„Векът на Луи XIV“ (ИК „Изток-Запад“) от Волтер не само запознава читателите с биографията на един от най-значимите френски владетели, но и предлага поглед върху интелектуалния, социалния и икономическия живот във Франция и Европа през XVII век. Публикуваме откъс от първи том.
Франсоа-Мари Аруе (1694-1778) – френски писател, философ, ерудит, станал символ на епохата на Просвещението, е известен с псевдонима си Волтер. Той е изтъкнат мислител, оказал огромно влияние върху европейския интелектуален елит. Стилът му се отличава с елегантност и прецизност, както и с тънка ирония.
Ето какво пише самият Волтер за „Векът на Луи XIV“: „Стремежът ни не е да създадем само животопис на Луи ХІV, поставяме си и по-обширна цел – желаем да се опитаме да обрисуваме за потомците не действията на един-единствен човек, а духа на хората през един век, надминал другите със своето просвещение“. Трудът на френския интелектуалец е първото мащабно проучване върху управлението на Луи ХІV. Кралят Слънце през периода на своето властване (1643-1715) успява да направи Франция доминираща сила в Европа. Ето защо книгата на Волтер е обширно проучване върху политическия, социалния и културния живот на Стария континент. Според Волтер съществува пряка връзка между икономическия просперитет и развитието на културата. Ученият смята, че всеки владетел може да взима добри или лоши управленски решения, но действително важното е какво оставя след себе си в областта на културата. Именно заради постиженията в областта на културата Волтер поставя управлението на Луи ХІV наравно с постиженията на Древна Гърция, Древен Рим и италианския Ренесанс и го смята за един от златните периоди в човешката история. „Европа е задължена за възпитанието и обществения си дух на двора на Луи ХІV“, пише френският интелектуалец.
Трудът на Волтер разглежда големите политически и военни събития по времето на Луи XIV. Представени са вътрешното устройство на кралството, личният живот на владетеля, неговият двор. Специално внимание е отделено на разцвета на науката и изкуствата и напредъка на човешкия дух. В първия том на „Векът на Луи XIV“ Волтер се спира обстойно върху ситуацията във Франция и Европа преди идването на власт на Краля Слънце. Отделено е внимание върху регентството на кардинал Мазарини, самостоятелното утвърждаване на Луи на престола, отношенията с аристокрацията и църквата. Волтер подробно се спира върху геополитическата ситуация в Европа и войните, които води френският крал, за да направи страната си доминиращ фактор на Стария континент.
„Векът на Луи XIV“ е паметник на историографията от XVIII век, но и на френската литературна история.
Франсоа Волтер, „Векът на Луи XIV“, ИК „Изток-Запад“, 2015, превод от френски Венелин Пройков
Волтер до милорд Харви, министър
на правосъдието на Англия
1740 г.
Милорд,
Не ми се сърдете тъй много, задето наричам предния век „век на Луи ХІV“. Отлично зная, Луи ХІV не е имал честта да бъде благодетел на хора като Бейл, Нютон, Халей, Адисън или Драйдън; ала нима папа Лъв Х е извършил всичко през века, назован на негово име? Нима е нямало и други владетели, допринесли за възпитанието и просвещението на човешкия род? И все пак името на Лъв Х взима надмощие, тъй като той е насърчавал изкуствата повече от всички. Та кой крал в това отношение е служил по-предано на човечеството от Луи ХІV? Кой крал е бил по-благодетелен, с по-изискан вкус, поощрил по-прекрасни градежи? Несъмнено той не е извършил всичко, което е могъл, защото е бил човек; ала е сторил повече от всеки друг, защото е бил велик човек; най-силното ми основание да го уважавам извънмерно е, че при всичките му признати грехове той е по-славен от всеки свой съвременник; и макар да е лишил Франция от един милион души и всички те да са имали хъс да го хулят, цяла Европа го почита и го нарежда сред най-великите, сред най-добрите монарси.
Милорд, назовете ми един поне владетел, който да е привлякъл при себе си повече кадърни чужденци, който да е подкрепил повече заслугите на своите поданици! Шейсетина европейски учени са получили възнаграждения от него и са били удивени, че той ги знае.
