Между литературната история и личната памет
„Апология на Йордан Йовков. Страници за певеца на Добруджа“, Михаил Неделчев, издателство „Фабер“, 2026 г.
Неведнъж проф. Михаил Неделчев споделя, че градът и музиката са най-важни в ценностната му система. Сред българските градове той има особена слабост към един – Созопол, и то най-вече в края на лятото. Неслучайно на тазгодишната „Аполония“ литературоведът представи цели четири нови книги, една от които посветена на Йордан Йовков. Вероятно това са книгите, за които по-рано е правил проекти, пишейки съдържанието им, принтирайки го и поставяйки го в папка. Много такива проекти съхранява той в архива си. Признава, че не всички виждат бял свят, но самият акт на композиране на бъдещото издание го прави щастлив. Сред ръкописите в чекмеджето му е и готова книга за Йовков, признава Неделчев преди няколко години.[1] Именно нея издаде през август 2026 г. Добруджанският научен институт във великотърновското издателство „Фабер“. Научен редактор на изданието е проф. д-р Антония Велкова-Гайдаржиева, а редактор – д-р Кремена Митева: членове на Добруджанския научен институт.
Михаил Неделчев твърди също, че за него най-важна е публичната реакция на книгите му. Така преживяването при появата им е наистина пълноценно. Авторът търси диалог с читателите, дори понякога ги провокира. Представянето на всяка книга възприема не като обикновено събитие, а по-скоро като акция. Неслучайно литературоведът определя себе си като „светски“ учен, а говоренето за литературата и писателите – като ритуал. Затова и основната част от текстовете, включени в книгата му „Апология на Йордан Йовков. Страници за певеца на Добруджа“[2], са преминали през проверката на устното слово, четени с вдъхновение на различни научни форуми или юбилейни тържества за белетриста от 1980 г. до днес. А няколко са написани специално за изданието, за да му придадат цялост и завършеност.
Книгата за Йордан Йовков действително е създавана през почти целия литературоведски живот на Михаил Неделчев. В нея са събрани най-вече знакови негови текстове за певеца на Добруджа, години наред цитирани и коментирани. Изследванията за белетриста го изпращат в едно по-късно време от любимото му първо десетилетие на ХХ век и към автор извън емблематичния за учения кръг „Мисъл“. Йордан Йовков обаче също е писател, на когото проф. Неделчев остава верен, неизменно връщайки се към него. Така се натрупват литературоведски студии и статии, есета, документални очерци, текстологически бележки, преплетени със семейната хроника и лични спомени. А добавените впоследствие приписки с днешна дата създават една вътретекстова диалогичност и дори полемичност на книгата. В този особен палимпсест се наслагват минали и по-нови литературоведски концепции – едни вече преодолени, а други препотвърдени и доразвити.
Още въведението отваря вратите към централното място на памет за Йордан Йовков – едноименния музей в град Добрич. Това не е само дом на писателя. Михаил Неделчев го усеща като свой дом и като съкровено пространство за литературоведите: „През всичките тези години ние, литературоведите, опитващи се да наредим свои думи за творческите му светове, пристъпваме с вълнение прага на този гостоприемен дом и веднага се чувстваме като в свой дом“. Музеят е намерената отправна точка към световете на Йовков, свързани неразривно с пейзажа и хората на Добруджа: „Домът-паметник е добро място, откъдето да тръгнем по пътищата на безкрайната равнина за установяването на абсолютната истинност на това изповедно твърдение“.
