Мемоарно
И тъй, както казах в края на предишния си „мемоарен“ текст, в началото на 1975 г. медицинските „връзки“ на леля ми изведнъж „сработиха“ и аз бях преместен от „строителните обекти“ в Кюстендил, в покрайнините на Перник (най-точно – в село Мало Бучино), където ме направиха „писар“ – една от най-жадуваните от всички грамотни, т.е. „неблагонадеждни“ трудоваци „лека служба“.
Там е работата обаче, че моето „писарство“ се оказа особено. Всъщност поделението в Мало Бучино имаше своя щаб в едни бараки точно срещу „социалистическата гордост на индустриализираната след 9 септември (и дотогава изостанала аграрна) наша страна“ – тъй наречения „Държавен металургичен завод Ленин“ (ДМЗ „Ленин“ или по простонародному „ДМЗ-то“). Там бе всъщност пернишката казарма и щабът в нея бе собствено онзи, който си имаше свой „писар“. Ще повторя – тази длъжност се заемаше от избрани грамотни и без криминално минало войници, най-често от различните разреди на „неблагонадеждните“, в чиито ръце бе дадена преписката и документацията на всяко трудовашко поделение. Години по-късно научих например, че веднага след моето уволняване като писар там е бил „уреден“ един по-сетне известен и дългогодишен софийски свещеник, към онова време току-що завършил Семинарията ли, Духовната академия ли, не помня, и значи по дефиниция „неблагонадежден“ заради обвързаността си с „опиума за народа“ (както се определяше тогава християнската религия).
На около 2–3 километра от въпросното поделение, на върха на едни разбити каменисти чукари, се намираше свързаният с обгрижваните от това поделение строителни обекти тъй наречен „Бетонов възел“ (или по-простонародному, „Бетонарката“) – примитивна голяма бетонобъркачка, в която се обработваше, товареше на ЗИЛ-ове и се разнасяше по въпросните обекти произведеният бетон. С други думи това не беше същинско, самостоятелно „поделение“, а подструктура на онова срещу ДМЗ-то, с известна автономност на командването си. „Личният състав“ бе от едва двайсетина-трийсетина войника, обслужващи тая „Бетонарка“, а също един сгъчкан до нея двор, в който се изтегляше арматурно желязо.
Та именно в този „Бетонов възел“ високопоставеният – в щаба на софийската дивизия – „заместник-командир по политическата част“ – т.е. нещо като партийния секретар на тази дивизия, бе разпоредил да ме настанят на писарска длъжност, от каквато там всъщност… нямаше същинска нужда. Че такава нужда няма, си даваха сметка и тримата началници в това полуподеление – майор М., старшина Б. и сержант А., но понеже нямаше как да не се подчинят на софийския „другар подполковник“, ме бяха приели и тутакси… страшно намразили. Бяха ме намразили, въпреки че не биха могли да се справят сами дори с онова малко, което ми бе вменено като задължение. В стаичката (до тази на командира майор М.) аз трябваше да правя списъци на войниците с родните им места, рождените дати, каквито до моето идване тези трима военни не бяха успели да изготвят, а след това да ги актуализирам във връзка с командироването на някои от войниците в други обекти, обвързани с „Бетонарката“ (гара Кочериново, където се товареха вагоните с цимент, циментовият завод в Темелково и т.н.).
