0
909

Зимата на тяхното самодоволство

Dani-Smilov-F

Политическите сезони в България вече се сведоха до два – лятно безхаберие и зимно самодоволство. На 20 септември вече официално преминахме към втория.

Лятното безхаберие властта прекара в хайки за екозащитници, шумонарушители и друг дребен и среден хотелиерски бизнес, както и в едно сафари за по-едър дивеч (под формата на предприятия от оръжейния сектор). Ловните трофеи са вече окачени на стените на демократичните наследници на Тодор Живков и Пенчо Кубадински: няколко зелени скалпа на врагове на народа, един-два оръжейни лиценза и множество снимки от екшъни в Слънчев бряг. Не е много, но създава атмосфера.

Краят на лятното безхаберие очерта следната картина:

1) Липса на парламентарна опозиция

В НС цари пълен консенсус по темите, които могат реално да разделят политическото пространство. По част от тях – КТБ, корупцията и съдебната реформа – конституционното мнозинство от декември 2015 г. продължава да функционира. Най-релефният израз на това мнозинство стана изборът на парламентарната квота за новия ВСС. Известно е, че професионалната юридическа общност и магистратите са разделени на три по въпросите на съдебната реформа. Голяма част от тях, начело с Лозан Панов, виждат в безконтролността на прокуратурата проблем. Вторите – мнозинството – си мълчат. А в третата група е Сотир Цацаров. Единственото, което обединява новите избраници на парламента, е, че те не споделят или не смеят да заявят подкрепа за идеите на Панов. Тоест новите влизат с политически мандат да запазят статуквото. Дано да проявят самостоятелно мислене след избора си, но основания за особен оптимизъм няма.

Конституционното мнозинство успя максимално да опорочи и изпразни от съдържание идеята за институционална реформа. По принцип такива реформи се предприемат, за да се намали влиянието на нерегламентирани политически и бизнесинтереси върху органи на властта. У нас идеята сега е точно обратната – така да се променят институциите, че защитените и окопали се интереси да си останат същите.

2) Псевдо-конфронтация между ГЕРБ и БСП

За да се прикрие липсата на съдържателни разлики между партиите, ГЕРБ и БСП са принудени да вдигат псевдотеми на шумна „конфронтация”. Една такава е дали Русия е „заплаха”, или „възможност”. Тези, които твърдят че е „заплаха”, искат да се свалят санкциите на ЕС срещу Москва, искат да се строи Белене (с определени уговорки за уж липсващ държавен ангажимент), както и газова връзка с Русия до наш роден „хъб”. Тези, които твърдят, че Русия е „възможност”, искат същото.

Другата псевдотема на конфронтация е по-въздушна (авиационна). Тези, които искат нов „Грипен”, знаят, че това няма да стане, но го използват като удобен повод за отлагането на купуването на нови летателни машини. През това време ще се удължи животът на руските „МиГ”-ове. Тези, които не искат „Грипен”, също целят да отложат купуването на нова машина по бюджетни и други съображения. И затова ще рестартират процедурата отначало. А през това време „МиГ”-овете ще изживеят още един живот. Министър Каракачанов въплъщава в личността си това дълбоко, но фиктивно „различие” между основните партии по въпросите на превъоръжаването на армията.

3) Масова медийна подкрепа за партията на властта

Докато между ГЕРБ и БСП няма съдържателни разлики в позициите, то връзките между ГЕРБ и ДПС са далеч по-топли и квазикоалиционни. Един факт е достатъчен като доказателство: цялата присъдружна преса на движението, воглаве с депутата Пеевски, мощно и напълно безкористно брани партията на властта срещу нейни фалшиви или реални опоненти. Зелени, либерали, червени, европеиди, соросоиди и всякакви други напасти са непрекъснато на течение, което на моменти се завихря до тропическа буря. През безхаберното лято бе достигнат само код жълто, но през самодоволната зима може със сигурност да се прогнозира и код кафяво като нов конкретен израз на коалиционно доверие между ГЕРБ и ДПС.