Тръгвайки от дома на писателя в Добрич, Михаил Неделчев ни изпълва с особен патос чрез своята „Апология на Йордан Йовков“. Това е тържественото му слово, произнесено на церемонията при връчване на Националната литературна награда „Йордан Йовков“ в гр. Добрич на 21 ноември 2015 г. (тази година наградата получава писателят Георги Мишев). Всъщност то дава заглавието на цялата книга. Според литературоведа не е достатъчно да възхваляваме Йовковите героини и да пребиваваме идеално в Йовковите места. Добре е веднъж поне да сменим оптиката и да се взрем истински в лика му, да го извадим от сянката на собственото му творчество. В това нелеко начинание му помагат три прекрасни картини от Художествената галерия в Добрич, едната от които – „В очакване“ от Андрей Даниел, неслучайно е поставена на корицата на книгата с любезното съдействие на Добричката галерия. Михаил Неделчев вижда в култивираните от Йовков сдържаност и вглъбяване в себе си същностни черти на неговата писателска личност. И все пак литературоведът не открива в общественото съзнание опредметяване на „ясна Йовкова литературна личност. Писателят не е тогава явление на българския литературен персонализъм. Образът му се фокусира по-скоро посмъртно, някак ретроспективно – след огромното въздействие на творбите му, след нарастващата мощ на излъчването от тях на добри енергии“. Това впечатляващо посмъртно битие на белетриста провокира апологията на изследователя. И като я гради стъпка по стъпка, съвсем естествено стига до необходимостта да защити белетриста (такова е и античното значение на жанровата форма апология – защита и едва по-късно възхвала) от необоснованите интерпретации на неговото творчество. Един от главните му изводи е, че Йордан Йовков е „българският професионален писател в най-високия смисъл на определението. Той е абсолютно вдаден в работата си, при него има някаква пределна сериозност в отнасянето му към сюжети, към персонажи и техните прототипи, към съдбата на творбите“.
От този апологетично-персоналистичен текст книгата прехожда към текстове, в които е поставен акцент върху „колективитета“, събуден от войните в дебютните книги на все още младия писател Йордан Йовков. Такова е началото на първата част на книгата, събрала студии, статии и есета на Михаил Неделчев за писателя. Макар и писани по различно време, те изграждат своеобразен литературоведски сюжет. Стремят се да реконструират литературноисторическото битие и утвърждаването на писателя: от военната му проза, чрез която се заявява като белетрист, към литературния му дом „Златорог“, през магията на любовното и жените – ключови в неговото творчество, до „великото преселение“ от Котленско към Добруджа и свързаните с него литературни топоси, сред които особено знаков се оказва чифликът.
Въпросът как литературната история мисли Йовков и неговото творчество – занимава сериозно изследователя. В „случая Йовков“ той открива несъответствия с традиционното литературноисторическо утвърждаване, а именно: „Йовковото творчество е осъзнато в една поредица от литературоведски текстове и от всякакви други паратекстове отведнъж в дълбокото му литературноисторическо значение, докато в същото време текущата литературна критика сякаш буксува и чете на парче и с несигурни критерии“. След обстоен преглед на „различни ликове, различни форми на обективиране на Йовков и йовковското в литературната история“ обобщението е, че литературноисторическото битие на белетриста е също персоналистично, макар той „да не съгражда стабилна литературна личност“. Михаил Неделчев фокусира изследването си върху дебютните книги на писателя – „Разкази. Том I“ и „Разкази. Том II“, както и върху книжката с батални разкази: №2 от поредицата „Походна войнишка библиотека“. За да бъдат адекватно оценени обаче, трябва да се разгледат жанровата, стиловата и тематичната им специфика. Според литературоведа в тях писателят създава истинска „(военно)политическа литература“. Затова неговите дебютни книги не бива да бъдат оценявани като „ранни“ или „незрели“. Много ценно е наблюдението, че ако „първото десетилетие на века в българската литературна култура бе предимно време на литературния персонализъм, на личностното присъствие в литературата, то именно със създаваните от Йордан Йовков произведения след 1912 г. колективитетът мощно нахлува в това поле“.
