0
3359

Дневник от затвора и Белене

Дечко Узунов, Портрет на Иван Тутев, 1924 г., Мюнхен
Дечко Узунов, Портрет на Иван Тутев, 1924 г., Мюнхен

„По видело пристигаме в Белене. Всичко е обкръжено с телени мрежи. Изпитвам злокобното чувство, че прекрачвам мрачния праг на самата тъмна, пълна с неведоми ужаси преизподня.” Прочетете откъс от непубликувания дневник на Иван Тутев, интелектуалец от кръга на Гео Милев.

Редовете на този дневник са вик на душата и свидетелство за едни разбити, утопични илюзии. Техният автор – Иван Тутев, ляв интелектуалец от кръга на Гео Милев и  стопански деец, подпомагал нелегалната комунистическа партия преди 1944 г., заплаща твърде скъпо за идеалите си по време на процеса срещу Трайчо Костов, където получава доживотна присъда. За да се съхрани и оцелее, започва да си води дневник, който би трябвало да докаже невинността му. Бележките са водени на части в периода 1949-1956 г. и са били изнасяни от съпругата на Иван Тутев – Ерна, след свижданията с него, заедно с мръсното бельо, което е било разрешено да се взима за пране веднъж на шест месеца. Впоследствие те са преписани начисто от своя автор през 1958 г., а днес оригиналът на дневника се намира в Държавния архив. Със своята документалност и богат, образен език дневникът е ярко свидетелство за безчовечността на комунистическия режим, безжалостен както към „чужди”, така и към „свои”. Публикацията стана възможна, благодарение на любезното съдействие на актрисата Мара Чапанова, снаха на Иван Тутев и съпруга на неговия син, големия български композитор Георги Тутев (1924-1994).

Софийски централен затвор, 25 декември 1949 г.

Всичко ми се струва като някакъв кошмарен сън: арестуването, следствието, процесът, осъждането! От два дни съм тук, в затвора, а все още ми се струва, че всеки миг ще се събудя и с облекчение ще разбера, че наистина съм сънувал. Каква мрачна фантастика има във всичко преживяно!

На 14 т. м. след обяд четоха присъдата. Бях така поразен, че просто нямах сили да извикам. Докато я четяха, аз отначало не я разбрах. Може би затова тя не ме изплаши и развълнува. Обхванало ме беше някакво пълно вцепенение, не усещах, че съм жив, че дишам, мисля, чувствам. Може би това ми спаси живота, защото иначе сърцето ми – това инфарктирало сърце – нямаше да издържи. Доживотен строг тъмничен затвор! Чак когато ни изведоха от залата и ме прибраха в стаичката, когато моите пазители започнаха да ме утешават с някакви си уж близки благоприятни перспективи, чак тогава малко по малко започнах да идвам на себе си и да разбирам какво всъщност се е случило. Хвърлих се на кревата и дълго, с часове лежах по гръб, с празен поглед, вторачен в една точка на мръснобелия таван. Някакво пепелносиво стягащо отчаяние, някакво жестоко чувство на мъчителна безнадеждност ме обгърна и аз смътно усещах как все по-дълбоко потъвам в бездънна бездна, без да мога да ѝ се съпротивлявам. Не чувствах страх от затвора. През време, на следствието вече бях привикнал с мисълта за него като за спасителен изход. Това, което като пълзяща черна мъгла пълнеше цялото ми същество, беше събудилият се най-после усет за случилото се, никнещата в отрезвяващото съзнание представа за неотменимост.

В цялото здание беше странно тихо. Тази тишина още повече потискаше. Дори пазителите ни не можаха да прикрият известна неловкост. Утешаваха ме, че това е временно, че след година-две ще бъда пак свободен и всичко ще се забрави. Колко е глупаво да искаш да лекуваш осакатения живот на човека с пластира на утешението!

Привечер ми казаха да се приготвя за преместване в затвора. В коридора видях един от съдените в същия процес, който се разхождаше с няколко от пазачите. Държеше се възбудено и самоуверено. Като ме видя, той ми подхвърли: „Е, Тутев – свършиха вече пътуванията ти из Европа, преговорите, големството!“. Тези думи ме шибнаха като камшик през лицето. Необяснимо защо именно те ми върнаха чувството за реалност. Те жестоко ме засегнаха, почуствах ги като издевателство над моята човешка личност, над всичките мои трудове и усилия, над дълбоката вяра и преданост, над горещата ми готовност, с която давах всичко най-добро, най-ценно, което е в мен.