„Макар кралят да не е Ваш владетел – написал им господин Колбер, – желае да бъде Ваш благодетел; той ми нареди да Ви изпратя тук приложената полица за осребряване като знак за неговото уважение.“ Хора от Бохемия, от Дания получили подобни писма, дошли от Версай. Гуиелмини си построява къща във Флоренция с дареното от Луи ХІV; той изписва името на краля на фронтона – а Вие сте против името му да стои начело на упоменатия от мене век!
Стореното от него в неговото кралство завинаги ще служи за пример. Той натоварва с възпитанието на своя син и на своя внук най-красноречивите и най-учените мъже в Европа. Той има грижата да уреди на служба три от децата на Пиер Корней – двоица в армията, а третия в лоното на Църквата. Той поощрява едва-що напъпилите заслуги на Расин с внушително дарение за един неизвестен младеж без собствено състояние; и когато геният се усъвършенства, талантите[1], тъй често несвързани с успеха, допълват неговия успех. Нещо повече, той бива осенен от милостта, та нерядко и от привързаността на своя господар, чийто поглед сам по себе си бил благо. През 1688 и през 1689 г. е бил участник в пътуванията до Марли, до които толкова са се домогвали придворните; когато кралят боледувал, той оставал да спи в стаята му и му четял шедьоврите на красноречието и поезията, красили това превъзходно управление.
Дарената обмислено милост е, която служи за образец и вдъхновява великите гении: твърде много е да се градят основи, не е малко те да се поддържат; ала задоволим ли се с такива градежи, нерядко подготвяме сродни съдби и за ненужните, и за великите хора; така в един кошер се приемат и пчелите, и търтеите.
Луи ХІV мисли за всичко; той е закрилял академиите и е отличавал проявилите се. Милостта му не се е простирала само спрямо едни заслуги за сметка на други, както се случва при някои владетели, които покровителстват не онова, което е добро, а онова, което им допада; физиката и изучаването на античността са привличали неговото внимание. То не изневерява дори през време на водените срещу Европа войни; построявайки триста цитадели и уреждайки пехота от четиристотин хиляди войници, той издига и парижката Обсерватория, прокарва и меридиан през територията на цялото кралство – единствено по рода си начинание в света. Заповядвал е в неговия дворец да бъдат печатани преводи на добрите гръцки и латински автори; изпращал е геометри и физици вдън африканските и американските дебри, за да се сдобият с нова ученост. Помислете, милорд – та ако не бяха пътуванията и експериментите на онези, които той изпраща в Кайен през 1672 г., без измерванията на господин Пикар[2] Нютон никога не би направил своите открития върху привличането на телата. Вижте, моля Ви, хора като Касини и Хюйгенс, напуснали и двамата своите родни страни, на които бездруго са правили чест, за да са във Франция и да се радват на уважението и на благодеянията на Луи ХІV. Та нали дори и англичаните са му задължени, ако не знаете това? Бихте ли ми казали в чий двор Чарлс ІІ получава блестящото си възпитание, своя вкус? Нима добрите автори на Луи ХІV не са за вас пример? Нима не покрай тях вашият мъдър Адисън, човекът от Вашата нация, притежаващ най-изискания вкус, достига често до своите отлични критични бележки? Епископ Бърнет признава, че този вкус, възприет от придворните на Чарлс ІІ, променя дори духовенството у вас въпреки различието между нашите религии: дотолкова силно е влиянието на свещения разум! Кажете ми дали добрите книги от това време не са послужили, за да се образоват всички сановници на Империята? Та в кой германски двор не е гледан френски театър? Кой владетел не се е стремил да подражава на Луи ХІV? Коя нация не е следвала тогава модите от Франция?
