0
1274

В източно-европейската градина

 

Едно скорошно изследване на американския център „Пю“, проведено в 34 европейски държави, разбуни духовете. И както често става у нас, повечето видяха вътре предимно онова, което искаха да видят – неща по-скоро куриозни и любопитни.

Едни извадиха от изследването данните, че българите са трети по магии и суеверия в Европа (55% от анкетираните сънародници вярват в „лошо око“ и проклятията – дял, съпоставим с Латинска Америка). Нещо, което донякъде обяснява защо у нас все се „чука на дърво“, като за по-голяма убедителност някои хлопат с юмрук по главите си. Други останаха изненадани, че българите прекомерно се гордеят с културата си (69%) – поне в съпоставка с италианците (47%) или с французите (36%). А истината е, че изследването на центъра „Пю“ си поставя доста по-различна цел: да опише и открои светогледните различия вътре в Стария континент, три десетилетия след вдигането на Желязната завеса, разпростряла се по времето на комунизма от Шчечин до Триест. Фокусът на изследването са националните идентичности, религиозните възгледи и отношението към малцинствата, задаващи фундаменталните разлики между Западна и Източна Европа. Става дума за „ценностно изследване“, проведено с участие на 56 000 пълнолетни лица от 34 държави в периода 2015-2017 г., което наистина потвърждава редица питания, витаещи в Европа още след 1989 г.

Спомням си, че тогава сп. „Шпигел“ изкара на корицата си две сестри (дали не бяха близначки?), които не се бяха виждали близо половин век, живеейки съответно във ФРГ и ГДР. Поразяващото беше да се види съпоставката на тези две лица – толкова подобни и едновременно толкова различни. Едната жена бе силно състарена и угрижена (тази в ГДР), другата (във ФРГ) – далеч по-подмладена и оптимистична. Много различен бе жизненият опит, отпечатан върху бръчките на тези сродни лица – там, където времето пише историята си.

Връщам се към тази снимка, която може би ще бъде препечатана около трийсетгодишнината от обединението на Германия, защото тя изразява много неща, дори като метафора. В нея се крият и различни отговори за „осталгията“, за бляновете по „светлото комунистическо бъдеще“ в източните немски провинции. Тоест за различната „сглобка“ на най-голямата страна в ЕС, която в момента изживява (включително поради тази причина) сериозни политически трусове. В изследването на центъра „Пю“ обаче данните за Германия са дадени „осреднени“ – нямаме „източни“ и западни“ отговори, така че не можем да проверим хипотезата си. А би било интересно. Доколкото това би откроило „профила“ на Европа в област, в която географията спира, за да отстъпи място на историята. И където най-ясно се открояват причините, водещи до различията между „източните“ и „западните“ европейци.

Т. С. Елиът формулира този проблем съвсем ясно в едно свое прочуто есе (Бележки по дефинирането на културата, 1948 г.): образите от миналото са тези, които структурират настоящето. Искаме или не искаме. Всяко настояще се самосъзерцава или във въображението на собствената си история, или в минало, което заимства от други култури. Във втория случай, пише Елиът, неговата идентичност също е поставена на изпитание, тогава тя се замества с разказ за бъдещето или за прогреса.

И тук стигаме до проучванията на центъра „Пю“ за значението на националната идентичност и на националния език в Западна и Източна Европа. И трябва да кажем, че нещата изобщо не са еднозначни. Ако в анкетите за това бихте ли приели чужденец в семейството си (мюсюлманин, евреин и т.н.) скандинавските страни водят рязко в толерантността си с близо 80-90 на сто (а България е в средата на класацията), то при националния език нещата са по-различни. Тук изведнъж Дания, Финландия, Норвегия и Холандия излизат начело в списъка, следвани от Португалия и Швеция. Едва след това се нареждат България, Естония и Румъния. Обясними ли са тези страхове за застрашеността на „малките езици“ в глобалния свят. Най-малкото се абсолютно понятни. И те се потвърждават от втората графа в допитването – изискването чужденците, постоянно пребиваващи в страната, да говорят нейния език, където северните страни отново водят в класацията.

По въпроса за националната идентичност нещата са по-сложни. Затова центърът „Пю“ е направил разбивка по възрасти: излиза, че за западноевропейци над 35 години (датчани, финландци, немци) е далеч по-важно дали някой е роден в страната им, отколкото за по-младите поколения (най-вече – 18 годишните). В това отношение румънците и българите обаче водят в Европа, дори изпреварвайки поляци, португалци и чехи. Спецификите на националните балкански истории веднага проличават. И което е още по-любопитно: руснаците са в златната среда на всички класации. Ако се вярва на социологическите данни, те са умерено толерантни и почти са в дъното на класацията на страните, придаващи съществено значение на националния си език (което направо не е за вярване).

И което е още по-интересно: в класацията за вярата в Бога (оглавявана от Грузия и Армения) Русия е отново почти в средата (75%), зад България (77%) и Литва (76%).

С други думи, социологията казва много неща, без да е в състояние да разкрие всичко. Тя разкрива идеално-осреднени представи, които, както настоява философът Джордж Стайнър, обикновено отвеждат европейските народи във „въображаемата градина на тяхната култура“, такава, каквато е изобразена в книгите и картините от деветнайсетото столетие – от Дикенс до Реноар. Проблемът е там, че тъкмо тази „картина“, формирана в общественото мнение в периода 1820-1915 г., бива рязко пометена в Западна Европа вследствие на две световни войни. И това не е само балкански, нито само източноевропейски проблем. И втората разлика, която също не е за пренебрегване: зад Желязната завеса „източноевропейската градина“ е съхранила живи много от тези митични представи, далеч загубили яркостта и привлекателността си днес в западната част, добавила и постколониалните си травми към своята обща виктимология.

Изобщо напасването на жизнени светове е трудна, че и почти невъзможна работа. Почти толкова невъзможна, колкото в „западноевропейската градина“ е разказът за случилото се, да кажем, в границите между битката на Ватерло и сраженията на Вердюн. Тъй както продължават различията между Европа като „място“ и Европа като „съдържание“ – съществен проблем за днешния ЕС.

При това не от сега, а още от бащата на демокрацията Аристотел. Нали именно той в своята „Политика“ (VII,7,1327в) категорично разграничава Гърция и гърците от Европа и Азия. Затова и според него Гърция е някъде между Европа и Азия: Европа е твърде студена, а населенията ѝ са твърде разпалени и неуправляеми, докато Азия, напротив, е твърде гореща, но населението там е лениво и подвластно на деспотия. Гърция, заради умереността си, смята Аристотел, е родината на политическата свобода. Интересното е, че в класациите на центъра „Пю“ Гърция, въпреки днешните си проблеми, е наистина в златната среда на всички питания по националната идентичност и езика и излиза на предна (6) позиция само в класацията на вярата в Бога (след Грузия, Армения, Молдова, Румъния и Босна). Липсват обаче питанията за политическата свобода. Интересно би било да видим как от тази перспектива изглежда „източноевропейската градина“ и какви биха били отговорите на българите тогава. Дали те имат също толкова основания да са горди с политическата си свобода, колкото с националната си култура. Въпрос, който все по-често ще си задаваме, защото е доста съществен. И неговите отговори не се крият в тракийските златни съкровища, богатствата на книжовното ни наследство или в гения на Боянския майстор. А в самите нас.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияПрекалено шумна самота
Следваща статияДостоевски в София