Най-важната и отговорна задача, която ми бе възложена обаче бе обслужването на радиотелефона, по който майор М. и другите „командири“ се свързваха по въпроси, касаещи „производствения процес“ с офицерите от щаба и от останалите строителни обекти. Читателят с право би се учудил какво по-точно „обгрижване“ на тази примитивна машинка налагаше аз да седя плътно до нея в „канцеларията“ и да имам това обгрижване като най-важното свое задължение. Ако някой офицер от съседните „обекти“ се обадеше по този „радиотелефон“, не трябваше ли аз чисто и просто да извикам „другаря майор“ от съседната стая, а пък ако сам той би поискал да се свърже с определен колега, не можеше ли да го направи без каквото и да било мое съдействие? За какво изобщо бях нужен аз при този „радиотелефон“? Лъжеш се, драги читателю – там е работата, че говоренето по тази „машинка“ бе невероятно трудно и почти непосилно и за „другаря майор“, и за двамата старшини. Защото, за да чуеш онова, което ти се казва по него отсреща, ти би трябвало да оставиш копчето на микрофона ненатиснато, да изслушаш съобщаваното ти, а после, когато започнеш да му отговаряш, да натиснеш същото това копче и… да говориш. И ето, въпросният „другар майор“ въобще, ама въобще не можеше да се справи с тази „сложна операция“. Не можеше да се ориентира кога трябва да държи копчето натиснато и кога отпуснато. Когато го извиквах, за да отговори на подполковник не знам кой си от щаба или на „другаря капитан“ от поделението в Брезник, Радомир и т.н., той идваше, хващаше микрофона, натискаше копчето и, разбира се, гласът отсреща изчезваше. Когато пък решеше да говори сам, ту го натискаше, ту го пускаше и думите му се насичаха така, че въобще не се разбираха от отсрещния. Това страшно ядосваше „командира“ и той никак не можеше да проумее защо така странно се държи тази „скапана джаджа“. Стоейки до него, едва се сдържах да не прихна, представяйки си какво чува събеседникът на майор М. от неговите излияния, защото обикновено той ги започваше с „дружелюбното“ обръщение (примерно): „Б-ков, а бе да ти е… майката, защо (или кога) ще…“ и т. н. В много от случаите след отпускането на копчето събеседникът на моя „командир“ бе чул само една псувня по свой адрес и нищо повече. И доколкото това мъчение бе за майора непоносимо и изкарващо го от нерви, в края на краищата микрофонът бе връчван на мен и разговорът с „другата страна“, със съответното „чинопочитание“, провеждах аз, слушайки същевременно както офицера отсреща, така и подвикванията на майора край мен, състоящи се най-вече от псувни. Тъй че, драги читателю, обгрижването на радиотелефона бе наистина моята най-важна задача като „писар“ и колкото и да бе ясно, че такова малко поделение всъщност няма нужда от такъв, в нея специално аз бях незаменим.
Друго мое задължение, от изпълняването на което постепенно получих добронамерено отношение (и дори респект) не само от ромите и турчетата, но даже от страна на криминалните, бе… попълването на страниците на военните им книжки за пускане в домашен отпуск. Трогателно наивно, виждайки мен да вписвам датите, от които и до които можеха да идат до родните си места, те смятаха, че аз също имам дял в тази сполитаща ги „благодат“. И макар че всяка събота по обед аз надписвах максимум по 7–8 книжки (моята собствена надписвах много рядко, защото майорът ми „мъстеше“, като почти не ме пускаше в домашен отпуск), войничетата май имаха известно основание да са ми благодарни, тъй като за „командира“ практически всяка, дори най-дребната писмена работа бе толкова изнурителна, че ако не му бях под ръка, вероятно щеше да си я спестява и да държи целокупния „личен състав“ в поделението постоянно.
Най-харесваното от мен задължение като „писар“ в този „Бетонов възел“ обаче бе получаването и отнасянето на пощата, т.е. службата на „куриер“, която „по съвместителство“ изпълнявах заедно с въпросното писарство. И това бе така, защото самата пощенска станция беше доста отдалечена от нашата „Бетонарка“, тъй че аз се спусках по хълма, излизах на шосето и, преминавайки покрай мижава товарна железопътна линия и мизерни соцдюкянчета, постепенно навлизах в предградието на Перник, където се намираше тази станция. Блаженството ми се състоеше в това, че около себе си виждах цивилни хора – мъже и жени – че преди да вляза в пощата, можех да поседна в близката бозаджийница, а след това бавно, изчаквайки следобедния час, в който майорът си тръгва за вкъщи, да се върна горе и вече, останал само с дежурния старшина, да раздам писмата на войничетата и да си седна на спокойствие в „канцеларията“.
