Откъс от изданието на „Рива“ – 15 истории от световния шпионаж, разказани от бивш агент
Книгата е дело на човек, минал през школата на тайните служби. В предговора Сергей Жирнов проследява собствения си път и именно тази биография прави книгата особено любопитна. Той сам формулира задачата си: да покаже скритата част на айсберга, обратната страна на медала, сянката зад легендите. Пише остро, саркастично и без дипломатическа украса. Той познава механиката на службите: как се създава фалшива самоличност, как лъжата става професионално задължение, как държавите превръщат секретността в морално изключение и как героите в сянка често завършват предадени, забравени или употребени.
В разузнаването лъжата не е отклонение, а инструмент. Авторът разглежда службите като институции, които обучават хората да живеят в двойна реалност. Една и съща фигура може да бъде герой за едната страна и предател за другата. Книгата постоянно поставя този въпрос: кой пише легендата и кой плаща цената. Тя разказва за тъмната страна на геополитиката – за Зорге, Пенковски, Мосад, Кеймбриджката петорка, Рудолф Абел, Митрохин, Сноудън и още фигури, около които историята е изтъкала легенди, но и много удобни премълчавания.
„Зад легендите на шпионажа“, Сергей Жирнов, превод Лили Добрева, издателство „Рива“, 2026 г.
Предговор
Шпионинът, който ви пише
Аз съм бивш шпионин от КГБ.
Признание, което само по себе си би било достатъчно, за да съсипе репутацията ви и да ви извади извън обществото. За щастие, винаги съм предпочитал независимостта и свободата пред всичко останало. Ненавиждам тълпите и конформизма. „По-добре да живееш сам, отколкото с лоша компания“, „за да живееш добре, трябва да се прикриваш“, „онзи, който трябва да открадне тайните на другите, ревниво пази своите“… знаете песента.
А пък и когато сте прекарали младостта си в град, който не съществува на никоя карта, някъде в дебрите на съветската империя, зад Желязната завеса, вкусът към тайните се появява съвсем естествено.
Роден съм в Москва в луксозен родилен дом, предназначен за столичния елит от онова време – висши функционери, генерали, инженери, изследователи, журналисти, артисти. Родилен дом № 7 „Грауерман“[1], за посветените. Аз, естествено, не го осъзнавах, но това си беше важна привилегия – първият печат в паспорта, невидим за онези, които един ден щяха да бъдат в правилните зали, на правилните етажи, на правилните места.
В нощта, в която съм дошъл на света, 17.IV.1961 г., от другата страна на Атлантика, в Залива на прасетата, ЦРУ се впуска в първия си опит да свали от власт Фидел Кастро в Куба. Тайна битка в разгара на Студената война. Цяла епоха, в която щях да израсна и да се науча да се оправям. Родителите ми не бяха от онези, които развяват червеното знаме, докато пеят оди за Ленин. Баща ми, инженер, запален по алпинизма, бе избрал да изкачва кавказките висини като вид бягство. Той ми предаде страстта си към планината и към опияняващата свобода на заснежените върхове.
Майка ми, технически кадър в електронната промишленост, беше прагматична, ефикасна и с дискретна лоялност към системата, присъща на средата ѝ – не заради вяра, а по-скоро заради изградения навик. И двамата бяха част от особената и парадоксална каста, която можем да назовем агностици, вярващи в комунизма. Не оспорваха нищо, но и не вярваха в нищо. Интелектуален технически елит, скептичен, но и предпазлив. Критичните разговори се водеха в кухнята, между две чаши черен чай. И винаги шепнешком.
През 1964 г. вече бяхме напуснали нехигиеничния комунален апартамент в центъра на Москва и се бяхме преместили в Зеленоград, нов град на четиресет километра от столицата, нашата Силиконова долина. Лоното на високите технологии на съветската система, затворено за чужденци, посветено на военната електроника и на тайните. Бетонирана и модерна утопия, скрита сред необятните гори около Москва, запазена за внимателно подбрани уче- ни и инженери.