Не знам колко бе часът, когато ни изведоха, за да ни откарат в затвора. Отдавна се беше стъмнило и по улиците почти не се забелязваше движение. Над града беше паднала гъста мъгла. Колите ни се движеха бавно. Те образуваха някаква странна кавалкада, която безшумно се плъзгаше по влажния паваж, наподобяваща исполинска змия. Съпровождаше ни усилен автоконвой, а из пътя забелязах, че освен това по всички кръстопътища бяха поставени на пост групи от милиционери и че движението из улиците, по които ние минавахме, беше напълно спряно.

В затвора ни посрещнаха много служебни лица. Те образуваха нещо като шпалир и с любопитство се вглеждаха в лицата ни, опипваха ни с дръзки погледи, някои насмешливо се подхилваха, други злорадо се въсеха.

Върнаха ни пак в зданието, в което прекарахме около две седмици преди започването на процеса. Този път ме настаниха в една килия на най-горния етаж и след малко в нея въведоха Ц. Ц. Килията е двойна, доста просторна за двама ни, обаче таванът е нисък и действа като че ли е схлупена. Силно оплюта от мухите мръсна електрическа лампа цеди мътна светлина и оставя ъглите на килията в сив полумрак. Две пружинени легла бяха покрити с груби сламеници. В тази стая прекарахме с Ц. цели десет денонощия.

Ц. бе първият познат човек, с когото се срещнах след моето арестуване и можех да разговарям насаме. Като внесе багажа си, след като пазачите излязоха, той бавно се приближи до мен, взе ръката ми и я стисна, а след това спонтанно ме прегърна. Тази прегръдка беше повече от най-многословен разказ.

Легнахме си, но сънят не идваше. Аз лежах и мислех, мислех… Това не бяха мисли, облечени в конкретни думи и образи, а нещо мътно, оставащо неуловимо в мозъка ми. Почти всяка минута пазачите поглеждаха през шпионката. От време на време Ц. запалваше цигара и мълчаливо пушеше. Мълчанието притискаше душата ми и аз го усещах почти физически като тъпа болка. Така протекоха много часове. Не бяхме мигнали, когато донесоха сутрешната закуска…

Завчера, два дни преди преместването ни тук, един доста млад служител от ДС, нисичък, черничък, с живи очи и прилично държание, ни съобщи, че лично той с джип ще вземе от домовете ни ония наши близки, които ще поискаме да видим. Аз казах, че искам да видя жена си.

Една след друга идваха жените на другите, а Ерна все не идваше и не идваше. Черничкият шофьор постоянно ме уверяваше, че е ходил у дома, но жена ми отсъствала, че даже нарочно поръчал на съседите да ѝ обадят да го чака, за да я отведе на свиждане с мен, че при всяко ново връщане в града най-напред отивал у дома, но тя все още не се била върнала. Моята тревога растеше. В мен избухнаха подозрения дали всичко с нея е в ред и факта, че тя единствена не се яви на процеса, макар да ме уверяваха, че са ѝ дали входна карта, придоби ново тревожно значение. Хиляди опасения възникнаха в ума ми: да не би по-рано да са ме лъгали, че е добре! Сега това опасение започна да се превръща в пълна увереност. Струваше ми се, че неявяването ѝ в съдебната зала не е случайно, че между него и сегашното ѝ неявяване на свиждане сигурно има някаква драматична връзка. Започнах да се самоизмъчвам с подозрението, че може би сега тя лежи тежко болна или че може би съвсем я няма, сломена от тежкия удар, и аз напразно я очаквам. Тия и други ужасни подозрения пробягваха през ума ми и превръщаха страховете ми в отчаяние. Така изтече по-голямата част от деня в адски терзания и растящо напрежение. Когато всичко вече се беше превърнало в пълна увереност, че с Ерна се е случило нещо ужасно и Ц. се чудеше как да ме успокои, в килията влезе черничкият шофьор и радостно ми съобщи, че я е довел. Разтреперих се като лист, главата ми се замая и, залитайки с подгъващи се колене, се затътрих след него до края на коридора, където беше помещението за свиждане. Когато влязох, стаичката беше празна. Поставиха ме да седна на стола до вратата, през която след една-две минути въведоха Ерна. Никога няма да забравя този миг! Той се вряза физически в съзнанието и плътта ми. Неговата трагична сила е едно от най-дълбоките изживявания на моя живот. През тия грозни три месеца, които изминаха от моето арестуване до този момент, аз неистово страдах от неизвестността за нея и Жоро (1), жестоко ме измъчваха мисли за това как са понесли те неочаквания удар, как ли ще се сложи тяхната съдба, измъчвах се от своето пълно безсилие да им помогна. Но, против моята воля, самите събития засенчваха ония мисли и терзания, изтласкваха ги назад, защото личната моя физика и психика бяха непосредствено ангажирани с това, което се вършеше с мен. Когато видях нейното по-бледо от смъртник лице, когато видях как тя залиташе и с пределни усилия се задържаше права, когато видях онзи безнадежден блуждаещ поглед, с който тя ме търсеше и не виждаше, макар че бях на три-четири крачки, когато зърнах да разцъфтява върху съвсем посинелите ѝ устни неизразимо измъчена усмивка, щом ме видя и позна, едва тогава с пълна яркост ми стана ясно какво тя е преживяла – сама, без близки, от всички изоставена, отритната, хулена. Разбрах дълбочината на нейното страдание!

