Теории,  които не работят

Макар че тезата на Даймънд атакува мощно загадката, върху която фокусираме вниманието си тук, тя не може да обясни неравенството в съвременния свят. Например Даймънд твърди, че испанците били в състояние да доминират над цивилизациите на Америка заради това, че имали по-продължителна история на земеделие и в резултат на това по-висши технологии. Сега обаче е необходимо да обясним защо мексиканците и перуанците, обитаващи бившите земи на ацтеките и инките, са бедни. Макар че наличието на достъп до пшеница, ечемик и коне може би е направило испанците по-богати от инките, разликата в доходите между двата народа не е била много голяма. Средният доход на един испанец е бил вероятно по-малко от два пъти по-голям от този на един гражданин на Инкската империя. Тезата на Даймънд внушава, че щом инките са получили достъп до всички видове и до създадените в резултат технологии, които не са били способни да развият сами, те е трябвало бързо да достигнат стандартите на живот на испанците. Обаче не се случва нищо подобно. Напротив, през ХІХ и ХХ в. в доходите между Испания и Перу се отвори много по-голяма разлика. Днешният средностатистически испанец е повече от шест пъти по- богат от средния перуанец. Тази разлика в доходите е тясно свързана с неравното разпространение на съвременните индустриални технологии, но това има слабо отношение както към потенциала за опитомяване на животни и растения, така и към присъщи на земеделската производителност в Испания и Перу различия. Докато Испания е усвоила, макар и бавно, технологиите на  парната  енергия,  железницата,  електричеството,  механизацията и фабричното производство, Перу не го е направило или го е правело твърде бавно и несъвършено. Тази технологична разлика продължава да съществува и днес и се възпроизвежда в още по-голям мащаб, тъй като новите технологии, особено  свързаните  с информационната  технология, подхранват по-нататъшния растеж в много развити и в някои бързо развиващи се нации. Тезата на Даймънд не ни казва защо тези изключително важни технологии не се разпространяват и не изравняват доходите по света и не ни обяснява защо северната половина на Ногалес е толкова по-богата от своята южна близначка от другата страна на оградата, макар двете да са били част от една и съща цивилизация преди петстотин години.

Историята на Ногалес хвърля светлина и върху друг важен проблем при приложението на Даймъндовата теза: както вече видяхме, каквито и да са били недостатъците на Инкската и на Ацтекската империя през 1532 г., Перу и Мексико без съмнение са били по-проспериращи, отколкото онези части от Америка, които ще станат територия на Съединените щати и Канада. Северна Америка е станала по-богата тъкмо защото ентусиазирано е усвоила технологиите и достиженията на Индустриалната революция. Населението се е образовало и през Големите равнини са били прокарани жп линии – в рязък контраст със случващото се в Южна Америка. Това не може да се обясни с характерните за Северна и Южна Америка географски ресурси, които всъщност са благоприятствали развитието на Южна Америка.

Неравенството в съвременния свят е до голяма степен резултат от неравното разпространение и усвояване на технологиите и тезата на Даймънд в действителност съдържа важни доказателства за това. Например той твърди, придържайки се към историка Уилям Макнийл, че ориентацията на Евразия в посока изток–запад е позволила житните култури, животните и иновациите да се разпространят от Плодородния полумесец в Западна Европа, докато ориентацията на двете Америки в посока север – юг обяснява защо системите на писменост, които са се създали в Мексико, не са се стигнали до Андите или до Северна Америка. Обаче ориентацията на континентите не може да осигури обяснение на неравенството в съвременния свят. Нека вземем Африка. Макар че пустинята Сахара е представлявала значителна бариера за движението на стоки и идеи от Севера към Субсахарска Африка, тя не е била непреодолима. Португалците, а после и други европейци са я заобикаляли по море и са елиминирали различията в познанието по време, когато разликите в доходите са били много малки в сравнение със сегашните. Оттогава насетне Африка не може да се изравни с Европа; напротив, сега разликата в доходите между повечето африкански и европейски държави е много по-голяма.

