променете основния закон, влезте в бъдещ парламент с идеята и обещанието, че влизате да промените основния закон, а след това правете кой каквото иска и се разделяйте колкото искате”.

Евгений Михайлов е завършил кинорежисура във ВГИК в Москва. Заснел е филмите “Дом за нежни души”, “Смъртта може да почака”, “Сезонът на канарчетата”. През 1997–2005 г. е председател на съвета на директорите на “Бояна филм”. Един от учредителите на Клуба за гласност и преустройство, за кратко е зам.-председател на “Екогласност” (1989 г.), бил е член на БСДП и зам.-председател на СДС (1994 г.). Депутат в 37-ото Народно събрание.

Снимката на главната страница е на Васил Гарнизов.

3 коментара за “България – преди и след протестите”

подредба по
  1. obeutivizm казва:

    Споменавам това тук, не за да припомня, че съм бил разработван като “привърженик на буржоазни теории”, нито за да изтъкна, че и Маркс е изглеждал “опасен” мислител за сталинисткия комунизъм, въдворен в Източна Европа, а за да откроя и подчертая важната за литературната история истина, че от 1956 до 1989 година главната стратегия на съпротива срещу реалността на тоталитарния комунизъм бе чрез противопоставянето й на “комунистическия идеал”, на “истинските комунисти”, на “истинския марксизъм”, особено на фона на движението на Живковия – а и на повечето комунистически режими – от ляв към десен тоталитаризъм. Тази стратегия – и като защитна срещу съществуващи или потенциални обвинения – ще видим и в художествената практика, и на множество места в писаните в емиграция “Задочни репортажи” на Георги Марков. Ще я видим и в много от “еретичните” творби на българската литература от 1956 до 1989 година, в ранното творчество на Константин Павлов и Биньо Иванов, дори у младия Николай Кънчев. Атанас Славов в спомените си също споменава, че през 80-те години в борбата си срещу либералната емиграция Живковите тайни служби се съюзяват със старата емигрантска, включително и профашистка, десница. Неразбирането на това или по-точно целенасоченото нежелание да разберат това особено добре личи у новоизлюпените в годините на т.нар. “преход” “антикомунисти”. В което и няма нищо чудно, защото повечето от тях са дечица, лакеи и ченгета на/от живковската мафия.

    Една от финалните визии във вече написания и издаден роман “Низината” – за нашествието в низината на пеперуди, чиито крила отгоре са червени, а отдолу черни – е впечатляващо внушение за българската социалистическа действителност, в която зад паравана на идеологията се крият користни лични интереси. Символиката на цветовете тук е и директна, и безпощадно ясна.

  2. obeutivizm казва:

    Генезисът

    Началото на българските тинк-танкове е поставено през пролетта на 1989 г. със създаването на Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД), доста преди официалното падане на комунистическия режим на 10.11.1989 г.(Основната фактология, касаеща създаването на българските тинк-танкове е взета от книгата „Експертите на прехода“ на Достена Лаврен, издадена през 2010 г. от издателство Изток-Запад). Някои от създателите и членове на тази организация я наричат „Матрицата“ или „малкият План Маршал за България“. В своята книга „Гражданско общество и развитие“ Евгений Дайнов характеризира ЦИД като „първият аналитичен център, създаден на територията на страна-членка на бившия Варшавски договор“. Де факто тази организация може да се определи като организация майка, която нейните деца напускат, за да създадат свои собствени тинк-танкове.

    Според спомените на Антони Тодоров дейността на ЦИД започва през лятото на 1989 г., като се организират срещи с представители на западния свят, с посланици и по-специално с посланика на САЩ. Дейността започва с финансиране от американското посолство и от Републиканския институт на САЩ, както и с пари от българската държавна фирма „Транс-експорт“. Още от самото начало целта е да се създаде тинк-танк по американски образец и поради тази причина Огнян Шентов, настоящият председател на ЦИД, пътува до САЩ, за да се запознае с функционирането на основните тинк-танкове там и с тяхната организация. ЦИД започва своята дейност не без сериозна политическа подкрепа, на което се дължи и получаването на бившата сграда на корейското посолство, която се намира в близост до МВнР. Парадоксално е, но де факто отварянето на България към западния свят започва именно чрез дейността на ЦИД, която след 1989 г. приема и развива на български език серия от чуждестранни радиостанции, сред които „Гласът на Америка в Европа“ (VOA Europe – една изключително популярна радиостанция в началото на прехода). Агенция Ройтерс, която дава началния капитал на вестник „Капитал“, който пък от своя страна е близък до българските тинк-танкове, също играе интересна роля през периода непосредствено преди и след 1989 г.