Трябва да кажа, че макар това да би трябвало да се води за сериозно нарушение на военната дисциплина, нерядко старшината и сержантът, които живееха в Перник и кварталите му, се „отлъчваха“ от своето дежурство и след заминаването на майора за София и окончателното залязване на слънцето – според израза им – „си биеха шута“ и горкият „личен състав“ оставаше съвсем сам със себе си през нощта, отдавайки се на побоища, сексуални извращения и тем подобни в „спалните помещения“.
В тия късни вечери аз пък засядах пред вехтия радиоприемник в „канцеларията“ и започвах да „въртя“ станциите, докато попадна на някоя западна музикална (любима тогава ми беше Люксембург), и през пращенето от „отвъд“ да чувам ония далечни, далечни рок „парчета“, на които свободните ми тамошни връстници – представях си го живо – в този момент танцуват, прегръщат се, заедно са…
Разбира се, не всяка нощ можех да имам това алиенирано блаженство. Най-малко бягащ от „дежурство“, въпреки че живееше в околностите на ДМЗ „Ленин“, в едни мърляви, прилични по-скоро на бетонни колиби блокчета, бе сержант А. – най-младшият от „командния състав“ на нашето микроподеление. Някой може да ме обвини тук в съсловно презрение към състава на социалистическата ни армия, но няма да се въздържа да разкажа колко… умопомрачително тъп бе и този човек. Нерядко в студените месеци, късно вечерта, той ме извикваше в своята „дежурна стая“ и ми нареждаше следното: да хвана от едната страна тежкото му желязно легло, което той пък хващаше от другата, за да го – както ми разясняваше – преместим така, да е по-близо и направо пред електрическата печица, която „да го грее“. На моята (разбира се, смирена) бележка, че много по-лесно би било да се доближи до леглото тази печица, вместо спрямо нея да бъде ориентиран тежкият креват, сержант А. ми отвръщаше троснато „да не му давам акъл, ами да изпълнявам командите“.
За да завърша с описанието на моите „служебни задължения“, ще добавя, че също обичана дестинация на моите „куриерствания“ бе и нерядкото ми изпращане – за да нося или взимам определени документи – в щаба на поделението – както казах, разположен срещу „славния“ металургичен „завод Ленин“. Освен че в този щаб се срещах със социално близките ми тамошни войници, аз нерядко си позволявах да влизам в самия социалистически завод и да използвам неговите… бани.
Ще кажа, че повечето от нашите млади левичарчета, които дрънкат за „индустриалните успехи“ на тогавашната ни държава и за обгрижваната от нея „работническа класа“, едва ли могат да си представят какво представляваше вътрешността на този „велик завод“. Ако някой би поискал да си изгради представа, максимално близка до онова, което в християнската литература ни се казва за „геената огнена“, той би трябвало да влезе именно в тогавашното ДМЗ „Ленин“. Неговите огромни халета бяха практически неосветени, стените им не се виждаха от мрака, а атмосферата вътре, пред разтворената паст на огромните пещи, бе наистина адска: жега, почти все едно че ти сам си в тия пещи, задуха, дим, буквално изпълващ (и разбира се, неминуемо увреждащ) дробовете ти. Съвсем неслучайно след края на своите „трудови смени“ тези „окончателно освободени от експлоатацията“ работници можеха да се видят насядали по празни, преобърнати щайги на площада пред ДМЗ-то, като всеки двама от тях си поръчваха (и изпиваха най-много за час, час и половина) по… „дваесе бири“, т.е. една каса, от която всеки, дълбоко интоксикиран за осемте часа в „геената“, изпиваше по десет бутилки. Да – нали помните – „всичко за човека, всичко за благото на човека“.
По-отровно и по-адско място от тоя „славен социалистически завод“ съм виждал в същите тези мои трудовашки години единствено в клетото тогавашно селище Темелково, прилепено о гигантския (слава Богу, днес разрушен) циментов завод, от който всички покриви и прозорци в градчето бяха покрити с плътен слой бял циментов прах, а в самите къщи (имам личен опит от това) както подът, така и мебелите се покриваха с него буквално през половин час – миеш пода и след около 30 минути той пак е бял, пак го миеш, той пак се покрива с циментов прах и пак, и пак… И живееш в тази „душегубка“.