Би трябвало също така да е ясно, че доказателството на Даймънд, касаещо неравенството на континентите, не е в състояние да обясни вариацията вътре в тях – важна част от неравенство- то в съвременния свят. Например докато ориентацията на евразийската суша би могла да обясни как Англия е успяла да се възползва от иновациите, постигнати в Средния изток, без да е било необходимо да ги преоткрива, тя не обяснява защо Индустриалната революция се е извършила в Англия, а не, да речем, в Молдова. Освен това, както посочва самият Даймънд, Китай и Индия са били облагодетелствани от много богато изобилие от животински и растителни видове, както и от ориентацията на Евразия. Обаче най-бедните хора в света днес живеят в тези две държави.

Всъщност най-добрият начин да оценим възможностите на Даймъндовата теза е да приложим неговите собствени променливи, на които се базира обяснението му. Карта № 4 (на с. 70) показва данните за разпространението на Sus scrofa, предшественика на съвременната свиня, и на зубъра, предшественика на съвременната крава. Карта № 5 (на с. 72) показва разпространението на някои диви предшественици на съвременни култивирани житни видове, като например Oryza sativa, предшественика на азиатския култивиран ориз, и предшествениците на съвременната пшеница и ечемик. Тя демонстрира, че дивият предшественик на ориза е бил широко разпространен в Южна и Югоизточна Азия, докато предшествениците на ечемика и на пшеницата са били разпространени по протежението на една дълга арка, започваща от Леванта 2, минаваща през Иран и Афганистан и достигаща до една група страни, чиито имена завършват на „стан“ (Туркменистан, Таджикистан и Киргизстан). Тези видове-предшественици се намират в голяма част от Евразия. Но тяхното широко разпространение ни позволява да допуснем, че неравенството в Евразия не може да се обясни чрез теория, базирана на разпространението на видовете.

Географската хипотеза не само не обяснява къде в историята са началата на просперитета и най-често е невярна в това свое акцентиране, но и не е в състояние да обясни ситуацията, с която започнахме настоящата глава. Някой би могъл да изкаже твърдението, че всеки траен модел, като например йерархията на доходите в Северна и Южна Америка или големите и дълготрайни разлики между Европа и Средния изток, може да се обясни с непроменливите географски фактори. Но това не е така. Вече видяхме, че е твърде невероятно моделите в двете Америки да са плод на географските фактори. Преди 1492 г. цивилизациите в централната долина на Мексико, Централна Америка и Андите са имали по-високо развита технология и по-високи стандарти на живот от Северна Америка и от места като Аржентина и Чили. Макар географията да си е останала същата, институциите, наложени от европейските колонисти, са довели до „обрат на съдбата“. Освен това географията не е в състояние да обясни бедността на Средния изток поради сходни причини. В края на краищата нали Средният изток пръв в света е навлязъл в Неолитната революция и първите градове са се развили в съвременен Ирак. Желязото е било произведе- но за пръв път в Турция и поне до Средновековието Средният изток е бил технологично динамичен. Не географията на Средния изток е била причина за разцвета на Неолитната революция в онази част на света, както ще видим на карта № 5 и пак не географията е причина за бедността на Средния изток. Експанзията и консолидацията на Османската империя е причина за това и институционалното наследството на тази империя продължава да бъде причина за бедността на Средния изток.

Най-сетне, географските фактори не са в състояние да обяснят не само различията, които виждаме в различни части на днешния свят, но и защо много държави, като например Япония или Китай, се намират в стагнация дълги периоди и после започват да се радват на процес на бърз растеж. Нуждаем се от друга, по-добра теория.

КУЛТУРНАТА ХИПОТЕЗА

Втората широко приемана теория е културната хипотеза. Тя свързва просперитета с културата. Културната хипотеза също като географската има бележит произход. Тя възхожда поне към големия немски социолог Макс Вебер, който твърди, че протестантската Реформация и протестантската етика, подтик за която дава първата, са изиграли ключова роля за подема на съвременното индустриално общество в Западна Европа. Културната хипотеза вече не се опира само на религията, а подчертава и други типове вярвания, ценности и етика.

Макар да не е политически коректно да го изказват публично, много хора продължават да поддържат възгледа, че африканците са бедни, защото са лишени от добра трудова етика, все още вярват в магьосничество и магия или се съпротивляват на западните технологии. Освен това много хора смятат, че Латинска Америка няма да бъде богата никога, защото нейните хора са по рождение прахосници и бедняци. Те страдали от някаква „иберийска“ или маняна култура. Разбира се, в миналото мнозина смятаха, че китайската култура и конфуцианските ценности са враждебни към икономическия растеж, макар че сега се възхвалява важното значение на китайската трудова етика като двигател на растежа в Китай, Хонконг и Сингапур.