    Всъщност хората, формиращи ядрото на организацията идват от две учебни заведения: от ВИИ „Карл Маркс“ и от Института по история на БКП. Излишно е да се посочва кои можеха да учат и работят в тези две заведения по времето на социализма. Достъпът до тези полудисидентски кръгове е запазен за една прослойка от населението, която има възможността да принадлежи към малкия елит, свързан с номенклатурата на страната. Тя осигурява за децата си най-добрите възможности: чужди езици, достъп до западна литература, пътувания и т.н. В този аспект дисиденството в България и създаването на първите тинк-танкове може да се каже, че е интелектуална оргия под заслона на властта. Това изследване няма за цел да сатанизира когото и да било. Важно е да се спомене обаче, че почти всички създатели на тази първоначална НПО с малки изключения са деца или приближени на комунистическата номенклатура от онзи период, основно деца на членове на ЦК на БКП, които в момента са основните говорители и изразители на послания чрез медиите в своите области на компетентност.

    С течение на времето голяма част от основателите на ЦИД напускат организацията като причините са различни, но могат да бъдат обобщени основно в две категории: несъгласие с дейността на работа на ЦИД по лични идеологически причини или поради възможност за развитие на кариерата в други структури. Имайки предвид улеснения достъп до външно финансиране, повечето от напусналите основават свои собствени тинк-танкове. Така например Иван Кръстев и Деян Кюранов стават координатори на българския филиал на фондация „Науман“, а след това основават тинк-танка Център за либерални стратегии (ЦЛС). Огнян Минчев и Евгений Дайнов стават т.нар. „сини гурута“, а по-късно създават тинк-танковете съответно ЦСП и ИРМИ. Йонко Грозев прави кариера в Хелзински комитет, Героги Прохаски първоначално работи във фондация „Сорос“ и основава Център за икономически изследвания и т.н. и т.н.

    Един от първите тинк-танкове, създаден от човек, напуснал ЦИД, е Института за пазарна икономика (ИПИ), формиран от Красен Станчев. Трябва да се спомене, че бащата на Красен Станчев е член на ЦК на БКП. Отначало институтът започва да функционира в сградата на фондация „Науман“ като първоначалното финансиране идва от институт „Отворено общество“, на който Станчев е директор от 1990 г. до 1993 г. След обособяването на самостоятелен офис на ИПИ „Отворено общество“ плаща неговия наем през първите шест месеца, въпреки че в последствие основен донор на ИПИ става фондация Chesapeak.

    Това, което е важно да се отбележи е, че по време на бурните времена от 1996 г. – 1997 г. експертите на тинк-танковете се налагат като източници на компетентни мнения и анализи по цяла поредица от въпроси. Някои като Красен Станчев (ИПИ), Георги Ганев (ЦЛС), и Румен Аврамов (ЦЛС) се налагат като „икономистите“, които трябва да бъдат консултирани, а други като Иван Кръстев (ЦЛС), Огнян Минчев (ИРМИ), Евгений Дайнов (ЦСП) и Андрей Райчев (Галъп) – като „политолозите, компетентни по въпросите на вътрешната и външната политика на страната и т.н.

    Могат да бъдат дадени още десетки примери за раждането и развитието на българските тинк-танкове и за техните лидери и настоящи говорители на общественото мнение. Общо взето може да се твърди, че почти всички експерти от кръга на хората, участвали при създаването на ЦИД в последствие са станали говорители и лидери на общественото мнение в различни сфери на обществения живот, а голямата част от тях и досега са такива. В това няма нищо лошо, но въпросът, който стои без отговор към този момент е защо на българския обществен пейзаж не се появяват нови експерти, с нови знания, виждания и експертиза, които да дадат тласък на обществения дебат. Ясно е, че е нерационално и най-вече обществено неприемливо едни и същи хора да доминират дебата в обществото непрекъснато през последните вече 22 години.