Тя се отпусна на стола срещу мен, през масичката взех ръцете ѝ и започнах да ги галя и целувам. Тя трепереше и не беше в състояние да произнесе нито дума. Не издържах. Избухнах в неутешими ридания. Изби изведнъж набираното през тия ужасни месеци нервно напрежение. Когато ни казаха, че свиждането трябва вече да свърши, тя още не беше се успокоила, а аз още не можех да победя своите сълзи. Станах от стола, тя бавно ме последва и изведнъж с бурен порив се хвърли в обятията ми, сякаш молеше да я взема и отнеса далеч, далеч, където ще има мир и спокойствие, където не ще има никакви страдания. И в този момент аз ѝ казах това, което не можех да не кажа и което тя знаеше, но трябваше да чуе и от моите уста: „Не, не е нужно да ми говориш, любими! Аз знам, че ти не си способен на нищо лошо и безчестно! Аз ти вярвам с всяка фибра на своето същество и винаги ще бъда до теб, до последния си дъх. Не се бой за мен, аз ще се съвзема и постепенно всичко ще стане пак добре“. Аз я целувах, до болка я притисках и сълзите ни течаха, течаха. Но това вече не бяха сълзи на мъка, а сълзи радостни, сълзи на щастие – първото горчиво щастие.

Изведоха я. След два дни – завчера – всички ни събраха заедно и ни отведоха в кабинета на директора на затвора, където официално ни предадоха, за да преминем на общ режим в затвора. Обещаха, че ще ни дадат работа и попитаха кой каква предпочита. Аз поисках работа в счетоводството. След това се върнахме в килията, взехме багажите си и ни отведоха в затвора.

Затворът! Колко странно ми звучи тази дума. Моето съзнание я възприема като нещо чуждо. Не мога да повярвам, че в този затвор ще трябва да живея години, дълги години и може би изобщо не ще изляза никога. Затова влизам тук с чувство по-скоро на любопитство, отколкото на потиснатост и безнадеждност. Може би причина за това е, че по време на следствието затворът дълго ми се представяше като място на спасение и спокойствие.

Минахме през една тежка желязна врата, която надзирателят отключи с огромен лъскав ключ. След това преминахме някакъв много дълъг, тъмен и влажен коридор, пак прекосихме врата и излязохме на голямо кръгло пространство, заградено с парапети, нещо като огромен кладенец, над който високо се издигаше светъл купол, а дълбоко долу беше почти мрак. Пак се изкачихме по една стълба и влязохме в едно от отделенията на затвора. Коридорът на това крило е прорязан и се вижда както по-долният, така и по-горните етажи, прорезът е ограден с парапети. Между парапета и стените пътечката е толкова тясна, че по нея двама души могат да се разминат много трудно. По тази пътечка стигнахме до най-последната килия, в самото дъно на крилото, точно срещу клозетите. Когато прекрачих прага, останах изумен. Беше една малка полутъмна, влажна и студена клетка, с размери 1.90 на 3.80 м, с малко високо прозорче, чиито стъкла бяха счупени и затова част от тях бяха заменени с дъски. От двете страни, чак до самия таван, се издигаха някакви дървени скели, между които едва можехме да се проврем. Оказа се, че това са нарове, сглобени от самите затворници от най-разнородни стари дъски и дървета, груби и мръсни. Теснотата, тъмнината, недостигът на въздух, влагата, миризмата на плесен и старо тление бяха толкова необикновени, щото в мен избухна представата, като че влизам в гроб, в леден, черен гроб. И в този гроб трябваше да живеем шест души, да живеем години, много години може би! Ето какъв бил затворът: мястото, което бях смятал за място на спокойствие и спасение – място на бавно тление!…

Иван Тутев, 60-те години.
Иван Тутев, 60-те години.