Полезна ли е културната хипотеза за разбирането на неравенството в света? Да и не. Да в смисъл, че социалните норми, които са свързани с културата, са от значение и трудно могат да се променят, и освен това те понякога поддържат институционалните различия – обяснението на неравенството в света, което предлага настоящата книга. Но най-често не, защото тези аспекти на културата, които често се подчертават – религията, националната етика, африканските или латинските ценности – просто не са важни за разбирането на това как сме стигнали до сегашната ситуация и защо неравенствата в света продължават да съществуват. Други аспекти, като например до каква степен хората изпитват доверие един към друг или са способни на сътрудничество помежду си, са важни, но най-често те са резултат от институциите, а не независима причина.

Нека се върнем на Ногалес. Както отбелязахме по-горе, много аспекти от културата са едни и същи северно и южно от оградата. Независимо от това могат да съществуват някои ярки различия в практиките, нормите и ценностите, макар че те не са причини, а следствия от различния път на развитие на двете половини на града. Например в допитвания мексиканците типично казват, че вярват по-малко на другите хора, отколкото гражданите на Съединените щати казват, че вярват на другите хора. Обаче не е изненада, че мексиканците не изпитват доверие, след като тяхното правителство не може да премахне наркокартелите или да им осигури функционираща, безпристрастна съдебна система. Същото важи и за Северна и Южна Корея, както ще видим в следващата глава. Южна Корея е една от най-богатите страни в света, докато Северна Корея се бори с периоди на глад и окаяна бедност. Макар че „културата“ днес е много различна между Севера и Юга, тя не е играла никаква роля за различните икономически съдбини на тези две държави на една нация. Корейският полуостров има дълъг период на обща история. Преди Корейската война и разделянето на Корея по линията на 38-ия паралел 3, той е имал безпрецедентна хомогенност по отношение на език, народност и култура. Както в Ногалес онова, което е от значение, е границата. В северната част има различен режим, налагащ различни институции, създаващ различни стимули. Следователно всяка разлика в културата между северната и южната част на Ногалес или между двете части на Корея не е причина за разлики в просперитета, но е по-скоро следствие.

А какво да кажем за Африка и африканската култура? Погледнато исторически, Субсахарска Африка е била по-бедна от останалите части на света и нейните древни цивилизации не са открили колелото, писмеността (с изключение на Етиопия и Сомалия) или плуга. Макар че тези технологии не са били широко използвани до появата на формалната европейска колонизация в края на ХІХ и началото на ХХ в., африканските общества са ги познавали много по-отдавна. Европейците започват да плават около западния бряг в края на ХV в., а азиатците много отдавна плават до Източна Африка.

Можем да разберем защо тези технологии не са били усвоени, като разгледаме историята на царство Конго, разположено при устието на река Конго. На негово име е наречена съвременната Демократична република Конго. Карта № 6 показва разположението на Конго спрямо друга важна централноафриканска държава, царство Куба, за което ще говорим по-нататък в книгата.

Конго влязло в интензивен контакт с португалците след първото посещение там на моряка Диого Као през 1483 г. По това време Конго било силно централизирана държава по африканските стандарти. Столицата му Мбанза имала население от шейсет хиляди души, тоест приблизително същия брой жители както португалската столица Лисабон и по-голям брой от Лондон, който през 1500 г. имал население от около петдесет хиляди. Царят на Конго, Нзинга а Нкуву, приел католицизма и сменил името си на Жоао І. По-късно името на Мбанза било сменено на Сао Салвадор. Благодарение на португалците конгоанците се запознали с колелото и плуга и португалците дори насърчавали тяхното усвояване със земеделски мисии през 1491 и 1512 г. Но всички тези инициативи пропаднали. И все пак конгоанците далеч не били противници на съвременните технологии по принцип. Те усвоили много бързо едно уважавано западно нововъведение: пушката. Използвали този нов и силен инструмент, за да реагират на пазарните стимули: да пленяват и експортират роби. Няма признаци тук африканските ценности или култура да са попречили за усвояването на нови технологии и практики. Когато техните контакти с европейците се задълбочили, конгоанците усвоили и други западни практики: грамотността, стиловете на обличане и жилищната наредба. През ХІХ в. много африкански общества също се възползвали от предлагащите се икономически възможности, породени от Индустриалната революция, като променили своите модели на производство. В Западна Африка имало бързо икономическо развитие, базирано на износа на палмово масло и фъстъци; из цяла Южна Африка африканците започнали да развиват експорт за бързо разширяващите се промишлени и рудодобивни области на ранда. Обаче тези обещаващи икономически експерименти били заличени не от африканската култура или от неспособността на обикновените африканци да действат в свой собствен интерес, а първо от европейския колониализъм и после от африканските правителства от периода след независимостта.