За да не остане някой от читателите с впечатлението, че след инсталирането ми на този „Бетонов възел“ аз съм заживял далеч по-спокойно, отколкото в първоначалния Кюстендил, и (главно) съм се разхождал по пощи и щабове, ще кажа сега, че към мен – независимо от „незаменимостта“ ми при проклетия радиотелефон – практически целият „команден състав“ изпитваше същинска „междувидова омраза“. Да, аз бях „писарят“ на поделението, но в йерархията на „личния състав“ за тези командири аз се намирах на едно от най-низшите и презирани равнища. Бях „гадно, хилаво софиянче“, „тъп“ – в според тях „истински важните за живота“ ръчни работи, „балама“ и момче, на което „въобще не може да се разчита“ (след малко ще обясня за какво по-точно).
Най-определено такова презрение към мен изпитваше именно майор М. За да си представите що за човек беше той, ще ви кажа, че над вратата, вътре в неговата „командирска стая“, бе окачен портрет на Й. В. Сталин – истинския му „кумир“. Бе окачен така, че влизащите в нея „подчинени“, които „по устав“ следва да застанат мирно пред лицето му, не биха могли да го виждат (той висеше над главите им), но за сметка на това той си го съзерцаваше постоянно и очевидно не се тревожеше, че това може да бъде счетено от някого за не съвсем съгласно с установената след 1956 г. „априлска линия“ на „нашата партия“.
Въпреки че бях задължен постоянно да му „съдействам“ в разговорите по радиотелефона, майор М. се държеше спрямо мен ехидно и почти непрекъснато се стараеше да ме унижава пред другите войници. В любим за него мой „антагонист“ бе превърнато например едно дребно, полуграмотно турче, което той бе сподобил с прякора „Чайката“. Всъщност „Чайката“ бе неговия ординарец (в миналия текст припомних, че официално в „социалистическата ни армия“ ординарството бе ликвидирано) и с него аз почти постоянно бях – в отрицателен смисъл – сравняван.
Излизайки с току-що лъснатите си от „Чайката“ обувки например, майор М. се изправяше пред мен, оглеждаше моите чепици и ми заявяваше: „Виж се бе, мърльо, виж на какво ти приличат обувките, а виж моите. Едни обувки не може да си лъсне тоя софиянец, а, Чайка!“ Или, влизайки рано сутрин в „канцеларията“ и виждайки ме да се мъча с разпалването на кюмбето (електрическа печка имаше само в стаята на дежурния), ехидно ми се подсмиваше, викваше отново „Чайката“ и му нареждаше – но с дружелюбен тон: „Я земи, че му зàпали печката на тоя, щото, като го гледам… нали знаеш кво казва народът – ако не можеш да си запалиш печката, нема да можеш и булка да си фанеш.“
С подчертано презрение бе отграничавана от мен и една група от войници, които бяха влезли „в доверието“ на майор М. с това, че с ентусиазъм и готовност изпълняваха негови „специални военни операции“, а именно… да крадат цимент, арматура и други строителни материали, които късно вечер да товарят на камиони, а други „доверени“ от тъй наречената „механизация“ да откарват към строящите се вили на негови познати и приятели. Майор М. виждаше добре, че аз съм в течение на техните „дела“, не ги криеше от мен (очевидно не се притесняваше, че мога да го наклеветя), но с това демонстриране всъщност ми казваше, че аз съм „чужденец“ на тяхното сговорно, крадливо общество и дори да бих пожелал да му съдействам, той не би ми го позволил, понеже съм чужд на „народа“ вид и на мен „не може да се разчита“.
И понеже „не можеше да се разчита“, аз изключително рядко бях пускан и в домашен отпуск. Оставян бях – съзнателно и даже показно – включително на големи празници (помня, че новата 1976 г. бях оставен да посрещна с още двама „на Бетонарката“, за което обаче – в друга, по-сетнешна колонка). Напротив, групата на „крадците“ бе пускана за по три или четири дни буквално след всяка успешна „операция“.