А днес основно ме прегледа неврологът доктор А. Той казва, че освен лошото състояние на сърцето, страдам от тежко нервно разстройство, което трябва да лекувам. Но да го лекувам няма как: няма други средства освен една или две серии от инжекции с натриев бромат, а това все пак е слаба палиативна мярка. Не трябвало да мисля, не трябвало да се измъчвам! По дяволите, тези лекари с техните многоумни препоръки, за които сами добре знаят колко безсмислени са, защото са неосъществими при наличните условия. Да не мисля! Да не се измъчвам! Нима аз искам да се измъчвам? Но как да не мисля? Като огромен отровен паяк е оплел съзнанието ми споменът за това, което преживях. Той владее цялото ми съзнание, всмукал се е в подсъзнанието ми дори. Това е някаква гореща смесица от усещания и мисловни проблясъци; изумление, което напълно ме е парализирало интелектуално.

Реших да започна дневник. Дневник на моя живот в затвора. Мисля, че това ще ме отвлича, но същевременно, чрез зафиксиране на своите преживявания, мисли и чувства, аз ще получа възможност по-добре да се самонаблюдавам и самоанализирам, а чрез това и да се самоконтролирам. Не бива да се загубя душевно, не бива и да позволя чувствата да подчинят моето съзнание…

Остров Персин край село Белене, Свищовско

24 октомври 1953 г.

Сега съм тук, в това трудово затворническо общежитие, за което съм слушал толкова много и нехубави неща. Днес е почивен ден и едва сега имам възможност да запиша това, което се случи.

На петнадесети сутринта извикаха всички от нашите процеси и ни наредиха да стегнем багажа си за заминаване. Ние бяхме доволни, че където и да ни пратят, пак ще бъдем заедно.

До обяд престояхме в салона на затвора, където основно провериха багажа ни. Вълнува ни въпросът закъде ли ни изпращат.

Преди да ни натоварят във вагона ме повикаха в кабинета на началника. Там някакъв големец от София ми предаде писмото на Ерна от август, което е било задържано и за това бях подал оплакване. Като ми даде писмото с две снимки на Ерна на варненския плаж, той не можа да се въздържи да не ми подхвърли няколко мръсни бележки.

Следобед ни натовариха във вагони. Разбира се, товарни вагони. От двора на затвора до вагона, около сто метра, минаваме през гъст шпалир от силно въоръжена милиционерска охрана. От кулите заплашително ни гледат дулата на пушки и шмайзери.

Във вагона сме петдесет души заедно с багажа. Невероятно тясно и душно е. Времето отново се затопли и жегата е досущ лятна. Така престояхме във вагона целия следобед и почти цялата нощ. Едва към сутринта прикачиха вагона към някакъв влак и потеглихме.

Във вагона е нетърпимо тясно и душно. Никой не спи. Всички разговори се въртят все около въпроса закъде ли пътуваме. Правят се всевъзможни догадки, коя от коя по-странни и невероятни.

Когато се развидели, разбрахме, че пътуваме в посока към София. Това даде нова храна на приумиците за целта на нашето пътуване.

През деня жегата още повече се засилва. Почти липсва въздух в плътно затворения отвсякъде вагон и в ужасната теснота потните тела на хората едва пъхтят. От кофата, в която мнозина са ходили по малка и голяма нужда, така че тя вече прелива по пода на вагона, зловещо вони. На някои им прилошава. Измъчва ни остра жажда. Надвечер пристигаме на гара Левски. Откачат вагона. След дълги молби, най-после милиционерите се съгласиха и отвориха единия капак на вагона. Нахлува свеж въздух и малко се посъживяваме. После ни донасят прясна вода. Пак затварят и пак жега, задух, теснота, уморено безразличие… само по-скоро да се стигне. Става ясно, че ще ни карат за Белене.