Действителната причина, поради която конгоанците не са усвоили по-висшата технология, е, че на тях са им липсвали всякакви стимули да го направят. Те са били изправени пред сериозния риск да им бъде отнет целият добив и да бъдат облагани с данъци от всесилния цар, независимо дали той е приел католицизма или не. Всъщност не само тяхната собственост е била застрашена. Трайното им съществуване e висяло на косъм. Много от тях били пленявани и продавани като роби – това едва ли е среда, насърчаваща инвестирането в дългосрочна производителност. Царят също нямал стимул да наложи усвояването на плуга в широки мащаби или да определи увеличаването на производителността на земеделието за свой основен приоритет; много по-изгодно му било да експортира роби.

Може би е вярно днес, че африканците изпитват по-малко доверие един към друг, отколкото хората от останалите части на света. Но това е резултат от продължителната история на институциите, които са разклатили основите на човешките права и правата на собственост в Африка. Без съмнение възможността да бъдеш пленен и продаден като роб е повлияла на степента, в която африканците са вярвали на другите, погледнато исторически.

А протестантската етика на Макс Вебер? Макар че може би е вярно, че първите икономически успехи в модерната епоха са постигнати предимно в протестантски страни като Холандия и Англия, между религията и икономическия успех има слаба връзка. Франция, предимно католическа държава, бързо повтаря икономическите постижения на холандците и англичаните през ХІХ в., а днешна Италия е толкова просперираща, колкото са всички тези нации. Ако погледнем на изток, ще видим, че никой икономически успех в Източна Азия не е свързан с някаква форма на християнската религия, така че там няма голяма подкрепа за особената връзка между протестантството и икономическия успех.

Нека се обърнем към един любим на привържениците на културната хипотеза регион: Средния изток. Държавите от Средния изток са предимно ислямски и онези, които не са производителки на петрол, са много бедни, както вече отбелязахме. Производителките на петрол са по-богати, но това неочаквано голямо богатство не е допринесло особено за създаването на диверсифицирани модерни икономики в Саудитска Арабия или в Кувейт. Дали тези факти не показват, че религията е от значение? Макар да е приемлив, тоя аргумент не е верен. Да, страни като Сирия и Египет са бедни и тяхното население е предимно ислямско. Но тези страни се различават систематично и в други отношения, които са далеч по-важни за просперитета. Първо, всички те са били провинции на Османската империя, която е оказала силно и вредно влияние върху начина, по който са се развивали. След като отоманската власт рухнала, Средният изток е бил погълнат от Английската и Френската колониални империи, които пак осакатявали техните възможности. След независимостта те поели по пътя на повечето бивши колонии, като развивали йерархични, авторитарни политически режими и малко политически и икономически институции, които, както ще докажем, са изключително важни за генерирането на икономически успех. Този път на развитие е бил до голяма степен подготвен от историята на османското и европейското владичество. Връзката между ислямската религия и бедността в Средния изток е до голяма степен фалшива.

Ролята на тези историческия събития, а не на културните фактори за формирането на икономическата траектория на Средния изток личи и във факта, че онези части от Средния изток, които временно се измъкват от хватката на Османската империя и на европейските сили, като например Египет между 1805 и 1848 г., по времето на Мохамед Али, поемат по пътя на ускорената икономическа промяна. Мохамед Али узурпира властта след оттеглянето на френските войски, окупирали Египет по времето на Наполеон Бонапарт. Възползвайки се от слабостта на османската власт над египетската територия по това време, той съумява да основе своя династия, която управлява под една или под друга форма чак до египетската революция, ръководена от Насър, тоест до 1952 г. Реформите на Мохамед Али, макар и прокарани с принуда, позволяват на Египет да постигне икономически подем, тъй като държавната бюрокрация, армията и данъчната система се модернизират и се отбелязва ръст в селското стопанство и в промишлеността. Независимо от това този процес на модернизация и растеж спира след смъртта на Али, понеже Египет изпада под влиянието на европейските сили.

