Начало Идеи В непрестанен диалог
Идеи

В непрестанен диалог

2216
Надежда Александрова

Ще се върна сега няколко десетилетия назад…

Запознах се с колегата Надежда Александрова през септември 1980 г., в дните на големите Йовкови тържества в Добрич, по време на грандиозната международна конференция по случай стогодишнината от рождението на певеца на „Старопланински легенди“ и „Вечери в Антимовския хан“. Тя се открояваше при шумното пристигане на пъстрото ято от млади специалисти на Националния литературен музей с достолепната си хубост, с респектиращото излъчване на зряла жена. (Правеха се за нея сравнения с поразителния облик на американската актриса Фей Данауей.) Бяхме непрекъснато заедно през тези четири дни: и при патетичното четене на нашите доклади пред препълнения голям театрален салон, и в пътуването до Балчик с писателя Любен Петков, и при поклонничеството в удивителното гробище на село Йовково (с предишното име Алан Кайрак – Чифут Кьой) – с гробовете на майката и бащата на писателя, на четиристотин метра от румънската граница. Тържествата бяха знаменателни с участието в тях на най-представителни литературни личности – например акад. Петър Динеков и проф. Тончо Жечев, поетесата Дора Габе, с която имах честта и удоволствието да танцувам на коктейла. И ние се опитвахме с нашите съчинения да си съперничим с доайените.

С Надежда Александрова останахме близки приятели, добри колеги в непрестанен диалог, политически съмишленици през тези повече от четири десетилетия. Работех в началото на 80-те години в отдел „Литературно наследство“ на престижното издателство „Български писател“; бях вече направил пространните си коментари към стихотворенията на Пейо Яворов, спечелили ми престиж в литературоведската общност – направени с дадените ми методологически насоки от големия школуван текстолог д-р Илия Тодоров. Много скоро Надежда Александрова стана наша предпочитана сътрудница – в съавторство с близката ѝ приятелка Елка Константинова. Възприели предложения от Илия Тодоров модел на съставителство, представяне на вариантите от ръкописи и различни прижизнени публикации, на съграждане на коментарите, двете литературоведки направиха изключителни издания на големи литературни класици: първо бяха двутомните издания на Димчо Дебелянов – едното от 1983 г. и второто, обогатено и допълнително – от 1987 г. За тези издания бяха издирени нови разнородни текстове – като впоследствие, в по-ново време тази издирваческа, изследователска и интерпретаторска дейност на Надежда Александрова роди и книгата ѝ за Димчо „На Бога най-светлия син…“. Пак в тези години литературоведката създаде образцовата документална експозиция в родната къща на Димчо Дебелянов.

При своята работа с отделни издирени архивни текстове, с цялостни писателски архиви, с публикации в пресата Надежда Александрова прояви и култивира своята свръхпрецизност (в синхрон със своята съавторка от предишното поколение Елка Константинова). Много важен техен принос бе описването и подреждането на големия архив на Николай Лилиев, който Елка Константинова и сестра ѝ Божанка дариха на Националния литературен музей. През 1986 г. бе публикувано в две едиции тяхното издание на твореца на „Лунни петна“ – том „Поезия“ в два варианта, единият като съставка на едно предназначено за „избрани“ читатели, в тържествен футляр, придружено от фототипно възпроизвеждане на оставения в ръкопис с бисерния почерк на Лилиев негов препис на стихотворенията му върху отделни листове красива копирна хартия. (Говореше се в издателството, че тази специална едиция е предназначена – кой знае защо?! – за членовете на Политбюро на ЦК на БКП. При едно тържество в издателството аз задигнах от кабинета на директора един екземпляр от тази сакрализирана едиция; пазя го и сега.)

Съставителската работа по съчинения на Лилиев бе съпроводена със серия от публикации за него на Надежда Александрова в печата. Ето кратка библиография: „Ти помниш, зная, но кого ли…“ (Литературен форум, 1995 г.); „Лирическата изповед на Лилиев“ – за антологическия подбор в книгата на Лилиев „Стихотворения“, 1931 г. (Литературна мисъл, 1989 г.); „Николай Лилиев и войната“ (Защита на мира, 1985 г.); „Николай Лилиев и обобщеният образ на националната личност според Иван Мешеков“ (Литературен форум, 1992 г.); „Поетът и периодическият печат: 100 години от рождението на Николай Лилиев“ (Български журналист, 1985 г.). Тези текстове са включени в издадената от НБУ през 2009 г. авторска книга за Николай Лилиев, заедно с още редица изследвания и публикации на архивни текстове – например отличната непубликувана дотогава студия на хиперионеца Константин Стефанов – един прекрасен есеист, както и писма на Владимир Василев и на други видни литератори. (Не мога да премълча тук една абсурдна история, случила се точно с дарения от самата Елка Константинова архив на Николай Лилиев, когато вече назначената по-късно за директор на Националния литературен музей Надежда Александрова е в друга позиция. Самият архив е предаден с опис, подреден е в специални кутии. На Елка Константинова ѝ се налага справка с архивен документ, тя посочва номера на съответната кутия. Отговарят ѝ, че архивът „не може са се ползва“, тъй като „не е описан“. Отговор за самата дарителка!)