Дълго стоим. След полунощ потегляме, но се оказва, че е само маневра. Безкрайно чакане, свирки… През пролуките във вагона се промъкват бягащи светлини. Всички са утихнали и са замислени.

Най-после потегляме. По видело пристигаме в Белене. Разтоварваме се. Багажът натоварихме на селски коли, а пък ние вървим пеша под силен конвой по крайните улици на селото към брега на Дунава, където се намира командният щаб на затворническото общежитие. Всичко е обкръжено с телени мрежи. Минаваме през един портал, който е доста безвкусен, но има претенцията за импозантност. Аз изпитвам злокобното чувство, като че прекрачвам мрачния праг на самата тъмна, пълна с неведоми ужаси преизподня…

Рисунка на "II-ри Обект" на о. Персин от лагериста Крум Хорозов.
Рисунка на „II-ри Обект“ на о. Персин от лагериста Крум Хорозов.

Установихме се на лагер на брега на Дунава. Брегът е висок и открива прекрасна гледка. Всичко е обрасло с гъсти тополови и върбови гори, които пламтят в ярки есенни багри. И простор – такъв безкраен, прекрасен простор, че просто главата се замайва. Реката ослепително блести и от гледане непривикналите на такъв блясък очи заболяват.

Отсреща се вижда брегът на големия остров Персин, на който се намират затворническото общежитие и работните обекти. Виждат се няколко бяловаросани бараки и безкрайно поле, из което в далечината се извива сивата лента на пътя. Тя изглежда мека като старо флорентинско кадифе. Нагретият от слънцето пясък излъчва топлина…

Престояхме тук до късно следобед. След това пешком, под милиционерски конвой, потеглихме. Преминахме понтонния мост. След това поехме пътя, който се виждаше от брега така мек и красив. Но сега той се оказа кален и мъчно проходим. С години отвикнал от ходене, бързо се уморявам, чувствам как болното сърце ускорено и тежко бие. Искам да си почина, но охраната не позволява дори само просто забавяне на маршовото темпо. При най-малкото забавяне те напират отгоре ни с конете и грубо крещят.

Най-после стигаме до първи обект. Спираме за две-три минутки и после пак продължаваме. Започва да тъмнее. Чак при оборите ни дават десетминутна почивка, след като в бърз марш сме изминали петкилометров път. Вече е съвсем тъмно и схлупените сгради се очертават в мрачевината като силуети на гоголевски „украински изби“. В изнемога се отпущам на влажната кална земя, сред сухи бодили и говежди лайна, и жадно гълтам въздух като риба, извадена на сухо. Сърцето лудо бие, тялото ми е облято с гъста, лепкава пот и по него пробягват остри нервни тръпки. Вземам валериан, но понеже нямам вода, гълтам го направо от шишенцето. Той ужасно люти, но все пак след време сърцето се успокоява.

Отново потегляме. Сега пътят минава през гъста върбова гора. Всъщност то не е път, а пътека, прорязана от падинки и локви, пълни с мътна, кална вода. Сега за мен започва най-ужасното. По тази пътека сред гората, в непрогледна тъмнина, ние газим дълбока кал, гонени от грубите подвиквания на охраната. Препъваме се в сухите клони, които лежат навсякъде по пътя, и често падаме в калта и локвите. Конните милиционери ни пазят от вси страни. Ръководителят на конвоя – нисък, почти сух човек, с тъмна кожа на лицето и скърцащ глас, загрубял от резки команди – постоянно подканя да бързаме. Въпреки умората ни темпото все повече се засилва. Тъмната мълчалива гора застрашително ни гледа отстрани, шиба ни със своите върбови клонки. Тия удари остро болят и лицето вече е издраскано и изранено. Краката ми се преплитат и подгъват и падам на колене, пак ставам и пак падам. Подкрепят ме другарите, особено Ангел и Начев, които на места буквално ме мъкнат на ръце. Да се изостава е крайно опасно… както ни предупредиха – стрелят без предупреждение на месо и това не е обикновена заплаха, както разправя един от затворниците, който вече е бил тук. От време на време гълтам валериан със строфантин, но и това вече не помага.

Най-сетне излизаме от гората на открито поле. В далечината блещукат слаби жълти светлини и един от затворниците ни обяснява, че това е втори обект, където ще бъдем настанени. След още половин час пристигаме.