След като създава основния си корпус от военни творби, за дълги години белетристът се приютява на страниците на списание „Златорог“, където публикува значителна част от зрелите си разкази. За високата чест да си златорожец, при това пръв златорожец, пише Михаил Неделчев в следващата глава от книгата. Ученият твърди, че приживе Йовков вероятно би се противопоставил на определянето му като златорожец, тъй като неговата „скрита, неафиширана амбиция още отрано е да бъде общонационален писател, непринадлежащ на група, школа, необвързан с програма и цехова солидарност. И Йовков наистина постига за тези две десетилетия от дебюта му с книга такова всеобщо признание. Но независимо от това Йордан Йовков е преди всичко златорожец, един от първите всред първите по значимост членове на общността около списанието“. Действително няма документални свидетелства, че литературноисторическото утвърждаване на белетриста в сп. „Златорог“ се е случвало „планомерно“, но се е случвало „съвсем последователно“ може би благодарение на завидната интуиция на Владимир Василев и другите редактори на изданието.
„Златорожецът“ Йовков обаче напуска своя литературен дом след разрив с Владимир Василев най-вече по повод негова рецензия за драмата му „Албена“. Нов пристан за дълги години писателят намира най-вече на страниците на вестник „Зора“. Там започват да излизат и разказите му, събрани през 1928 г. в сборника „Вечери в Антимовския хан“. Едноименният цикъл е нетрадиционно разгледан от Михаил Неделчев в следващата глава на книгата: „Магията на любовното. Проникване в Антимовския хан“. „Това, което властва в Хана – пише литературоведът, – е любовното, но не и любовта; не и любовта като взаимност, като диалог и като телесно проникване. Ханът е територия на идеалното театрализирано битие, където се разиграват възможни сцени (включително и любовни), но всъщност не е редно да се осъществят докрай.“ Проникването в това художествено пространство е акт на „магическото преображение“. Финалът на текста излиза извън приетия безстрастен тон на научното писане: „Мечтая тази книга, по-скоро този цикъл! Мечтая тези жени! Не е възможно от хана да е останала само „шепа пепел“!“.
Следващата глава отпраща към един от ранните текстове на Михаил Неделчев за белетриста, който обаче има концептуално значение за бъдещите му литературоведски интерпретации на Йовковото творчество. Големият исторически сюжет на Йовков според учения е образ на „стопанско-духовния път на Жеравна към Добруджа“. Това за литературоведа е истински „нов епос за българската цивилизаторска активност, за едно историческо действие, повторило след толкова века и вече върху усвоена земя похода на праотците, на прабългарите“. Посочени са също двата плана в творбите на писателя – „легендарния“ и „днешния“, и напрежението между тях, показващо историческия път на нацията ни, „една нова философия на българския национален живот“. Българският свят на Йовков е поместен между Жеравна от легендарното време на първите кехаи и Добруджа от времето на окончателната земеделска уседналост. Планината и равнината се оглеждат една в друга, разговарят помежду си. Писателят непрекъснато „помни отправната точка в пътуването на сегашните жители на безбрежната равнина“. Всъщност белетристът разказва за способността ни да оцеляваме въпреки множеството преселения, да „населяваме чрез труда си отново древните ни земи“. Оттук и всички тези пътища в Йовковото творчество. Тоест оказва се неточна представата за белетриста като „певец на уседналия бит“. Затова в този художествен свят според проф. Неделчев „винаги ще можем да намерим и ние себе си“.
За изследователя големият исторически сюжет на Йордан Йовков се проявява предимно в отделния литературноисторически сюжет и все пак той става престижен само ако бъде включен в „мегаисторическия разказ“. Тъй като „литературноисторическото се случва едновременно в много посоки и на различни равнища“.[3]
Такъв е контекстът и в следващата глава, където конкретно художествено пространство е интерпретирано и от литературноисторическа перспектива. В Йовковите светове, освен хана и Балкана, символен знаков топос е чифликът. Михаил Неделчев разкрива идилиите и драмите на добруджанското чифликчийско живеене, като сравнява Йовков с П. К. Яворов и Ивайло Петров. Този текст наистина продължава темата за големия исторически сюжет на Йовков, защото според учения в „чифликчийското исьоренско живеене е закодирано цялостното цивилизаторско битие на котленско-жеравненските овчари при преместването им в Добруджа, като предистория е вложена синтетично сагата за новобългарското епическо усвояване на безкрайната добруджанска шир“. Подобно на хана чифликът е важно място на „ритуализирано човешко живеене“, и то не само в „Чифликът край границата“, а под различни форми в цяла поредица Йовкови творби. Чифликът е видян като „ексцентричен“ топос спрямо опозицията село–град, като „хетеротопия“, място на другостта спрямо обикновеното българско село, като колебаещ се между патриархалното и матриархалното. Чифликът е и персоналистичен, тъй като всеки един е ясно различим от останалите. Затова: „Като самостоен свят чифликът възбужда въображението на селото: той е една непрекъсната загадка, която трябва да бъде разбулена. Но чифликът предизвиква и въжделенията на селото. Една от възможностите да бъде постигнат чифликът е чрез желаното съблазняване на господарката, на чифликчийката или на дъщерята. Тече непрекъснато невъзможната еротика за постигането на чифликчийското“.