Израснах в този пашкул на защитена съвършеност, балон, в който реалността проникваше единствено под съветска униформа, пресявана от пропагандните вестници. Купонна система или ограничаване на дефицитните стоки там нямаше. Магазините бяха добре заредени, опашки също почти нямаше. Бяхме на завет, на топло, в търбуха на чудовището.
Бях добър ученик. Дори блестящ, казваха някои. Нямах кой знае каква заслуга – беше прекалено лесно да уча и го правех за удоволствие, забавлявайки се. Изпитвах интерес към всичко. Любопитството е първото качество на шпионина. Това предопределение ли бе?
Обичах чуждите езици, книгите, географските карти, математиката, песните, ските и планината. Но имах дълбоко вкоренена нетърпимост към подчинението. Не зрелищен бунт, не. По-фино, по-приглушено. Форма на вътрешна съпротива, на непреклонност към свеждането на глава. Вършех всичко, което се изискваше от мен, но по мой си начин. Никога не протестирах на висок глас, но не обичах да ми казват как да мисля. Това обаче висшестоящите щяха да го разберат твърде късно.
Немският език бе първата ми тайна любов, когато станах на девет. Научих основите на езика от малък речник, донесен от майка ми от екскурзия в ГДР. Овладях го от чиста завист. По-голямата ми сестра имаше привилегията да учи английски заедно с децата на ръководителите на Зеленоград, а аз нямах абсолютно нищо. Тогава заради предизвикателството започнах да уча немски, сам-самичък, сврян в ъгъла.
Английският навлезе в живота ми съвсем естествено на единайсетгодишна възраст. Страст, този път официална, подхранвана от жизнерадостна и вдъхновена млада преподавателка. Караше ни да слушаме каубойски песни, да поставяме простички куклени представления на езика на Шекспир – нищо общо със скучния и задължителен учебник.
Слушах до полуда редките плочи, които успяваха да преодолеят Желязната завеса, този невидим екран, разделящ нашата идеология от онази от другата страна. Запомнях думите, произношенията, интонацията. Скоро блеснах на регионалните езикови олимпиади и завърших трети на надпреварата в Москва. Английският за мен бе бягство – за сетивата, ума и въображението ми. Паспорт за отвъд, за оттатък. Но и, макар да не го знаех още, първата врата към своеобразната ми геополитическа кариера.
През 1978 г. влязох в МГИМО, Московския държавен институт по международни отношения към Министерството на външните работи. „Върхът на сладоледа“ в СССР. Школата, където се обучаваха бъдещите дипломати, бъдещите олигарси. И бъдещите шпиони! Фабрика за формиране на елити, неумолима, недостъпна за чуждестранните капиталисти, отворена за златната младеж на Брежневата система. В Института придобих познания за международните отношения, икономиката и външната търговия. Най-вече разбрах, че дипломите са само маски, а истинската власт действа зад кулисите. Аз, син на инженери от Зеленоград, навлизах там през мъничка врата, полуоткрехната, благодарение на селекцията и дисциплината.
Там открих френския, новата ми страст, по случайност – трябваше да се попълни квотата. Липсват франкофони, ми бе казано. Бях разочарован, исках да продължавам да усъвършенствам английския. Разочарованието ми трая кратко – след два курса бях омагьосан. Мелодичността, яснотата, леката ирония на френския ме покориха. Език, на който можеш да си едновременно и сериозен, и саркастичен, разумен и шеговит. Все още съм в плен на очарованието му. Поръчаха ми да харесам Франция – аз се влюбих до полуда. И страстта ми към всичко френско не ме напусна никога.
Лятото на 1980 г. трябваше да мине под знака на най-големия спортен празник в Москва – Летните олимпийски игри. Съветската инвазия в Афганистан обаче беляза събитието и последва западният бойкот. Атмосферата бе мрачна. Аз все пак работих като доброволен сътрудник, зачислен към телефонен информационен център. Това бе първият ми истински контакт с говоримия френски – истинския, а не онзи от учебниците, и едновременно потапя- нето ми във вселената на разузнаването.