Милорд, Вие упоменавате цар Петър Велики, родоначалник на изкуствата в своята страна, създател на една нова нация; казвате, че въпреки това неговият век няма да бъде наречен в Европа век на цар Петър; заключението Ви е, че не е редно да наричам миналия век „век на Луи ХІV“. По мое мнение разликата е осезаема. Цар Петър получава познания при други народи; той въвежда при себе си техните изкуства. Луи ХІV обаче гради учеността на много нации: всичко, дори греховете му, им е от полза. Протестантите, напуснали неговата държава, пренасят и у вас индустрии, обогатявали Франция. Нищо ли са за Вас множеството манифактури за коприна и кристали? Тъкмо последните бяха усъвършенствани у вас от наши бежанци и ние изгубихме онова, което вие сте спечелили.
И най-сетне, милорд, френският език почти стана световният език. Кому дължим това? Дотам ли бе разпространен той през времето на Анри ІV? Със сигурност не; познати са били само италианският и испанският. Промяната бе осъществена от нашите великолепни писатели. Ала кой е закрилял, наемал, поощрявал тези великолепни писатели? Господин Колбер, ще кажете Вие; признавам това, дори твърдя, че министърът трябва да споделя славата на господаря; но какво би сторил Колбер при един друг владетел, при вашия крал Уилям, който нищо не харесвал, при испанския крал Карлос ІІ, пък и при други държавни глави?
Не ще ли повярвате, милорд, че Луи ХІV е осъществил реформи в не една област във вкусовете на своя двор? Той избира Люли за свой музикант и отнема първенството на Камбер, тъй като Камбер е бил посредствен, а Люли е притежавал достойнства. Умеел е да отличава характера на гения; предлагал на Кинò сюжети за неговите опери; давал е наставления на Льобрен за неговите живописни творения; подкрепял е Боало, Расин и Молиер срещу техните неприятели; поощрявал е и положителните, и изящните изкуства, и винаги е бил наясно с материята; отпускал е заеми на Ван Робе за изграждането на манифактурите му; давал е милиони на Индийската компания, основана от него; уреждал е учени и храбри офицери да получават пенсии. При неговото властване не просто са вършени големи неща – той сам ги е вършил. Милорд, приемете, че издигам в негова чест паметник, който до голяма степен полагам и за полза на човешкия род.
Почитам Луи ХІV не само защото е сторил добрини на французите, а защото е сторил добрини на всички хора; пиша за него в качеството си на човек, а не на поданик; искам да обрисувам миналия век, а не просто един владетел. Омръзнали са ми истории, които разказват само за приключенията на някой крал, сякаш той е живял сам или сякаш нищо освен неговите дела не е съществувало: с една дума, аз пиша историята не на един велик крал, а по-скоро на един велик век.
Пелисон[3] би писал по-красноречиво от мен; той обаче е бил придворен и са му плащали. При мен не е налице нито едното, нито другото: подтикът да кажа истината е мой.
Надявам се в този труд да откриете и Ваши собствени убеждения, милорд; колкото по-близо съм до Вашата мисъл, толкова повече бих могъл да разчитам на обществено признание.
Векът на Луи XIV
ГЛАВА І.
Въведение
Стремежът ни не е да създадем само животопис на Луи ХІV; поставяме си и по-обширна цел. Желаем да се опитаме да обрисуваме за потомците не действията на един-единствен човек, а духа на хората през един век, надминал другите със своето просвещение.
Всяко време произвежда герои и политики: всички народи са претърпявали революции; всички истории почти се изравняват помежду си за оня, който иска да запамети просто фактите. Който обаче мисли и – това е нещо още по-рядко – който притежава добър вкус, ще отбележи само четири века в световната история. Благословените времена са именно онези, в които изкуствата са били доведени до съвършенство и които, представлявайки съответно епоха за величието на човешкия дух, са и образец за бъдните поколения.
Първият от тези векове, увенчани с истинска слава, е векът на Филип и Александър, или още на Перикъл, Демостен, Аристотел, Платон, Апелес, Фидий, Праксител; честта се е паднала помежду границите на Гърция; тогава цялата останала земя е била варварска.
Втората епоха е на Цезар и на Август, в нея се открояват още имената на Лукреций, Цицерон, Тит Ливий, Вергилий, Хораций, Овидий, Варон, Витрувий.