Така завършва първата част на книгата. Втората събира няколко полемични документални очерка и текстологически бележки на Михаил Неделчев. Още началната глава провокира със своето заглавие: „Посланикът генерал Иван Фичев в сблъсък с драгоманина Йордан Йовков“. Действително прадядото на проф. Неделчев, генерал Фичев, тогава посланик в Букурещ, е известно време началник на големия ни писател в Българската царска легация. Неслучайно текстът започва със семеен спомен, според който веднъж генералът срещнал в София редактора на „Златорог“ Владимир Василев и му казал: „Господин Василев, знам, че Вашият сътрудник Йордан Йовков е писател, но много Ви моля, кажете му да идва навреме на работа в посолството, защото ми разваля дисциплината сред останалите служители със своята нередовност“. Така в „челен сблъсък“ влизат дисциплинираността и строгостта на един заслужил генерал и желанието на един писател да си извоюва свободата да пише. По това време белетристът работи върху своите „Старопланински легенди“. Михаил Неделчев е в трудната позиция на горд потомък на генерал Фичев и на обективен литературен изследовател: „Бях разпънат в чувствата си между родовата вярност и абсолютното ми преклонение пред личността и творчеството на писателя от Добруджа и от Котленската котловина!“. И все пак апологията на Йовков не означава да се идеализира личността на белетриста. Затова в текста твърде балансирано са защитени гледните точки и на двете страни, влезли в сблъсъка.
Следващите две глави от втората част на книгата се спират върху базисни съчинения за Йордан Йовков. Първата възпроизвежда послеслова на Михаил Неделчев към второто издание на документалната книга на проф. Спиридон Казанджиев „Срещи и разговори с Йордан Йовков“ (София, издателство „Български писател“, 1980 г.), на която той е редактор и автор на коментарите. Като „съмишленически приятелски диалог“ между учения психолог, философ и социолог и големия писател определя Михаил Неделчев ценното съчинение на проф. Казанджиев, нареждайки го до книгите на проф. Иван Шишманов за Иван Вазов и на проф. Михаил Арнаудов за П. К. Яворов. Въпреки това проф. Неделчев се съмнява, че Спиридон Казанджиев е предал напълно точно казаното от Йордан Йовков. Всъщност литературоведът не получава възможност да използва ръкописа на анкетата с писателя при подготовката на бележките си към изданието. В архива на проф. Казанджиев в БАН обаче открива други подобни анкети, за които са водени само отделни бележки. Затова приема, че по същия начин Спиридон Казанджиев е работил и по книгата си за Йордан Йовков. Това, разбира се, не намалява значимостта на съчинението. Тук проф. Неделчев препотвърждава и разбирането си, че текстологическата работа е незаменима школа за литературоведа.