Един телефонен разговор, нелеп и многословен, с непознат французин за малко да ми коства кариерата, а може би и свободата. Твърде дълъг, твърде непремерен – достатъчно, за да събуди любопитството на КГБ. Бях привикан на Лубянка[2]. Разпита ме млад капитан, командирован временно от Ленинград за Игрите. Името му бе Владимир Путин! Спомням си го – дребен, сух и суров, обладан от желание да провали непременно някого, без значение кого… Съзрях в него голата амбиция, готовността да размаже, за да просъществува… Искаше кожата ми само защото така можеше да даде тласък на кариерата си и най-вече да заслужи окончателното преместване от родната провинция в столицата. Успях да се отърва, като изиграх ролята на арогантен представител на златната московска младеж и небрежно споменах името на внука на Брежнев – истински другар от курса ми в МГИМО. Оказа се достатъчно, за да накара провинциалиста Путин да отстъпи. Той знаеше, че недосегаемите имена изгарят пръстите, дори и в страховития Комитет. Трябваше да подвие опашка и да се оттегли.
Това първо сплашване от страна на КГБ въобще не укроти напористата ми любознателност, още по-малко изкушението за деликатното прекрачване на червените линии, очертани от режима.
През третата година слушах тайно France Inter. Един ден дори отгатнах правилния отговор на една радиоигра. Не можах да се сдържа и изпратих телеграмата в Париж – абсолютно забранено действие за оттатък Желязната завеса. КГБ се стовари върху мен с цялата си тежест, сякаш бях извикал насред Кремъл: „Да живее Франция!“.
Втори разпит. Обливания със студена пот. Бях на деветнайсет и бях придобил вкус към тръпката на забраненото. Те обаче ме бяха забелязали. И тогава започна всичко.
Предложиха ми друго бъдеще, различно. Битие извън обществото, далеч от погледите, с фалшиви паспорти и чужди имена. Никога не ми казаха направо, че ще бъда „нелегал“[3] или пък шпионин. Шпионин обаче бе мръсна дума, предназначена за онези от другата страна. Ние употребявахме „разузнавач“. Хубава дума, за да обозначиш този, който напредва пред основната войска, сам в непрогледната нощ, понякога отвъд фронтовата линия. Таен боец на невидимия фронт.
Защо приех ли? Познавах ужасната репутация на КГБ, отвратителната история на ГУЛАГ и онази на сталинските чистки. Истината е, че бях развълнуван като никога. Странно звучи, но да те потърсят тайните служби в този Съветски съюз, бе романтична чест. Напомняше за приключения, черен роман, военен филм… Ставаш част от братство на сенките. Чувствах се поласкан, естествено, но най-вече невъобразимо любопитен. Любопитен към онова, което никога не се споменаваше по телевизията. Любопитен към „кухнята на нещата“.
Шпионите освен това преминаваха Желязната завеса и пътуваха в свободния свят. Хоризонтът ме зовеше. „Не човекът отива в морето, а морето отвежда човека…“[4]
За кратко отново се видяхме с Путин през август 1984 г. на паркинга на стадион „Лужники“ в деня на заминаването ни за академията „Андропов“[5]. Стоеше там сам, по-възрастен от останалите и някак настрани. Разпозна ме. Поздравих го с лека ирония. Нищо не каза. Съзнаваше, че не бе успял да блесне през 1980 г. А знаеше, че и аз го знаех. Искаше да бъде в управление „С“ – Първо главно управление в КГБ, както и аз. Той се провали.
През 1984 г., след дипломирането ми в МГИМО, продължих в академията „Андропов“ на КГБ, наречена „Горската школа“ – тайна институция, неоткриваема на картите, скрита в горите на север от Москва. Точно там се обучаваха шпионите за чужбина. В продължение на три години разучавах вербуването на агенти, оперативната психология, криптографията, кодирането, начините за внедряване, поддържането на легендите, анализа на информацията. Както и още един чужд език – испанския. Нова лингвистична и културна страст, която разширяваше хоризонта ми към Латинска Америка и испаноговорещия свят – гореща, пееща и южняшка, по темперамент посестрима на френската – и която едва не ме откъсна завинаги от Франция.