Но може би е неправилно да разглеждаме културата по този начин. Сигурно културните фактори, които са от значение, не са свързани с религията, а по-скоро с конкретни „национални култури“. Може би е важно влиянието на английската култура? Може би то обяснява защо държави като Съединените щати, Канада и Австралия са толкова проспериращи? Макар че на пръв поглед тази идея изглежда привлекателна, тя също не работи. Да, Канада и Съединените щати са били английски колонии, но такива са били и Сиера Леоне и Нигерия. Вариацията на просперитета вътре в бившите английски колонии е толкова голяма, колкото в целия свят. Английското наследство не е причината за успеха на Северна Америка.

Съществува още една версия на културната хипотеза: вероятно е от значение не двойката  противоположности английско – неанглийско, а европейско – неевропейско. Дали европейците не са някак по-висши заради тяхната трудова етика, светоглед, юдео-християнски ценности или римското наследство? Вярно е, че Западна Европа и Северна Америка, населени предимно с хора с европейски произход, са най-проспериращите части на света. Вероятно просперитетът им се дължи на по-висшето европейско културно наследство – ето го последното убежище на културната хипотеза. Уви, тази версия на културната хипотеза има толкова малко обяснителен потенциал, колкото и разгледаните по-горе. По-голямата част от населението на Аржентина и Уругвай, сравнено с населението на Канада и Съединените щати, е от европейски произход, обаче икономическите постижения на Аржентина и Уругвай са далеч по-слаби. Япония и Сингапур винаги са имали съвсем малък брой обитатели с европейски произход, но са толкова проспериращи, колкото много части от Западна Европа.

Китай въпреки многобройните несъвършенства на икономическата и политическата му система е държавата с най-бърз растеж през последните три десетилетия. Китайската бедност до смъртта на Мао Дзъдун няма нищо общо с китайската култура; тя се дължи на катастрофалния начин, по който Мао организира икономиката и води политиката. През 50-те години на ХХ в. той въвежда Големия скок напред – политика на драстична индустриализация, която води до масово умиране от глад и недостиг. През 60-те години пропагандира Културната революция, която води до масово преследване на интелектуалците и образованите хора – на всички, чиято вярност към партията би могла да бъде поставена под съмнение. Това води до нов терор и огромно прахосване на талантите и ресурсите на обществото. По същия начин настоящият китайски растеж няма никаква връзка с китайските ценности или с промени в китайската култура; той е резултат от процес на икономическа трансформация, осъществена в резултат на реформите, проведени от Дън Сяопин и неговите помощници, които, след смъртта на Мао Дзъдун, постепенно се отказват от социалистическата икономическа политика и институции, първо в селското стопанство, а после и в промишлеността.

Културната хипотеза, също както географската, не е в състояние да обясни другите аспекти на днешната ситуация. Съществуват, разбира се, различия във вярванията, културните нагласи и ценностите между Съединените щати и Латинска Америка, но също както тези, които съществуват между Ногалес, Аризона, и Ногалес, Сонора, или тези между Северна и Южна Америка, тези различия са последица от различните институции и институционални истории на двете места. Културните фактори, които подчертават как „испанската“ или „латинската“ култура е формирала Испанската империя, не могат да обяснят разликите вътре в Латинска Америка – например защо Аржентина и Чили са по-проспериращи от Перу и Боливия. Други типове културни аргументи – например тези, които изтъкват съвременната туземна култура – са също толкова неубедителни. Аржентина и Чили имат малко туземно население в сравнение с Перу и Боливия. Макар това да е вярно, туземната култура не работи като обяснение. Колумбия, Еквадор и Перу имат сходни нива на доходи, но Колумбия има много малко туземно население днес, докато Еквадор и Перу имат много. Най-сетне, не е вероятно културните нагласи, които по принцип се променят слабо, сами по себе си да обясняват чудесата на растеж в Източна Азия и Китай. Макар че институциите са трайни, при определени обстоятелства те бързо се променят, както ще видим.