Специално за книгата си авторът написва главата за създаването на фундаменталното съчинение на Иван Мешеков „Йордан Йовков. Романтик-реалист“ (1947 г.). Текстът започва с личен спомен. За една среща с големия критик през 1967 г.: „При него ме заведе колегата Светлозар Игов, който вече бе осъществил интелектуална близост с престарелия литератор. За мен тази среща остана паметна за целия ми дълъг професионален живот. Това си беше истинска професионална критическа инициация“. След това признание Михаил Неделчев най-напред предава думите на самия Мешеков къде и как е писал книгата си, както и един негов разговор с Йордан Йовков. Литературнокритическата студия излиза във време, когато тя и авторът ѝ са подложени на унищожителна идеологическа критика от социалистическата литературна върхушка. Това не омаловажава по никакъв начин нейните достойнства, обективно коментирани и оценени в едно по-късно време. В цялото си изследване Мешеков остава верен на своята идея, че критикът е „художник-възсъздател на творческата личност на автора“. Според него Йовков е продължител на „новоромантизма на естета Пенчо Славейков“, а не на „реализма на възрожденеца Вазов“. Основната теза на Иван Мешеков е, че Йордан Йовков е реалист като „психолог-художник“ на селото, но в същото време романтик и мистик в своя мироглед.
Не само студията на Иван Мешеков за Йордан Йовков е посрещната на нож от критиката. Оказва се, че самият писател е бил цензуриран в социалистическата епоха. В тази глава от книгата си Михаил Неделчев използва своя текст за писателя от по-ранното си изследване „Цензурираните класици“ (2011 г.). Литературоведът установява, че във всичките уж пълни събрани съчинения на класика липсват знакови творби – основно от ранната му военна проза. Десетилетия наред се пренебрегва и поезията му. Все още няма и критическо издание на събраните съчинения на Йовков, каквито са направени за много други български класици. В това отношение нашите литературоведи все още са длъжници на писателя.
Окръгляйки своята книга, Михаил Неделчев връща читателя към нейната отправна точка – Добруджа. Неслучайно последната глава е озаглавена „Добруджанският култ към автора на „Вечери в Антимовския хан“. Ученият демонстрира добро познаване на паметните места и знаци за Йовков, както и на изследвания за писателя от добруджански автори. Това не е учудващо, като се има предвид, че проф. Неделчев е един от най-преданите участници в научни форуми и юбилейни тържества за белетриста през последните почти петдесет години. Затова му вярваме, когато твърди, че „Йовков присъства и днес в Добруджа наистина по един идеален и пределно мощен начин (…) Жива е наистина паметта за безсмъртния певец на Добруджа!“.
Финалът на книгата е показателен за нейния характер. Тя е едновременно сериозно научно изследване, но и вдъхновена есеистика; обективна литературна история, но и такава, която е преживяна през семейната хроника и личните спомени. Успоредяването, но и сплитането на времената, на гледните точки, на различните изследователски почерци, на общото и частното, персоналистичното и колективистичното, на философското, социологическото и политическото в прочита на Йовков превръщат книгата на Михаил Неделчев в текст, насочен не само към специалистите, но и към всички читатели с хуманитарни нагласи.
Подобно на Иван Мешеков авторът се стреми да е „художник-възсъздател“ на творческата личност на Йордан Йовков. Затова написаното е видимо преживяно, минало не само през ума, но и през сърцето. Затова проф. Неделчев си позволява понякога да бъде патетичен. Защото истинска апология без патос е невъзможна. Ако цитираме едно от подзаглавията в книгата му, може уверено да твърдим, че Михаил Неделчев се нарежда сред онези, които четат Йовков „фанатично, благоговейно, любовно“. Такъв прочит е заразителен.
6 септември 2026 г., гр. Добрич
––––
[1] Дойнов, Пламен. Разговори с Михаил Неделчев 2022–2023. Очи в очи. Кн. втора. София: НБУ, 2024, с. 192–193.
[2] Неделчев, Михаил. Апология на Йордан Йовков. Страници за певеца на Добруджа. Издава Добруджанският научен институт. Добрич. Изд.: Фабер (Велико Търново), 2026, 192 с.
[3] Неделчев, Михаил. Българските литературноисторически концепции. // Международна научна конференция „Българистиката – нейните минали, настоящи и бъдещи измерения. Биографии, кръгове, институции”. Познан, Полша, Университет „Адам Мицкевич”, 18–19 ноември 2019 г.