Третата е онази, настъпила подир превземането на Константинопол от Мехмед ІІ. Читателят може би ще си спомни, че тогава в Италия един род на обикновени граждани предприема нещо, което би следвало да бъде дело на кралете на Европа. Медичите призовават във Флоренция учените, които турците пропъждат от Гърция; настъпват славни времена за Италия. Изящните изкуства там се възземат; италианците ги смятат за добродетел, тъй както древните гърци са ги отъждествявали с мъдростта. Всичко клони към съвършенство.
Изкуствата, все тъй присадени от Гърция в Италия, намират благодатна почва и внезапно принасят плодове. Франция, Англия, Германия, Испания на свой ред пожелават подобни плодове, ала те или не се прихващат при тия климати, или повехват твърде бързо.
Франсоа І поощрява учените, но те са само учени; той има своите архитекти, но никой от тях не е Микеланджело или пък Паладио; напразно се опитва да създаде школи в живописта – поканените от него италиански художници не успяват да обучат френски последователи. Тук-там по някоя епиграма и по някое повествованийце съставляват цялата ни поезия. По времето на Анри ІІ единствената ни модерна прозаична книга е произведението на Рабле.
Накратко, само италианците са имали всичко, като изключим тяхната музика, която още не била усъвършенствана, както и експерименталната философия, също непозната другаде, към която най-сетне прави пробив Галилей.
Четвъртият век е онзи, който назоваваме „век на Луи ХІV“, и който от четирите може би най-много се доближава до съвършенството. Обогатен от откритията на трите предходни, той осъществява в някои области повече от всички тях, взети заедно. Всъщност всички изкуства не са били възходящо застъпени при Медичите, при Август и при Александър; като цяло човешкият разум се е усъвършенствал. Същинската философия е станала позната през тъкмо това време, и истината е, че между последните години на кардинал Дьо Ришельо, та до онези, последвали смъртта на Луи ХІV, в нашите изкуства, в нашите умове, в нашите нрави, както и в нашето управление се извършва обща революция, която бележи завинаги с безусловна прослава нашето отечество. Благодатното влияние не се ограничава с Франция; то се разпростира и над Англия, пораждайки пример, от който се е нуждаела тогава тази високодуховна и храбра нация; пренесло е изискан вкус в Германия, науки в Русия; оживило е дори позадрямалата Италия – и Европа е задължена за възпитанието и обществения си дух на двора на Луи ХІV.
Нека да не си въобразяваме, че в тези четири епохи не е имало беди и престъпления. Съвършенството на изкуствата, упражнявани от мирните граждани, няма как да възпре амбициите на властниците, размирничеството на народите, възникващите понякога метежни и злостни кроежи на духовниците и монасите. Лошотата на хората е една през всички векове – ала единствено през тези четири епохи познавам велики таланти, които ги отличават.
Преди този век, наречен от мен век на Луи ХІV, който започва приблизително с установяването на Френската академия[4], италианците са наричали варвари всички „отвъдпланинци“; нека си признаем, французите донякъде са заслужавали това обидно прозвище. Бащите им са съчетавали романтичната галантност с чисто готска грубост. Не са упражнявали почти никое от изящните изкуства, а това доказва, че и полезните са били пренебрегвани – когато необходимото бъде усъвършенствано, бързо се насочваме към красивото и милото; не е за чудене, че живописта, скулптурата, поезията, красноречието и философията са били почти непознати за една нация, която инак е имала пристанища край Океана и Средиземноморието, ала не и флота, и която, бидейки до изнемога влюбена в разкоша, е разполагала едва с ограничен брой жалки манифактури.
Евреите, генуезците, венецианците, португалците, фламандците, холандците, англичаните едни подир други осъществяват търговията в полза на Франция, която си няма понятие от принципите ѝ. Когато Луи ХІІІ бива коронясан, той не разполага дори с един кораб; в Париж обитават под четиристотин хиляди души, красят го може би четири хубави сгради; останалите градове в кралството приличат на селищата, каквито виждаме оттатък Лоара. Цялото благородничество си седи сред полята в кули, обкръжени от крепостни ровове, и потиска ония, които обработват земята. Големите пътища са почти непроходими; в градовете липсва полиция, държавата няма пари, а правителството почти неизменно не получава кредити от чуждите нации.