ХИПОТЕЗАТА НА НЕЗНАНИЕТО

Последната   популярна   хипотеза,   обясняваща защо едни нации са бедни, а други богати, е хипотезата за незнанието. Тя утвърждава, че неравенството в света съществува, защото ние или нашите управляващи не знаем как да направим бедните си държави богати. Тази идея се поддържа от повечето икономисти, които се придържат към прочутата дефиниция, предложена от английския икономист Лайънел Робинс през 1935 г., че „икономиката е наука, изучаваща човешкото поведение като отношение между целите и ограничените средства, които имат алтернативно приложение“.

После оттук лесно може да се стигне до извода, че науката икономика следва да се фокусира върху най-доброто приложение на ограничените средства, за да се удовлетворят обществените цели. Наистина, най-прочутият теоретичен резултат в икономиката, така наречената Първа теорема на благоденствието, идентифицира условията, при които разпределението на ресурсите в „пазарна икономика“ е социално желателно от икономическа гледна точка. Пазарната икономика е абстрактно понятие, което цели да обхване ситуацията, при която всички индивиди и фирми могат свободно да произвеждат, купуват и продават всички стоки и услуги, които поискат. Когато тези условия не съществуват, имаме „пазарен провал“. Такива провали дават основа за създаването на една теория за неравенството в света, тъй като колкото повече пазарни провали в една държава минават, без управляващите да се справят с тях, толкова по-вероятно е тя да става все по-бедна. Хипотезата за незнанието гласи, че бедните държави са бедни, защото имат много пазарни провали и защото икономистите и политиците не знаят как да се освободят от тях и са следвали погрешни съвети в миналото. Богатите държави са богати, защото са предприели по- добри политики и успешно са елиминирали тези провали.

Може ли хипотезата за незнанието да обясни неравенството в света? Възможно ли е африканските държави да са по-бедни от останалите страни в света, защото техните лидери са склонни да имат едни и същи погрешни виждания за начина, по който следва да управляват своите държави, което води до бедност в тях, докато западноевропейските лидери са по-добре информирани или получават по-добри съвети, което обяснява техния относителен успех? Макар да съществуват прочути примери на лидери, предприели катастрофална политическа линия, защото са грешали за нейните последици, незнанието може да обясни в най-добрия случай само малка част от неравенството в света.

При все това продължителният икономически упадък, който настъпва в Гана, след като тя добива своята независимост от Англия, е бил причинен от незнание. Британският икономист Тони Килик, работещ по онова време като съветник на правителството на Кваме Нкрума, е записал подробно много от проблемите. Политиката на Нкрума се фокусирала върху развитието на държавно производство, което се оказало твърде неефективно. Килик си спомня:

Фабриката за обувки… беше свързана с месокомбината, намиращ се в северната част на страната, чрез транспортирането на кожите на юг (на разстояние 500 мили) до един цех за щавене (сега изоставен); кожата трябваше да се влачи обратно до фабриката за обувки в Кумаси, намиращ се в центъра на страната и на около 200 мили северно от цеха за щавене. Тъй като основният пазар за обувки се намира в столичната област Акра, после обувките трябваше да се транспортират още 200 мили обратно на юг.

Килик  си  спомня, като  донякъде  омаловажава  факта, че това било предприятие, „чиято жизнеспособност бе подкопана от бедното му местоположение“. Фабриката за обувки била един от многобройните подобни проекти. В една част от Гана, в която не се отглеждало манго, била построена фабрика за консервиране на манго, чиято продукция щяла да бъде по-голяма от цялото световно търсене на този продукт. Този безкраен поток от икономически нерационални развития не е причинен от факта, че Нкрума или неговите съветници са зле информирани или не знаят кои са правилните икономически политики. Те разполагат с хора като Килик и получават съвети дори от нобеловия лауреат сър Артър Луис 4, който разбира, че тези политики не са добри. Формата на техните икономически политики се обяснява с факта, че Нкрума се нуждае от тях, за да си купи политическа подкрепа и да задържи недемократичния си режим.

Нито разочароващите постижения на Гана след независимостта, нито безбройните други случаи на очевидно лошо икономическо управление могат да се обяснят просто с незнание. В края на краищата, ако незнанието беше проблемът, добронамерените лидери бързо биха научили кои типове политики увеличават доходите и благосъстоянието на техните граждани и биха се насочили към тях.