Обстановката е призрачна. Малко възвишение, само два до четири метра над равната околност. По него са струпани в безпорядък някакви схлупени бараки, повечето от които са направени от върбова плетеница. Всичко това е обградено от дълбок ров и бодлива тел. По околовръстния насип – тук-таме будки за охраната, освен това на всяка страна има по една вишка, висока двадесет и пет до тридесет метра. Целият лагер е осветен само околовръст със слаби, мигащи електрически лампи. В полумрака сноват насам-натам надзиратели с ветроупорни фенери. Тънката жълтеникава мъгла, която междувременно е легнала над лагера, заедно с октомврийската нощ правят всичко това съвсем фантастично.

Построяват ни в колона по пет, след това се обръщаме във фронт. Проверяват ни и ни отвеждат в определената за нас барака.

Бараката е ниска и схлупена. Наместо прозорци има две дупки, през които никаква светлина не прониква, но става вентилация. Наместо легла има двукатни нарове, приготвени от върбови леси, така груби и неравни, че си мисля – тук е невъзможно да се спи. В бараката сме сто души и толкова е тясно, че на човек се пада не повече от четиридесет сантиметра ширина на мястото за легло. Ще трябва значи да спим „на ребро“. Багажът ни ще дойде утре. Бързо се разпределяме по лесите. Ние с Ангел заехме две места в дъното на долния нар. Умората ни е толкова голяма, че макар и без всякакви покривки и гладни, хвърляме се върху лесите и почти веднага заспиваме дълбок мъртвешки сън.

След около един час се събудих. В цялото си тяло чувствам страшни болки. Това е от нара, който до разраняване е натъртил тялото ми. От горния нар капят едри гладни дървеници и жестоко ме хапят. Тяхната противна миризма е толкова силна, че от нея почти ми прилошава. Тялото ми пламти в жар. Не мога повече да издържа. Ставам. Разхождам се из тъмната барака, в единия ъгъл на която едва мъждука малко газениче. После пак лягам и се опитвам да заспя, отново ставам, разхождам се, сядам и… така до пет и половина часа, когато изсвири тръбата за ставане. Ужасно ме боли главата, всички стави са като разглобени и изобщо ми е зле…

Донасят чая в открита бака със съмнителна чистота. Всъщност това не е чай, а някаква хладка помия, миришеща на отстояла яхния. След това отивам в клозета. Това е нещо толкова отвратително, щото ми е гнусно да го описвам.

След около половин час тръбата отново свири. Този път за сбор, а пък ние не сме успели дори и да се измием. Строяваме се на големия плац по бригади, в редици по пет. Групата, с която дойдохме, образува една бригада. Започва проверка. Тя трае повече от един час. За бригаден отговорник на нашата бригада назначават П. С., който от това внимание очевидно не се чувства много щастлив. След това започва изтеглянето към работните обекти. То също така продължава повече от час. Междувременно се разсъмва.

Заточва се огромна колона – огромна жива змия от човешки фигури. От всички страни ни обграждат навъсени милиционери – едни на коне, други пеша, всички силно въоръжени. Редът е много строг, не позволяват никакво разтуряне на строя и никакво разтягане на колоната. Темпото на марша е невероятно бързо и още от първите двадесетина крачки сърцето ми се разиграва, задъхвам се и започвам да изоставам. Един от надзирателите ме удря с пръчка и ругае. Обяснявам му, че боледувам тежко от сърце и не мога да издържам това опасно за мен темпо, но това никак не го трогва и той продължава да ме насилва. С помощта на Ангел пак влизам в строя. Така маршируваме близо два часа.

Ландшафтът е еднообразен и почти беден, но той силно ме затрогва със своята новост и с великолепния простор. Над земята е легнала нежна замислена есен. Хем ми е зле, а не мога да откъсна гладните си очи от тази дълго неизживяна прелест. Минаваме край прекрасни зелени ливади, по които току-що се пръскат стада бели овце и млади бичета. Бичетата любопитно ни гледат със зли очи. В чистия простор звънливо пеят чучулиги. Минаваме покрай ширни блатисти места, сега изсъхнали, обрасли с папур, из който радостно пърхат утринни птици. След това минаваме през гъста върбова гора, обрасла с див къпинак, чийто листа вече червенеят с цвета на тлеещ пожар. Гората прилича на джунгла. Излизаме на широк приповдигнат път. Това е дигата. За нея всички приказват, от нея се боят. От високото се открива още по-прекрасна гледка. Гора, гора… искряща, златисто-жълта гора, изумрудено зелени ливади и в далечината – сребристата лента на Дунава. Зад нея – силуетът на свищовските възвишения, които от тукашната перспектива изглеждат почти като планина. Те са потънали в пухкавата дантела на утринната мъгла. Обзе ме смайващо възхищение, което ме порази, както могъщият удар на внезапен гръм порязва с глухота пътника в самотното поле. Гледам този величествен простор, безкраят ми става близък и ясен и сякаш цял се разтапям в него.