    Това, което свързва всички посочени хора на първо място е финансирането от западни донори и основно от фондация „Отворено общество“ Разбира се това не би бил някакъв проблем, ако българските тинк-танкове базираха своята дейност на виждания, разбирания и ценности, които отразяват спецификата и интересите на България, а не такива, които са изкуствено привнесени и насилствено налагани в специфичните условия на българската действителност. Във тази връзка трябва да се отбележи, че в първоначалните години на прехода, единственият път, по който преходът би следвало да бъде развит е либералния начин на развитие. Това е естествено, тъй като преходът от социализъм към пазарна икономика може да бъде единствено десен. Георги Фотев в „Драмата на българския преход“ пише: „Преходът може да бъде само десен, защото става въпрос за приватизация на националната собственост, защото става въпрос за слагане на край на централизираното управление на икономиката и за пренасочване към пазарните механизми; партията-държава отстъпва мястото на демократичната правова държава (дали?), гражданското общество се счита за субстанцията и за главната движеща сила на обществото; радикалните реформи засягат всички сфери на обществото.“

    Въпреки че сама по себе си тази констатация е разбираема, все пак е важно да се посочат основните знания, умения и опит, които са необходими да бъдат приложени по време на тази трансформация. Необходимо е да се отговори и на въпроса каква е базата, върху която стъпват представителите на българските тинк-танкове в тяхната дейност най-вече като експерти, изработващи основни доклади и прогнози, правещи изводи за състоянието и осъществяващи прогнози за развитие на България, като съветници на правителствата на прехода, включително и като участници в държавното управление и като лидери на общественото мнение.

  3. obeutivizm казва:

    На 30 ноември се навършиха 24 години от публикуването

    във в.”Работническо дело” – орган на ЦК на БКП, на

    една знаменателна статия на бившия председател на СДС и ДСБ,

    премиер на страната в периода 1997-2001 г., Иван Костов.

    Тя е със заглавие „Никаква отсрочка“ и е написана

    след 10 ноември 1989 г.

    Основното ѝ послание е:

    оцеляване на БКП като партия в новите условия на прехода.

    Ето накратко основните ѝ тезиси и моят коментар:

    Rabotniches delo28w1.„Исторически дълг на партията е да стартира без повече колебание едновременно с политическите и радикалните икономически реформи“.

    В този текст мисълта е, че БКП е партията, която е стартирала политическите реформи провеждайки своя пленум на 10 ноември, и е длъжна да ги продължи в името на бъдещето си.
    2.В процеса на промяната „ПАРТИЯТА“ , макар и да си „съперничи“ с „формиращите се обществени и политически структури“ /забележете плашливия израз: не опозиция, политическа алтернатива, не дори и „реформатори“, а „формиращи се структури“!/ „ЩЕ ИМА РЕШАВАЩО ПРЕИМУЩЕСТВО“ , защото ще заеме „позицията“ на „смела, радикална и подкрепяна от народа политическа платформа“.

    Хайде холан! То бива, бива, ама чак толкова не бива!

    3.Следва сравнение между тезите за „стабилизационна програма“ и „радикална промяна“ и се прави верния извод, че „Причините /за проблемите/ са в системата на днешния социализъм.“ Но определението „днешният“ предполага идея и за „утрешният“.

    4.След верен анализ на икономическите и управленски слабости на „командната“ система, авторът на статията със загриженост за партията /за „нас“/ ще обобщи:

    „Пред нас е раждане, носещо смърт. Трябва да избираме дали да спасим детето и да жертваме родилката, или да загубим детето, а след него в недалечно бъдеще и родилката. Изборът е съдбоносен. Отглеждането на новото крие много рискове и ще убие нещо във всеки от нас.“

    Но какво точно ще убие в комунистите – управленци, „новото“, с което автора на статията се асоциира? В тези „дълбоки мисли“ „родилката“ е очевидно БКП – елита, а „детето“ – ДКМС – децата на елита, като новородено, партия, която само след няколко месеца ше се преименува на БСП. Какво ли ще „убие“ обаче „новото“ в „нас“? Зад тази мисъл се крие деликатното прощаване с комунистическата вяра в равенството, която за автора на статията е отрова, а егоизма ще направи от елита добри предприемачи, щом станат собственици.
    И той застава твърдо на позицията за „пожертване на родилката“, но запазване на „детето“ . Затова и е така категоричен: „Ако не се решим сега, след една-две години политическият кредит от народа ще бъде безвъзвратно похарчен.“ Това изречение ясно разкрива, че към датата 30 ноември 1989 г. авторът на статията в „Работническо дело“ и бъдещ лидер на дясното смята, че пленума на Политбюро и ЦК на БКП на 10 ноември е „даване на политически кредит“ на БКП от страна на българския народ.