4) Овладяване на съдебната власт

Както вече стана дума, в новия ВСС няма опозиция или тя ще е сведена до още по-маргинално малцинство (от избраните от квотата на съда). Селекцията на нов шеф на ВАС демонстрира желанието да се намери достоен заместник на досегашния ръководител Колев, който да продължи неговата политика. Планът засега е само частично успешен, защото президентът Радев задържа номинацията, евентуално до избора на нов ВСС. По принцип това е правилен ход, но тепърва трябва да видим дали президентът ще го доведе докрай. Следващата голяма стъпка ще е изборът на нов главен прокурор, за което артилерийската подготовка отдавна тече.

Като цяло имаме магистратура, която по даден сигнал може да влезе в банка или в оръжейна фирма. (Двата примера са произволни).

5) Нерешителен президент

При отсъствието на парламентарна опозиция, президентът се очертава като единствен конкурентен център на власт. Той се сдоби с традиционната популярност на държавен глава, който стои встрани от политическия процес. Въпросът е дали би запазил тази популярност, ако се намеси по-активно в него. Засега Радев не е взел окончателно решение. Забавяйки назначаването на нов шеф на ВАС, праща сигнал, че се изкушава да се пробва и в по-активна роля. Същото изкушение личи и в анонсите му, че би искал да назначава шефа на новата антикорупционна агенция. Но това са много нежни закачки по отношение партията на властта и нейното конституционно мнозинство. Въпросът е дали Радев би поел големите рискове на реална конфронтация с партийно-медийно-магистратската задруга по теми като КТБ, институционалната безконтролност на прокуратурата, инструментализацията на държавния апарат за частни и непрозрачни цели. А всъщност въпросът е дали Радев е готов да понесе кафяв медиен ураган „Делян”, последван от тайфун „Сотир” от пета степен? Отговорът е – по-скоро не.

6) Извънпарламентарна опозия в зародиш

След катастрофалното самостоятелно явяване на „Да, България” и ДСБ на парламентарните избори, поне десет процента от гласовете в страната – повечето градски избиратели – останаха непредставени в парламента. Това са като цяло политически активни граждани, които добиха увереност в способността си да се организират при протестите от 2013 г. Точно тази група сега е обезкуражена, фрустрирана и търсеща ефективно представителство. Съвместните действия на Христо Иванов и ДСБ дават надежди за такова представителство, но като цяло процесът е в много начална фаза. А и традиционните трудности и капани, които апологетите на партията на властта ще им заложат, си остават. Тази политическа общност тепърва трябва да докаже, че няма да се разпадне по фалшиви за страната „клийвиджови” линии като либерали и консерватори, както и че нейните представители няма да се заглавичкват в търсене на най-най-съвършената политическа структура. И най-важното: че тези представители няма да сключват безпринципни сделки с властта, както се случи през декември 2015 г. с конституционната поправка.

***

На този фон е ясно, че партията на властта има основание за зимно самодоволство. Но за разлика от Русия, България е все пак с демократичен и състезателен политически процес, в който всеки вакуум, създаден от измамна „липса на алтернатива”, бързо се запълва. В празните пространства могат да влязат и нови, и стари играчи – кандидати винаги ще се намерят. И докато в Русия празните пространства са оградени и строго охранявани от репресивните органи на властта, в България техните стражи са най-вече жълто-кафявата преса и политическото инженерство. Чрез усилията на тези родители се сдобихме с политически отрочета като Бареков, Яне Янев, Марешки, чиято единствена задача е да крепят партиите на властта, като представят фалшиви алтернативи. В този ред на мисли на зимния небосклон вече изгрява Слави.

Въпросът е дали България отново ще пропусне възможността за пролет.          

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияЗабранени истории от Северна Корея
Следваща статияЕвропа на една софийска улица