Нека разгледаме различните пътища на Съединените щати и Мексико. Да обясняваме неравенството им с незнанието на лидерите на двете нации е в най-добрия случай твърде неправдоподобно. Не разликите в знанието или намеренията на Джон Смит и Кортес посяват семената на различията през колониалния период и не разликите в знанието между по-късните американски президенти, като Теодор Рузвелт или Удроу Уилсън, от една страна, и Порфирио Диас, от друга, карат Мексико да избере икономически институции, които обогатяват елита за сметка на останалите прослойки на обществото в края на ХІХ и началото на ХХ в., докато Рузвелт и Уилсън правят обратното. По-скоро това се дължи на разликите в институционалните ограничения, пред които се изправят президентите и елитите на тези държави. По подобен начин и лидерите на африканските нации, които през последните 50 години кретат едва-едва заради несигурните права на собственост и икономически институции, водещи до обедняване на населението, позволиха това да стане не защото мислеха, че това са добри икономически мерки; направиха го, защото можеха да останат безнаказани и да обогатяват себе си за сметка на останалите или защото мислеха, че това е добро политическо средство, начин да задържат себе си на власт, като си купят поддръжката на важни групи или елити.

Опитът на министър-председателя на Гана Кофи Бусиа през 1971 г. илюстрира колко подвеждаща може да бъде хипотезата за незнанието. Бусиа се изправя пред опасна икономическа криза. След като идва на власт през 1969 г. и той, подобно на Нкрума преди него, следва несъстоятелни експанзионистични икономически политики и поддържа различни ценови контроли чрез маркетинг бордове 5 и надценен курс на валутата. Макар че Бусиа е бил опонент на Нкрума и ръководи демократично правителство, той се изправя пред много от същите политически ограничения. Подобно на Нкрума, и той приема въпросните икономически политики не защото е „невеж“ и вярва, че тези политики са добри или идеален начин за развитие на страната. Той ги избира, защото са добри политически средства, позволяващи му да прехвърля ресурси на групи с политическа власт, например в градските области, които му е необходимо да бъдат доволни. Контролът върху цените смазва земеделието. Така се доставя евтина храна на гласоподавателите в градовете и се генерират приходи, за да се финансират правителствените разходи. Но този контрол е несъстоятелен. Гана скоро започва да изпитва кризи на платежния баланс и да страда от недостиг на чужда валута. Изправен пред тези дилеми, на 27 декември 1971 г. Бусиа подписва споразумение с Международния валутен фонд, който включва огромно обезценяване на валутата.

МВФ, Световната банка и цялата международна общност оказват натиск върху Бусиа да извърши реформите, съдържащи се в споразумението. Макар че международните институции са в блажено неведение, Бусиа прекрасно знае, че поема огромен политически риск. Непосредствено следствие от обезценяването на валутата са недоволството и спонтанните бунтове, които избухват в Акра, столицата на Гана. Най-накрая Бусия е свален от военните, водени от подполковник Ачеампонг, който незабавно отменя девалвацията.

Хипотезата за незнанието се различава от географската и културната хипотеза по това, че внушава как може да се „реши“ проблемът бедност: ако ние тук тънем в невежество, то просветените и информирани лидери и политици могат да ни освободят от него и ние би трябвало да сме способни да „програмираме“ просперитет в целия свят, като си осигурим правилните съвети и убедим политиците що е добра икономика. Обаче опитът на Бусиа осветлява факта, че основната пречка за прилагане на политиките, които биха намалили пазарните провали и насърчили икономическия растеж не е в незнанието на политиците, а в стимулите и ограниченията, пред които се изправят те от страна на политическите и икономическите институции в своите общества.

Макар че хипотезата за незнанието продължава да преобладава сред повечето икономисти и в средите на западните политици – които почти без изключение се фокусират върху задачата как да изградят просперитет, – тя е просто поредната неработеща хипотеза. Тя не обяснява нито произхода на просперитета в света, нито настоящата ситуация – например защо някои нации, като например Мексико и Перу, а не Съединените щати или Англия, приемаха институции и политики, които довеждаха до бедност по-голямата част от техните граждани, или защо почти цялата Субсахарска Африка и по-голямата част от Централна Америка са толкова по-бедни от Западна Европа или от Източна Азия.