Големият политически прелом от 1989 г. даде възможност на Надежда Александрова – дотогава със стигмата на своите родители, с убит от престъпния Народен съд баща, с изпращан в концлагера в Белене втори баща анархист, който я е отгледал – да разгърне на по-високо ниво творческите си и управленско-организаторски дейности. Тя стана директор на Националния литературен музей, а впоследствие и директор на Столична библиотека. (Тук не мога да премълча един срамен за новата ни демокрация случай. При разговор с кмета на София след получаването на висока оценка за дейността си като директор на Столичната библиотека, по повод на споменатата възможност по закон да получи продължение на трудовия си договор с още една година, дават ѝ следния отговор. Най-нахално ѝ е казано: „Това е идеологическа работа и ние трябва да имаме доверие на този директор!“ А постът е бил вече подготвен – по идиотска абсурдна логика – за нейния личен доносник в НЛМ (агент „Боби“, получил „предписание“ от водещите го офицери да се „сближи“, да стане „интимен“ с Надежда, за да научи какво говорят тези врагове на народа Елка Константинова и Михаил Неделчев!?). Ние публично изобличихме този „агент Боби“ в телевизионно предаване на Милен Цветков, но той продължи още години „да управлява“ Столичната библиотека от масата си в бирхалето! А казаното от г-н столичния кмет е изречено в лицето на дъщеря на репресирано от комунистите семейство, която е станала след промените член на ръководството на същата тази партия, където се е промъкнал заради кариерата същият този доносник, на когото е имал такова „политическо доверие“ г-н Кмета!?).

Съвсем естествено бе, когато проф. Елка Константинова стана председател на възстановената Радикалдемократическа партия, Надежда Александрова – нашата близка съмишленичка – да бъде избрана в ръководството на тази интелигентска партия. Писахме устави и програми, публикувахме в партийното издание „Век 21″, обикаляхме страната по организационни дела. Съвсем естествено бе Надежда Александрова да бъде активен член на редакционния съвет на нашето любимо списание „Демократически преглед“, което издавахме 12 години.

При структурирането на Архива на НБУ Надежда Александрова бе привлечена за дейно участие от създателя на нашия университет проф. Богдан Богданов. Колегите ѝ от Архива ще разкажат за тази нейна работа. Аз искам само да припомня направените тук, в Архива, издание с изследванията на Иван Богданов за Стоян Михайловски, книгата със златорожки страници на пренебрегвания в социалистическите времена критик Малчо Николов…

Пак в годините след голямата социално-политическа промяна, когато стана възможно да се пише и говори за големия критик, за редактора на сп. „Златорог“, Надежда Александрова направи своя съществен принос за възкресяването на паметта за Владимир Василев. Заедно с Елка Трайкова и Магдалена Шишкова тя е съставител на един голям сборник за него, издаден през 1997 г. от Издателска къща „П. К. Яворов“. Тук тя публикува документалното си изследване „Владимир Василев в живота на Яворов“. Забележимо е присъствието ѝ в един предхождащ сборник за Владимир Василев – съставеният от проф. Сава Василев за великотърновското издателство „Фабер“ сборник „Владимир Василев: Критикът, редакторът, естетът“. В него Надежда Александрова публикува две свои работи: „За поезията и критическата ѝ рецепция в първата годишнина на сп. „Златорог“ и „Към писмата на Владимир Василев до Николай Лилиев“. Освен за „Златорог“ Надежда Александрова прави свои проучвания и критически обзори и върху други важни издания на българския модернизъм – за списанията „Звено“, „Хиперион“, „Везни“, „Пламък“ и др. Надежда Александрова е участвала многократно в акции, събития, конференции на Департамент „Нова българистика“ на НБУ – например силните ѝ критически текстове за Атанас Далчев, Николай Кънчев, Константин Павлов…

Ще завърша това кратко юбилейно слово за литературния историк, критик и архивист Надежда Александрова с цитирането на два пасажа от нейно есе за Елисавета Багряна, които добре илюстрират умението ѝ да съгражда силни литературоведски формули, обобщения и синтези. Ето: И тя, подобно на Яворов, припознава себе си в измисления от редактора псевдоним, който се превръща в нейна същностна творческа легитимация, в име, обхватно за назоваващо я, озвучаващо събирателно нейната зряла жизненост, мъдра овладяност и уравновесеност. И още: Любовта-религия в поезията на Багряна идва, за да измести онази християнска религиозност, която е първоначална светогледна основа на нейното личностно формиране и поетическо творчество. Стихът „Аз обичам самата любов“ обожествява самата любов, извежда я от конкретиката на чувственото, на битовото и дори на духовното обвързване, за да я превърне в нещо трето – самостоятелно и независимо от отношения и обстоятелства. Евангелското изречение „Бог е любов“ в нейната лирика прозвучава с тържественото „Любовта е Бог“. Тя възприема и мисли любовта като религия, като перманентно екстазно състояние, обсебило цялото ѝ същество – с всичката съдбовност, обреченост, радост, ликуване и страдание.

Словото е прочетено на тържество в Центъра на книгата на НБУ, 26 юни 2023 г.

Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, между които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературно-историческата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на НБУ.

Свързани статии

Още от автора