0
244

В търсене на верния тон

Тази година Националните есенни изложби в Пловдив (1-30 септември 2013) носят заглавието „Форсиране на избора” и представят десет млади художници, артистичен директор е Галина Лардева (някои от участниците застанаха пред камерата на Портал Култура).

През последните години Националните есенни изложби в Пловдив се опитват да намерят верния тон между изискванията на новото време и местното статукво. Украсени с ореола на традицията, те трудно се откъсват от създадената представа за това как да изглеждат и какво да представят. Прекалено многото намеси на различни власти и разнородни професионални интереси допълнително объркват картинката. Кураторски конкурси или директни кураторски назначения доведоха до изложби с колеблив успех, които не успяха да убедят по-консервативно настроените привърженици в идеята за разчупване на модела.

От тази година Националните есенни изложби имат артистичен директор в лицето на изкуствоведа Галина Лардева, която е и тазгодишният куратор. Това означава, че бюджетът и управлението им е поверен на един достатъчно професионален човек и това е добрата новина. Бъдещето в голяма степен е в нейните ръце и в начина, по който ще менажира този проект. Надяваме се, че тя ще има смелостта и ще поеме отговорността да възлага изданията на колеги, които наистина да превърнат Есенните изложби в събитие, за което да се говори.

Тази година са избрани 10 млади български художници, които работят в областта на живописта, графиката и скулптурата. Това едва ли е случайно. Миналогодишното юбилейно издание беше заложило на добре познати имена като своеобразна почит към случилото се дотук. Галина Лардева като че ли иска да каже, че обръща една нова страница, че започва „на чисто“, показвайки именно съвсем млади автори. Приемам това и като символичен жест, който обещава интересното да се случва оттук нататък.

Живописците Александър Петков (р. 1976) и Димитър Генчев (р. 1985) са възпитаници на Националната художествена академия, но и на учебни заведения съответно в Германия и Холандия. И двамата показват интересно развитие. Александър Петков представя серия от автопортрети или автопортретни състояния, в които субектът е затворен в тесните рамки на собственото си всекидневие. Телевизорът, компютърът, тренажорът, дори ограничената гледка през прозореца са леко размазани, пикселирани, така както се получава, когато резолюцията на екрана не е достатъчна да поеме качествено изображението. „Отместените“ образи разместват и нашето отношение към изобразеното. От друга страна, те приличат малко и на гоблени – в тях често преходите между отделните цветни зони не са достатъчно плавни. Така стерилността се смесва с домашния уют в една странна, но адекватна на времето атмосфера.

Димитър Генчев продължава да се вглежда в големи индустриални обекти, увлечен както от мащаба, така и от следите на времето, оставени по тях. Патината и чистите им форми дават възможност за безкрайни интерпретации. Те обаче този път са съчетани с домашни интериори и натюрморти, вероятно повлияни от пребиваването му в Холандия и  фламандската и холандската живопис.

Нина Русева (р. 1977) показва някои познати пейзажи: „Айсберги“, „Нощ над Антарктида“, „Ледената планина“, станали знакови за художничката с максималното изчистване на обемите и постигане на структура с цвят и линия. Опростените цветове са динамизирани от една почти „електрическа“ линия, която следва контурите или някаква своя вътрешна логика. В най-новите си работи тя поглежда на пейзажа отвисоко, създавайки своеобразна картография, реална, но и абстрактна, и неразгадаема.

Калия Калъчева (р. 1986) продължава заниманията си с активни и обичайно силно населени градски пространства, но ги изпразва от техните обитатели. Небостъргачи, подлези, ескалатори, просторни фоайета ехтят от  пустота. Ако в някои от платната се появяват човешки фигурки, те са погледнати някъде много от високо, почти изгубени в конструктивистичните отражения на стъклени фасади и метални огради. Златото, златният цвят активно се намесва в колорита, като че ли иска да сакрализира пространствата и да ги превърне в почти музейни обекти, в съкровища, пригодени за наблюдаване, но трудни за живеене.

В своите картини Елеонора Друмева (р. 1983) кадрира действителността като отстранен, но едновременно с това активен наблюдател. Платната й приличат на стоп кадри, които запечатват различни сцени. Независимо дали самата художничка е участник в тях или не, те носят някакъв близък, интимен момент и винаги говорят от нейно име. Картините й са занимателни, лични, като че ли наивно откровени, но зад това се крие доста по-сериозен разказ за живота наоколо и за това как ние се отнасяме към него.

Също толкова занимателни, привидно детски, но далеч по-зловещи са рисунките на Зина Неделчева (р. 1986). В тях един образ е представен с множество лица, провокирани от различни ситуации. Независимо, че пространствата са силно населени, всъщност героят й е един – самотен и принуден да сменя маските си.

Любомир Кръстев (р. 1983) представя офорти и рисунки с въглен. Помним неговите графики отпреди няколко години на натрупани намотки метална жица, монументални и едновременно изящни, фотографски точни, но и драматично отиващи отвъд окото на камерата. В сегашните работи той продължава да се вглежда в обкръжаващи обекти и материи. Изследва ги и документира, без да превръща процеса в етнографска студия, а влагайки специално отношение и подчертавайки тяхната често пъти парадоксална съдба.

Дарина Пеева (р. 1972) работи с графика и фотография, с лични снимки и намерени в Интернет изображения, които смесва в странна, поетична и едновременно с това леко алиенирана визуалност. Разпознаваеми герои и обекти присъстват върху графичния лист, като идиличността на образа е прекъсната от физически нагъвания или пробиви в материята. Интимното се съпоставя с логиката на геометрията в една постоянна надпревара.

Лора Пармакова (р. 1982) показва работи от серията „Пирует“ – големоформатни пластики от оцветен метал, които работят повече с пространството, отколкото с даденостите на самия материал. Работите й са всъщност елегантни „захвати“ на въздуха, очертан от тънките метални линии, преграждащи пространството, но без да нарушават целостта му.

Стоян Дечев (р. 1978) продължава серията „Предмети за еднократна употреба“, в която всекидневните отпадъци (цигарени кутии, кенчета, туби) се превръщат в порцеланови скулптури с музейна стойност. Преходното става непреходно като по този начин увековечава навици и всекидневни страсти. По същия начин въздейства естетизирано осветената улична кофа за боклук, поставена в интериора на Балабановата къща. Контрастът между съхранения възрожденски интериор и един от най-утилитарните предмети от всекидневието определено се възприема като наместване на пластовете във времето.

Националните есенни изложби 2013 година са придружени от сериозен каталог и професионална рекламна кампания. Мащабът и отношението са залог да очакваме интересни издания и за в бъдеще.

 

На главната страница: Александър Петков, „За 80 минути около света”

Още по темата: Интервю с Галина Лардева