Най-после, след двучасов изтощителен марш, викове, ругатни, проверки… пристигаме на работното място. Това е едно необятно памуково поле. Памук, докъдето окото стига. Истинска разцъфтяла градина. Белите цветове и разпукналите се памукови ябълки представляват бяло море, което леко се вълнува под влажничкия крайречен утринен вятър. В далечината сияе великият древен Дунав, а на изток укротеното есенно слънце висне като сребърен диск.

Пак строй и проверка. След това посочват на всяка бригада отделен за нея работен парцел. Започваме бране на памук. Ние нямаме специални за такава цел работни престилки, нито пък достатъчно кошове. Аз бера и слагам памука в торбичката, в която носех храната си. Окачил съм я на врата си и я тъпча с памук. Отначало берях бавно, често бодях чувствителните пръсти около ноктите със сухите и остри като игли черупки на памуковите ябълки, но постепенно привикнах. Скоро торбичката ми почна доста да натежава. Тя вече реше врата, тегли ме цял надолу, но аз се насилвам да търпя. Брането на памук не е тежко и дори би било приятно, ако не беше умората от дългия път и бързия марш, която е сковала тялото ми. Правя усилия да вървя в крак с другите. По това необятно поле бавно се движат безчет наведени хора, а отгоре ярко грее есенното слънце. Някъде някой от берачите пее тъжна песен. Всичко това изведнъж ми напомня отдавна забравената картина от „Чичо Томовата колиба“ на Хариет Бичър Стоу.

На обед ни дават половинчасова почивка. Хвърлих се на голата земя и се отпуснах като полумъртъв от умора. Като полежах така почувствах облекчение. Хладната земя сякаш изсмукваше умората от тялото ми. С големи алуминиеви гюмове донасят чорбата. Това е вечният постен фасул, сготвен невероятно блудкаво. Изяждаме го стоешком. След почивката продължаваме беритбата на памук. Късно следобед приключваме, строяваме се и след като пак ни проверяват, потегляме обратно към лагера. В кръста чувствам остри болки, сякаш е пречупен. Ръцете ми са изранени. От тях на тънки струйки сълзи кръв.

Обратният път е още по-мъчителен. Темпото е пак бързо и аз едва се влача. Изоставам, хокат ме, няколко пъти ме удариха с пръчка, но аз просто не мога. На два пъти взех лекарства, но и това не помага. Ангел почти ме мъкне из целия път, след като вече се е натоварил с торбата и балтона ми. Започва да здрачее. Под бързо сгъстяващия се мрак вече не се различават отделните дървета и гората се превръща в някаква плътна тъмна стена, враждебна и непристъпна.

В лагера стигаме по тъмно. Багажът ни е вече тук. Раздават чорбата – някаква тънка, безвкусна мешаница. След това – дълга проверка с безконечно „словесно“ от четния, изпъстрено с цветисти ругатни. Най-после се прибираме в бараката. Постиламе дрехите и като мъртъв се строполявам върху постелята, заспивам тежък, кошмарен сън.

И така всеки ден… до днес.

Сега е почивен ден. Тук на остров Персин неделен ден е съботата. Използвам го, за да запиша преживяното от вдигането ни в Коларовградския затвор (2).

Между впрочем разказваха ми красива легенда за произхода на този пуст дунавски остров.