Ще добавя, че тази омраза и презрение, като към наистина чужд животински вид, бе дълбоко залегнала и у практически всички офицери и старшини от славните „Строителни войски“ и бе изпитвана на направо рефлекторно, инстинктивно равнище към всеки градски (и най-вече софийски) „среднист“ или „висшист“, към всеки, у когото бе „надушвано“ някакво артистично минало. В по-сетнешна колонка ще разкажа за гаврите на същия старшина Б. над по-късно известния ни рок музикант (тогава вече завършил инженер) Косьо Марков. Всъщност трябваше да си много упорит в отстояването на своя презрян градски етос, та упоритостта ти да предизвика нещо като смаян респект от нея и да те спаси донякъде от издевателствата, защото, когато е толкова силна, тя те превръща в… „луд“ („Мàни го тоя, той е луд“). Аз обаче нямах (и не успях да придобия) тази способност, поради което майор М буквално „в захлас“ измисляше за мен все по-каверзни унижения.
Мисля, че най-върховното от тях бе моето изпращане в тъй наречените ТРЗ (т. е. товарно-разтоварни) групи, които на гарата в Перник трябваше да освобождават пристигнали за „възела“ вагони с цимент (вагоните, уважаеми, бяха по 64 тона, а ТРЗ групата обичайно се състоеше от 7 или 8 души). Понеже едва ли бихте могли да се ориентирате, ще ви обясня в какво по-точно се състоеше тук унижението. То не бе в това, че за мен – не особено физически силен – това бе тежка и изнурителна работа – все пак тогава бях млад и здрав. Не. Доколкото всяка трудовашка общност е почти пълно копие на затворническата, в нея и вътрешната ѝ йерархия е аналогична с тази при затворниците. Та ето: „писарят“ – какъвто официално бях аз – в тази йерархия е не просто „шефче“, той се преживява от останалите трудоваци (т.е. затворници) по-скоро като част от – да, несравнимо по-низшата от офицерите и старшините – „затворническа управа“.
Именно затова затворниците (т.е. обикновените трудоваци), дори когато са и „по-яки“, и „по-стари“, и с по-голямо криминално досие, не смеят да посягат по какъвто и да било начин на писаря, т.е. на този „чин“ от „затворническата управа“. С него е наложително да си в добри отношения, което обаче не означава, че не му завиждаш, че не го мразиш („Глей го как се е урèдил тоя пе*ал!“). Но значи да ти дадат да видиш как изведнъж „писарят“ е изпратен „с нас, пандизчиите“ да мъкне посред нощите чувалите с цимент, е ясно даден ти знак, че „тоя“ е декласиран от „затворническата управа“, върнат ви е на вас и сега вие можете да изливате цялата си омраза към него открито. Ето това бе подлата цел, с която майор М. започна да ме изпраща като „редови член“ от нощните „ТРЗ групи“. Той желаеше да покаже на другите, на „социално близките си“, че не просто не ме отличава от най-низшите в тази (да, същинска) затворническа йерархия, но че дори ме предава в лапите им.
Ще добавя обаче, че това не успя да се получи на майора. Макар, както казах, да нямах способността така силно да отстоявам своя, чужд на присъдения ми трудовашки „затвор“ градски етос, тъй че да ме причислят към непоправимите „луди“, които е по-добре „да оставим“, аз все пак – именно защото никога не съм бил и „елитист“ (за какъвто днес определени люде ме обявяват) – бях успял да вляза в такива отношения с обикновените войници (та даже и с „криминалните“), че те не ме имаха за част именно от затворническата им „управа“. И въпреки че, както по-нататък ще разкажа, съм имал и сблъсъци с някои от тях, те просто… не ме мразеха, не ме отделяха като „друг биологичен вид“ от себе си.
Защо и как бях постигнал това, днес ми е трудно да отговоря, но в следващата си мемоарна колонка ще се опитам да опиша отношенията си с това общество на разнообразни „парии“, с които бях осъден да живея дълги, дълги месеци.