Редно е да си даваме сметка, че след западането на рода на Шарльоман Франция повече или по-малко тъне в подобна слабост, тъй като никога не се е радвала на добро управление.
За да бъде могъща една държава, трябва или народът да разполага със свобода, основаваща се върху закони, или авторитетът на владетеля да бъде строг и неподлежащ на противоречия. Във Франция народните слоеве са роби до епохата на Филип Огюст; сеньорите са тирани до времето на Луи ХІ, а кралете, заети непрестанно да поддържат своето първенство сред своите васали, така и нямат възможност да помислят за щастието на поданиците си – нито пък власт, та да ги направят щастливи.
Луи ХІ прави много за могъществото на кралската длъжност, но нищо за добруването и за прославата на нацията. Франсоа І посява търговията, навигацията, литературата и всички изкуства; той обаче е твърде нещастен, не успява да ги укорени във Франция и те загиват заедно с него. Анри Велики[5] се е канел да изтръгне Франция от бедствията и варварството, в които тя отново е потопена подир трийсетгодишно неразбирателство, ала бива убит в своята столица сред народа, за чието щастие бил започнал да се грижи. Кардинал Дьо Ришельо, зает да подкопава австрийската държавност, калвинизма и благородниците, не се радва на необходимото спокойствие в своята мощ, та да проведе реформи сред нацията; и все пак той поне е започнал това благодатно дело.
Ето как в продължение на деветстотин години геният на французите неизменно е затъвал под някакво готско управление, сред разделение и граждански войни, без закони и установени обичаи, попроменяйки на всеки два века един все тъй груб език; недисциплинираните високородни лица са познавали само войната и леността; духовниците са живеели сред разсипия и невежество, а народните слоеве не са разполагали с индустрия и са се влачели сред нищета.
Французите не взимат участие нито във великите географски открития, нито във възхитителните изобретения на другите нации: книгопечатането, барутът, стъклата, телескопите, пергелът с деления, пневматическата машина, същинското устройство на Вселената не са тяхно достояние; те са организирали рицарски турнири, докато португалците и испанците са откривали и завоювали нови светове на изток и на запад от познатия свят. Карл V вече вкарва в Европа съкровищата на Мексико, още преди поданици на Франсоа І да открият безплодните земи на Канада – и все пак дори покрай малкото, постигнато от французите в началото на шестнайсети век, се вижда на какво са способни те при силно водачество.
Възнамеряваме да покажем какви са били при Луи ХІV.
Напразно ще бъде очакването тук – повече от изобразяването на предните векове – да се открият внушителните подробности около войните, около превземанията и предаването на градове посредством оръжието и как се е сменяла властта чрез договори. Безброй интересни за съвременниците обстоятелства се губят от погледа на потомците и остава обзорът на главните събития, определили съдбините на империите. Не всичко направено заслужава да бъде описано. В тази история ще се придържаме към онова, което заслужава вниманието на всяка епоха, което изобразява гения и нравите на хората, което може да бъде поучително и да поощри възлюбването на добродетелта, на изкуствата и на отечеството.
Вече представихме Франция и другите държави на Европа преди раждането на Луи ХІV; тук ще приведем големите политически и военни събития през неговото управление. Отделно ще бъде засегнато вътрешното устройство на кралството, твърде важно за народните слоеве. Голямо място ще бъде отделено на частния живот на Луи ХІV, на особеностите в неговия двор и в неговото властване. На други места ще бъдат разгледани изкуствата, науките, напредъкът на човешкия дух през този век. Най-сетне ще стане дума и за Църквата, тъй отдавна свързана с управлението, която ту го отслабва, ту го усилва – и която, бидейки натоварена с поддържането на нравствеността, често се оказва въвлечена в политиката и в човешките страсти.