В далечни времена тия земи се управлявали от могъщ паша – наместник на султана. Той имал левент син, по име Персин. В селото живеела млада, красива като зората девойка – българката Берзина. Видял я веднъж синът на пашата Персин и сърцето му пламнало от гореща любов по нея. И Берзина го обикнала. Но когато Персин обадил на баща си, че е обикнал младата българка и иска да я вземе за жена, пашата сурово отказал да даде съгласието си и му заповядал да се откаже от гяурката. Голяма била любовта на младите, не можели да се откажат от нея – тя била по-силна от страха пред суровия, безмилостен паша. Те тайно се оженили по християнски и скритом живеели като мъж и жена. Но не било задълго тяхното младо щастие. Еднъж пашата узнал, разлютил се страшно и заповядал да ги заловят и хвърлят в тъмница. Измислил той за тях страшно наказание. Персин докарали на големия остров, а Берзина – на тясно прилепналия до него по дължина малък остров. Избрали по една стройна върба на брега на всеки и там ги завързали със здрави въжета един срещу друг; на големия остров – Персин, а на малкия – Берзина. Делял ги само тесният дунавски ръкав. Те се гледали един друг, а това пашата нарочно измислил, за да увеличи мъките им. Така прекарали Персин и Берзина много дълги дни и нощи в страшни мъки. Но любовта им била толкова голяма, че тя победила мъките. Наместо стонове, устните им шептели думи на безкрайна нежност, на велика вярност. Те загинали, но тяхната любов останала да живее в спомена на народа, който нарекъл островите на тяхната смърт – Персин и Берзина.

27 октомври 1953 г.

Тази сутрин при проверката дойде ръководителят на обекта. Строиха отделно от общия строй всички, които имат лекарска бележка, че са болни и не могат да идат на работа, за да ги види той. Явих се и аз. От изнурителното ходене, работата и душевните вълнения съвсем отпаднах и едва се крепях на крака, а сърцето ми беше в ужасно състояние. Като ме прегледа, лекарят просто се уплаши и веднага ми даде бележка.

Когато при проверката ръководителят стигна до мен и му обясних състоянието си, показвайки лекарската бележка, той не се задоволи от това, а поиска да знае защо съм осъден. Щом чу по кой процес съм съден, каза, че щом съм болен, не трябвало да върша заговор, а сега трябва двойна работа и грубо изкомандва да отида незабавно в бригадата си.

Излишно е да описвам какво изживях и как се чувствам сега!…

Иван Тутев (1902-1981) е български стопански деец. Той е баща на известния български композитор Георги Тутев. Роден е в Ловеч, но завършва гимназия в Стара Загора, където заедно с поета Николай Марангозов основават литературен кръжок. След запознанството си с Гео Милев започва да пише поезия и се запалва по модерното изкуство. През 1922 г. по настояване на баща си заминава да следва икономически науки (специалност агрономство) в Берлинския университет. По собствено желание записва паралелно с това философия и история. Влиза в кръговете на левите интелектуалци около прочутото авангардно списание „Дер Щурм” (Бурята), ръководено от Херберт Валден. Сам редактира брой на това списание, посветен на българското изкуство, където са поместени стихове на Гео Милев, Ламар, Никола Фурнаджиев, статия от Панчо Владигеров и репродукции от Сирак Скитник, Дечко Узунов и Бенчо Обрешков. През 1929-1930 г. е представител на българското търговско дружество в Берлин, а между 1932-1935 г. е представител там на Земеделския кооперативен съюз. В същото време (до средата на 1941 г.) осъществява връзката между българския ЦК на БРП (к) и неговото задгранично бюро, която минава през Холандия. От началото на 1944 г. е натоварен от комунистическата партия да води преговори с водачи на буржоазните партии като Димитър Гичев и Александър Гиргинов за тяхното присъединяване към ОФ. От 1947-1949 г. е директор на дирекция „Външна търговия” към Министерство на търговията. Арестуван и инквизиран, на процеса срещу Трайчо Костов той получава доживотна присъда. Лежи в затвора и в лагера Белене до април 1956 г. От 1962-1963 г. е търговски представител в Бейрут, където през 1964 г. основава българо-ливанската банка „Литекс банк”. Пенсионира се през юли 1970 г., след няколко прекарани инфаркта. Оставя множество икономически анализи, литературни и философски бележки, както и обемист дневник от затвора, фрагмент от който предлагаме.

Откъсът от дневника се публикува с любезното разрешение на © г-жа Мара Чапанова.

_____________

(1) Композиторът Георги Тутев, син на Иван Тутев. Б.р.

(2) Става дума за Шуменския затвор, тъй като в периода 1950-1965 г. Шумен, като родно място на Васил Коларов, е преименуван на Коларовград. Б.р.