Псевдонимът ми в школата – „Яков“, който звучеше автентично на френски – беше името на известен актьор, с когото имах известна прилика. Това кодово име трябваше да крие истинската ми самоличност, включително от състудентите и преподавателите ми. По онова време и не подозирахме, че някой си Пигузов, партиен шеф в академията „Андропов“, е бил предател на заплата в ЦРУ и е знаел истинските самоличности на всички нас. Да не говорим, че състудентът ми „Батов“ един ден ми подаде партийна книжка с истинското ми име. През 1991 г. Михаил Бутков – „Батов“, щеше да премине при британците… и щеше да им разкаже всичко.
Но това кодово име „Яков“ през годините на обучението ми за шпионин обозначаваше и потайния и дискретен човек, в когото трябваше да се превърна. Три години, за да овладея изкуството да се крия, да се преструвам, да заличавам следите си… Научих се да бъда друг. Да лъжа, без да трепна. Да примамвам, да манипулирам, да наблюдавам, без да бъда забелязан. Преподавателите ми казваха, че съм добър.
Може би прекалено добър? Във всеки случай, получих мястото си в извънредно престижното управление „С“, това на „нелегалите“, елита на елитите.
Путин отново се провали при завършването на академията „Андропов“ през 1985 г. По принцип той трябваше да отиде в Ясенево, щабквартирата на шпионите на КГБ. Комисията обаче го бе преценила като нестабилен, не достатъчно надежден, и опасен за службите. Върнаха го в Ленинград, родния му град. Путин не преодоля никога това унижение, връщането му в началната точка. Отхвърлен от елита, неудачник, решен да си отмъсти. Вероятно именно затова пожела да стане всевластен господар. А в това, за съжаление, той успя.
През 1991 г. управлението на „нелегалите“ в КГБ ме изпрати да се внедря в ЕNA – Висшето училище по администрация в Париж. По онова време СССР се клатеше, но тогава не съзнавахме, че е на път да се сгромоляса. Пристигнах в Париж с широка усмивка, с франкофилската си страст, с идеалното прикритие на журналист и тайната мисия да наблюдавам, отбелязвам и идентифицирам бъдещите елити на Франция. Бях в първата ложа. Вършех си работата и купонясвах с онези, които щяха да ръководят страната след десет години. Отбелязвах си всичко – кой беше по-скоро голист, кой предпочиташе Митеран, кой изглеждаше проамерикански настроен, кой пиеше прекалено, кой говореше прекалено, кой правеше прекалено много секс и кой – по-различен секс, кой би могъл един ден да стане предател.
Една австрийка ми се струваше доста критична към политиката на Горбачов – което по време на Горбиманията на Запад бе твърде рядко срещано – и носталгично настроена към имперското величие на СССР. Отбелязах в досието ѝ с червено – подходяща за вербуване. Така и стана – двайсет и пет години по-късно, като министър на външните работи в австрийско правителство на крайната десница, тя афишира пълната си отдаденост на каузата на Путин. За да увенчае нейната продажност, той щеше да присъства и да танцува на сватбата ѝ, а после щеше да я включи в Съвета на директорите на „Роснефт“. Отхвърлена в собствената си страна, тя щеше да се установи в Русия, където скоро щеше да потъне в забрава. Вече непотребна.
А после всичко рухна. Пучът на консерваторите срещу Горбачов се провали. Комунистическата партия бе разпусната. КГБ, моят работодател, моята идентичност, престана да съществува. СССР се разпадна през декември 1991 г. на петнайсет парчета, на петнайсет независими държави…
[1] Григорий Лвович Грауерман (1861 – 1921), руски лекар и акушер-гинеколог, основен организатор на акушерските грижи в Москва. – Бел. пр.
[2] Централата на КГБ, намираща се на площад „Лубянка“ в Москва. – Бел. пр.
[3] Дълбоко законспириран агент, живеещ от години в дадена страна под чужда самоличност, представящ се за местен жител и събиращ разуз- навателна информация. – Бел. пр.
[4] C’est pas l’homme qui prend la
mer, c’est la mer qui prend l’homme…
Откъс от песента на Рено Сешан от 1983 г. „Щом задуха вятърът“ (Dès que le vent soufflera). – Бел. пр.
[5] Академия „Андропов“ (наричана също и институт „Андропов“) – Академия за външно разузнаване на името на Ю. В. Андропов. – Бел. пр.