Когато нациите скъсат с институционалните модели, обричащи ги на бедност, и съумеят да поемат по пътя на икономическия растеж, това не се дължи на факта, че техните невежи лидери внезапно са получили по-добра информация или са станали по-малко себични, или са получили съвети от по-добри икономисти. Например Китай е една от държавите, които промениха икономическите си политики и от такива, които причиняваха бедност и глад на милиони души, преминаха към такива, които насърчават икономическия растеж. Но както ще разгледаме тоя въпрос по-подробно по-нататък, това не стана, защото Китайската комунистическа партия най-сетне проумя, че колективната собственост върху земеделската земя и в промишлеността създава ужасни икономически стимули. Дън Сяопин и неговите помощници, които бяха не по-малко себични от своите съперници, но които имаха различни интереси и политически цели, победиха своите силни опоненти в ККП и организираха един вид политическа революция, като коренно промениха ръководството и посоката на партията. Техните икономически реформи, които създадоха пазарни стимули в селското стопанство и после и в промишлеността, възникнаха от тази политическа революция. Именно политиката определи промяната от комунизъм към пазарни стимули в Китай, а не по-добрите съвети или повишеното знание за начина, по който функционира икономиката.

Ние  ще  докажем, че  за да се разбере  неравенството в света, е необходимо да се разбере защо някои общества са организирани по много неефективни и социално нежелателни начини. Нациите понякога действително успяват да приемат ефикасни институции и постигат просперитет, но уви, това са редки случаи. Повечето икономисти и политици се фокусират върху „правилното действие“, ала на нас всъщност ни е необходимо обяснение на това защо бедните нации „действат погрешно“. Погрешните действия най-често не се дължат на незнание или на културата. Както ще покажем, бедните държави са бедни, защото властимащите вземат решения, които пораждат бедност. Те постъпват неправилно не по грешка или от незнание, а нарочно. За да разберем това, е необходимо да отидем отвъд икономиката и експертните съвети за най-добрите действия. Нужно е да изследваме как всъщност се вземат решенията, кой ги взема и защо въпросните хора решават да направят това, което правят. Става дума за изследване на политиката и политическите процеси. По традиция икономиката игнорира политиката, обаче разбирането на политиката е изключително важно за обяснението на неравенството в света. Както отбелязва икономистът Абба Лернер 6 през 70-те години на ХХ в., „икономиката си е спечелила титлата царица на социалните науки, като е избрала за своя област решените политически проблеми“.

Ние ще докажем, че постигането на просперитет зависи от решаването на някои основни политически проблеми. Именно защото икономиката приема за даденост, че политическите проблеми са решени, тя не е в състояние да стигне до убедително обяснение на неравенството в света. За да обясним неравенството в света, ние все още се нуждаем от икономиката: така можем да разберем как различните типове политики и социални подредби въздействат върху икономическите стимули и поведение. Нуждаем се обаче и от политиката.

–

1 На български са издадени неговите книги „Пушки, вируси и стомана“ („Изток-Запад“, 2006) и „Колапсът. Човешките общества между успеха и провала“ („Изток-Запад“, 2007).

2 Левант или Леванта е условно означение, използвано от латинските народи през Средновековието за Източното Средиземноморие, вкл. Светите земи с Обетованата земя. В съвременността се използва за обозначаване на Близкия изток.

3 През 1948 г. този паралел става разделителната граница между новосъздадените държави Северна Корея и Южна Корея.

4 Сър Артър Луис (1915–1991) е икономист от Сейнт Лусия, по това време английска колония. Той е първият цветнокож носител на Нобелова награда за икономика заедно с Теодор Шулц през 1979 г. Наградата им е дадена за пионерни изследвания на проблемите на икономическото развитие, особено на проблемите на развиващите се страни.

5 Маркетинг бордът е организация, създадена от много производители с цел да предложат на пазара своята продукция и да увеличат нейната консумация, а по този начин и цената ѝ. Обикновено тези организации съществуват с цел да подпомагат продажбата на селскостопански продукти като мляко, яйца и месо и се финансират от фермерите, произвеждащи тези култури. Често получават и финансиране от правителствата като земеделска субсидия. За критичната оценка на тази институция от страна на авторите вж. глава 12.

6 Абба Лернер (1903–1982) е американски икономист от еврейски произход, роден в Бесарабия. Тригодишен емигрира в Англия. Учил е в Лондонското училище по икономика при Фридрих Хайек. През 1937 г. емигрира в САЩ, където преподава в различни университети.

1       На български са издадени неговите книги „Пушки, вируси и стома- на“ („Изток-Запад“, 2006) и „Колапсът. Човешките общества между успеха и провала“ („Изток-Запад“, 2007).