    Това разбиране на 10 ноември доведе на власт „реформатора“ Луканов, а след него и коалиционното правителство на БСП и СДС с премиер Димитър Попов, в което финансов министър стана именно автора на цитираната статия в „Работническо дело“.

    6.Следва описание на възможните и реални трудности по време на предстоящия радикален преход. Тук възражения не могат да се правят, освен едно единствено. Странното, но обяснимо от гледна точка на интересите на партийната номенклатура, недоверие към „чужденците“ споделено в стил „Волен Сидеров“:

    „Никой няма да дойде, за да ни помогне. Ще дойдат, за да правят тук своя бизнес. Националното достойнство изисква да не се чака и предизвиква такъв развой на нещата. Не е в българския характер да се втурнем с отворени обятия и увиснем на шията на чужденеца.“ Ето защо днес шеф на Лукойл, е Златев, а Прокопиев е с франчайзинги на редица вериги, но франчайзинг – не са чужди, Лукойл може да е франчайз..

    И наистина, макар и със закъснение, когато автора на статията стана премиер, той побърза да прехвърли на тези, които нарича „нас“, държавната собственост в процеса на приватизацията, с едно малко изключение,/ но при това какво!/ – Лукойл и Гад Зееви (Нефтохим и авиокомпания Балкан). Те станаха собственост на „наши, родные“, „чужденци“.

    7.Затова и логично Иван Костов завършва статията си с това, което е декларирал още в началото ѝ:

    „В този момент исторически дълг на партията е да стартира без повече колебание едновременно с политическите и радикалните икономически реформи и така да даде шанс на бъдещето.“

    Е, днес живеем в това „бъдеще“. Детето проходи, разкърши снага. „Родилката“– социализъм, не оцеля. Но семейният дом е непокътнат. Икономическите и финансовите ресурси са в „нас“, „нашите хора“. „Чужденците“ дори и да идват трябва да купуват от „нас“. Наистина радикалната промяна е факт. Бившите комунисти – родилки, станаха капиталисти – новородени. А сега трябвало да правим реформа? Кого да реформираме: детето ли? То си е живо и здраво. Че дори и ни управлява. И митинг насред София ни спретна – за свободата! Затова и си мисля, след този кратък ретроспективен прочит, че е време и ние, демократите, да кажем, както някога Иван Костов го каза за своята партия – НИКАКВА ОТСТРОЧКА!

    1934та, България установява редовни дипломатически отношения със СССР, откъдето получава евтини петролни и каучукови изделия. От Съветския съюз е доставен и радиопредавателят до Вакарел. Българските текстилни и тютюневи фабриканти сключват изгодни сделки за износ.

    Водещ е единствено икономическият интерес на страната. Петър Тодоров е германски възпитаник, а Коста Бояджиев е с диплома от Белгия. И двамата обаче стискат лапата на Славянската мечка.

    Производството създава потреблението? Значи кризи не може да има!?

    Законът на Сей за реализацията

    Законът на Сей в най общата му форма гласи, че на производството и предлагането на стоките винаги съответства равно по величина собствено генерирано търсене, според което не може да се стигне като цяло до общ диспропорционален разрив между търсенето и предлагането.Логиката на закона за реализацията Сей извежда от общия контекст на теорията си за производството и ценността.Идивидите в обществото според него, както е известно, произвеждат полезности, за да задоволяват с тях, собствените си потребности.

    Първият тезис от закона гласи, че колкото повече са производителите в една страна и колкото по голямо е производството, толкова по лека, разнообразна и широка е реализацията на стоковата продукция.Това обуслвя и невъзможността в мащаба на обществото да настъпи общо препълване на пазара и криза на перманентно свръхпроизводство. НОНСЕНС СЛЕД ГОЛЯМАТА ДЕПРЕСИЯ

Добавете коментар: