Кайрос” е втората тематична колекция, в която Издателска къща – Критика и хуманизъм предлага поглед към философските, исторически и дори психологически търсения на Валтер Бенямин. Освен анализите в тома са публикувани писма до Теодор Адорно, Гершом Шолем, Макс Хоркхаймер. Прочетете „Скици върху психофизичния проблем”.

Валтер Бенямин (1892-1940) е сред легендарните лица на днешния теоретичен канон на хуманитаристиката, социалните науки, изкуствата. Прославил се посмъртно, но отдавна завидно влиятелен, с деликатно писане, което си остава почти неопределимо като жанр и дисциплина, тихо пренастройващ цели сфери от уязвимия свят на духовното.

След Озарения (2000 г.), „Кайрос” е втората тематична колекция, в която предлагаме поглед към негови дълбоки теоретични търсения – философски, но също културологични, исторически, естетически, психологически. Обширни интерпретации и кратки фрагменти, легендарни текстове и специализирани анализи са съчетани с просветляващо важни писма до културни символи като Теодор Адорно, Гершом Шолем, Макс Хоркхаймер. Заключителната студия тълкува Беняминовата кайрология, но опростено можем да кажем, че неговият кайрос е онзи миг – онзи шанс! – който прекъсва потока на стандартното време и носи обещание за озарение или спасение. В някакъв смисъл всеки текст в тази книга е подобен шанс – предлага ни по една невидима „врата”, различна за всекиго, през която до нас би могло да дойде или озарението, или спасението, освен ако двете не са едно и също нещо.

„В областите, които ни занимават, познанието се случва само като мълния. А текстът е продължителният екот на гръмотевицата.”

Роденият през 1892г. в Берлин Валтер Бенямин е бележит философ, литературен критик и преводач. Завършва философия във Фрайбург, Мюнхен и Берлин и немска литература и психология. През 1919 г. защитава докторска титла в Берн на тема „Понятието на критиката на изкуството в немската романтика”. През 1925 г. университетът във Франкфурт (на Майн) отхвърля хабилитацията му Произход на немския трауершпил. До 1933 г. живее и работи като писател на свободна практика в Берлин. В този период излизат неговото есе Goethes Wahlverwandtschaften (Родства по избор на Гьоте), 1924, и книгите Einbahnstraße (Еднопосочна улица) и Ursprung des deutschen Trauerspiels (Произход на немския трауершпил), 1928. През 1933 г. емигрира в Париж и продължава писателската си дейност в изгнание. През 1940 г. се опитва да избяга в САЩ и под заплахата да бъде предаден на германските власти в Портбу (Испания), се самоубива.

Сред най-известните му произведения са: Художествената творба в епохата на нейната техническа възпроизводимост, 1936; Върху понятието за история, 1939; Берлинско детство около 1900, 1950 (посмъртно), незавършеният проект Passagen-Werk (1927–40), издаден през 1952 г., и др.

Валтер Бенямин, „Кайрос. Съчинения по философия”, Издателска къща Критика и Хуманизъм, 2014, художник Яна Левиева, превод Кольо Коев, Анастасия Рашева, Мария Добревска, Светла Маринова, Теодора Карамелска, Димитър Зашев, съставителство и послеслов Ралф Конерсман.

Скици върху психофизичния проблем*

I. Дух и живо тяло

Те са тъждествени, различни само като начин на разглеждане, но не и като предмети. Зоната на тяхното тъждество се обозначава с понятието „форма“ [Gestalt]. На всеки етап от своето съществуване формата на историческото е духовно-телесна. Следователно тъждеството на дух и живо тяло е в някакъв смисъл категория на техния „миг“, на тяхното мигновено явяване като преходно-непреходни. Живото тяло и духът в тъждествения с тялото смисъл са най-висшите формокатегории на световната история, но не и категории на нейните вечни съдържания, в каквато са превърнати от школата на Георге. Нашето тяло следователно не е въвлечено в историческия процес като такъв, а просто пребивава в него в един или друг момент, модификацията му от форма към форма е функция не на самия исторически процес, а на съответната абстрактна отнесеност на един живот към този процес. Живото тяло в този смисъл може да подхожда на всичко реално, но не като субстрат или субстанция на специфичното си съществуване, каквото е физическото тяло, а като явяване в осветяването на историческия „миг“. Най-уместно би било може би въплътеният в тяло дух да се нарича ingenium**.

Казаното дотук може да се обобщи по следния начин: всичко реално е форма, доколкото се разглежда в историческия процес по такъв начин, че в своя „миг“, в най-дълбоката същност на своето присъствие във времето се отнася смислово към целостта на този процес. Така всяка форма може да се прояви по два идентични начина, които вероятно пребивават в отношение на полярна противоположност помежду си: като ingenium и живо тяло.

II. Дух и физическо тяло

Докато живото тяло и ingenium могат да бъдат свойствени на всичко реално поради отношението му в настоящето към историческия процес (но не и към Бог), физическото тяло и принадлежащият му дух се основават не на някакво отношение, а на простото съществуване. Физическото тяло е една измежду реалностите, които са положени в историческия процес като такъв. Върху случая с човека може да се изясни най-добре по какъв начин се различава то от живото тяло. Всичко, което човек възприема в себе си като форма, фигурата си, както и крайниците, и органите, доколкото му изглеждат оформени, спадат към неговото живо тяло. Всяка своя граница, която той възприема сетивно и която в този смисъл е форма, също спада към него. От това следва, че сетивно възприетото отделно съществуване на човека е възприемане на отношение, в което той се намира, но не и възприемане на някаква негова субстанция или негов субстрат, каквото е физическото тяло в сетивен смисъл. Последното се проявява двойно в своеобразна противоположност: като удоволствие и като болка. И при двете не се възприема нито форма, нито граница. Ако [следователно] осъзнаваме нашето тяло само или предимно чрез удоволствието и болката, тогава нямаме знание за каквато и да било негова граница. Ето защо трябва да потърсим такива модификации на съзнанието, на които онази граница е също толкова чужда, колкото и на състоянията на болка и удоволствие, които в максималната си степен водят до опиянение. Подобни състояния са на първо място тези на възприятието. Във всеки случай с разлика в степента. Може би най-безгранично е възприятието на зрението, което формално би могло да се нарече центробежно, в противоположност на по-скоро центростремително насоченото възприятие на вкуса, и най-вече на осезанието. Зрителното възприятие показва тялото ако не като неограничено, то най-малкото като такова с неустановени, безформени граници.

В обобщение може да се каже следното: доколкото имаме представа за възприятие, ние имаме представа за нашето физическо тяло, което за разлика от живото тяло се разпростира без отчетливо разграничена форма. Макар това физическо тяло да не е последният субстрат на нашето съществуване, то все пак е субстанция, за разлика от живото тяло, което е само функция. Физическото тяло е обективно в един по-висш смисъл и затова изясняването на свързаната с физическото тяло духовна „природа“ на живото същество е много по-важно, отколкото изясняването на идентичния с живото тяло ingenium. Големият проблем тук обаче се състои в това, че „природата“, за която твърдим, че принадлежи на физическото тяло, отново препраща с пълна сила към ограничението и единичността на живото същество. Онази ограничена реалност, която се конституира чрез въплъщаването на една духовна природа в едно тяло, се нарича персона. Всъщност персоната е ограничена, но не оформена. Ето защо тя придобива своята уникалност, която в известен смисъл може да й се припише, не по силата на самата себе си, а по-скоро благодарение на границите на своето максимално разширяване. Така стоят нещата както с нейната природа, така и с нейното физическо тяло: те не са ограничени, бидейки оформени, но при все това са ограничени чрез максимално възможното си разширяване, което е народът.

III. Живо тяло и физическо тяло

Чрез живото и чрез физическото си тяло човекът е вписан в универсални зависимости. Но с всяко по различен начин: чрез живото тяло принадлежи на човечеството, чрез физическото тяло – на Бог. Границите и на едното, и на другото по отношение на природата са неопределени, разрастването и на двете определя хода на световните събития по много дълбоки причини. Живото тяло, функцията на историческото настояще в човека, нараства до живо тяло на човечеството. „Индивидуалността“ като принцип на живото тяло стои по-високо от отделните телесни индивидуалности.

Човечеството като индивидуалност е пълното осъществяване и същевременно гибелта на телесния живот. Гибел, защото с него онзи исторически живот, чиято функция е тялото, достига своя край. В този живот на живото тяло на човечеството, и заедно с това – в тази гибел и в това осъществяване, човечеството е в състояние да включи чрез техниката, освен всеобщността на живите хора, отчасти и природата: неодушевената природа, растенията и животните, в която природа се формира единството на неговия живот. И накрая, към неговия живот, към неговите части спада всичко, което служи на неговото щастие.

Природата на живото тяло клони към неговото разрушаване, природата на физическото тяло – към неговото възкресение. Кое от двете ще бъде реализирано, зависи от решението на човека. За човека физическото тяло е печатът на неговата самота и той няма да се счупи дори и в смъртта, защото тази самота не е нищо друго, освен съзнанието за непосредствената му зависимост от Бог. Това, което всеки човек включва в периметъра на своето възприятие, своите болки и своето най-върховно удоволствие, е спасено заедно с него във възкресението. (Това най-върховно удоволствие, разбира се, няма нищо общо със щастието) Болката е управляващият, желанието – оценяващият <?> принцип на физическото тяло.

Следователно в естествената история са налице и двата големи процеса: разрушаване и възкресение.

IV. Дух и сексуалност / Природа и физическо тяло

Духът и сексуалността са двете противоположни базисни сили на „природата“ на човека. Природата не е нещо, което принадлежи специално на всяко отделно тяло. По-скоро в отношението си към сингуларността на физическото тяло тя може да се сравни с отношението на теченията в морето към отделната капка вода. Безброй подобни капки са въвлечени в едно и също течение. Така и природата е една и съща не във всички, но без съмнение в много хора. При това в същинския смисъл на думата тя е една и съща и идентична, а не просто еднаква. Тя не е постоянна, по-скоро нейното течение се променя с вековете и винаги може едновременно да се открие по-голям или по-малък брой подобни течения.

Сексуалността и духът са двата витални полюса на този естествен живот, който се влива във физическото тяло и се диференцира в него. Следователно и духът, подобно на сексуалността, е по произход нещо природно и в разгръщането си се явява като нещо телесно в смисъла на физическото тяло. Съдържанието на един живот зависи от това, до каква степен живият човек ще успее да изрази телесно своята природа. В пълния упадък на телесността, който преживява съвременният западен свят, като последен инструмент на неговото обновяване остава болката на природата, която вече не може да се побере в живота и на бушуващи потоци отива отвъд тялото. Самата природа е тоталност и движението надолу към необяснимото на тоталната виталност е съдба. Движението нагоре, което тръгва от това необяснимо, е изкуство. Тъй като обаче тоталната виталност намира покой единствено в изкуството, то всяка друга форма на изразяване трябва да води към унищожение. Представянето на тоталната виталност в живота води до това, че съдбата преминава в лудост. Защото всяка жива реактивност е свързана с диференциация, чийто първостепенен инструмент е физическото тяло. Това негово предназначение трябва да се приеме за същностно. Физическото тяло като инструмент на диференциацията на виталните реакции, и само то, може да се схване същевременно с оглед на психическата му живост. Цялата психична подвижност трябва да бъде локализирана диференцирано в него, както е подхождала старата антропософия, разглеждайки физическото тяло по аналогия с макрокосмоса. Една от най-важните детерминанти на диференцираността на физическото тяло е възприятието; при това зоната на възприятията показва най-отчетливо вариативността, на която то е подложено като функция на природата. Промени ли се природата, се променят и възприятията на тялото.

Физическото тяло е морален инструмент. То е създадено за изпълняване на повели. С оглед на това то е програмирано при сътворението. Дори неговите възприятия зависят в своята характеристика от това до каква степен го приближават към неговия морален ангажимент или го отдалечават от него.

V. Удоволствие и болка

Във физическите разлики между удоволствието и болката е ясно доловимо тяхното метафизично различие. Две от тези физически разлики остават в крайна сметка елементарни и несводими до каквато и да било друга разлика. От гледна точка на удоволствието това, което го различава от болката, е, че то е мигновено и проявяващо се в една и съща форма, а от гледна точка на болката това, което я различава от удоволствието, е, че тя е хронична и проявяваща се в най-различни форми. Само болката, но не и удоволствието, може да стане хронично, съпътстващо преживяване на постоянни органични процеси. Само болката, но не и удоволствието, може да се диференцира до безкрай с оглед на природата на органа, от който произтича. Това е загатнато в езика, и по-специално в немския, в който максималното удоволствие може да се изрази единствено със суперлативите „наслада“ или „блаженство“, от които само първият е напълно истински и недвусмислено сетивен. Това означава, че всяко сетивно удоволствие заема обозначението за позитивното си усещане от най-низшето сетиво, сетивото за вкус. Съвсем различно е положението при обозначенията за болка. С думите „болка“, „страдание“, „мъка“ се изразява по най-ясен начин онова, което, по отношение на удоволствието, само се загатва с думата „блаженство“, а именно, че в болката – отвъд всякаква метафоричност – заедно със сетивното е засегнато непосредствено и душевното. Вероятно с това е свързано и обстоятелството, че в сравнение с усещанията за удоволствие усещанията за болка са несравнимо по-истински, т.е. не само вариращи в различна степен. Няма съмнение обаче, че съществува зависимост между тази трайна значимост, която усещането за болка има за същността на човека и способността на това усещане да бъде перманентно. А перманентността отвежда на свой ред директно към областта на метафизичните различия между тези две чувства, които напълно съответстват на физическите и ги обясняват. Само усещането за болка е способно, както в областта на физическото, така и на метафизичното, на непрекъснато осъществяване, поддаващо се сякаш на тематично третиране. Същността на човека е най-съвършеният инструмент на болката; само в човешкото страдание болката намира своето най-чисто адекватно проявление, само в човешкия живот тя намира своя пристан. Измежду всички телесни усещания за човека само болката е нещо като непресъхващ поток, който го въвлича в морето. Всеки път, когато човек се опита да удължи удоволствието, това се оказва невъзможно. Всъщност удоволствието е знамение от друг свят, а не – връзка между световете като болката. Затова органичното удоволствие е пулсиращо, докато болката може да стане перманентна.

С това отношение между удоволствието и болката е свързано обстоятелството, че за дълбинното разбиране на един човек поводът за най-силната му болка е без значение, докато причината за най-голямото му удоволствие е много важна. Защото всяка, дори най-незначителната, болка може да се издигне до пределно религиозно страдание, докато удоволствието не се поддава на никакво облагородяване и черпи благородството си единствено от обстоятелствата на своето пораждане, т.е. от повода за него.

VI. Близост и отдалеченост

Това са две отношения, които могат да бъдат също толкова определящи за структурата и живота на физическото тяло, колкото други пространствени отношения (горе и долу, ляво и дясно и т.н.). Те се проявяват най-ясно обаче при еротиката и сексуалността. Еротиката се разпалва от отдалечеността. От друга страна, има сродство между близостта и сексуалността. Относно отдалечеността е добре да се сравнят изследванията на Клагес за съня. Влиянието на близостта върху телесните контакти е още по-непознато, отколкото влиянието на отдалечеността върху тях. Явленията, които са свързани с това влияние, са отхвърлени и декласирани вероятно [още] преди хилядолетия. Освен това например налице е пряко отношение между глупостта и близостта. В крайна сметка глупостта произтича от разглеждането на идеите от прекалено близко [Кравата пред новата порта]. Но тъкмо това прекалено близко (лишено от дух) разглеждане на идеите е източник на трайната (а не пулсираща) красота. Така се конструира връзката между глупостта и красотата.

Литература:

Ludwig Klages, „Vom Traumbewusstsein“, Ztschr. fuerPathopsychologie, III т., 4 брой, 1919 (вж. там и другите текстове).
Ludwig Klages, Geist und Seele, Deutsche Psychologie, I т., 5 бр. и II т., 6 бр.
Ludwig Klages, Vom Wesen des Bewusstseins (J. A. Barth).
Ludwig Klages, Mensch und Erde (Georg Mueller).
Ludwig Klages, Vom kosmogonischen Eros (Georg Mueller).

VI. Близост и отдалеченост (продължение)

Колкото по-малко човек вярва, че е зависим от съдбата, толкова по-малко той е определен от най-близкото, било то чрез обстоятелства, или хора. По-скоро един свободен по такъв начин човек владее своята близост; той е този, която я определя. От друга страна, присъщата определеност на неговия съдбовен живот идва от далечното. Той не действа с „оглед“ на идното, сякаш то го застига, а съобразявайки се с отдалеченото, на което се подчинява. Затова четенето на звездите – схванато като алегория – има по-дълбоки корени от размишлението над непосредствено предстоящото. Защото отдалеченото, което определя човека, е самата природа и тя прави това толкова по-пълно, колкото по-чист е той. Ако и с най-малкото си знамение тя е в състояние да изплаши невротиците, със звездите – да направлява демоничните, то с най-дълбоката си хармония, и само с нея, тя определя единствено благочестивия. Всички тях обаче – не в техните действия, а в техния живот, който единствено може да бъде съдбовен. И само тук, а не в сферата на действието, свободата има своето място.

Именно нейната власт освобождава живия човек от обусловеността му от отделното природно събитие и му позволява да се влияе в собственото си съществуване от природното. Той обаче бива воден като в сън. А съвършеният човек – само в такива сънища, от които в живота никога не се събужда. Защото колкото по-съвършен е човек, толкова по-дълбок е този сън – толкова по-устойчиво вкоренен и толкова по-ограничен е той върху една първопричина за неговата същност. Значи става дума за сън, в който съновиденията не идват от близките шумове и от гласовете на съвременниците, в който се долавят прибоят на морето, облаците и вятъра. Това море на съня в най-дълбоката основа на човешката природа има своя прилив през нощта: всяка дрямка означава само, че то облива някакъв бряг, от който се отдръпва в будно състояние. Какво остава? Сънищата, колкото и чудно да са оформени, са само мъртвото в недрата на тези дълбини. Живото остава скрито в тях и върху тях: корабът на будния живот и рибите като безмълвен улов в мрежите на художниците.

В този смисъл морето е символ на човешката природа. Като сън, в дълбокия преносен смисъл на думата, тя носи кораба на живота по своето течение, което се насочва отдалеч, от вятъра и звездите; като дрямка в същинския смисъл на думата тя се надига нощем, подобно на прилив, срещу брега на живота, където оставя сънищата.

Впрочем за съня близостта [и отдалечеността?] са не по-малко определящи, отколкото за еротиката. Но все пак по смекчен и изопачен начин. Би трябвало да се разкрие същността на това различие. В съня със сигурност може да се открие крайната близост и – вероятно! – също крайната отдалеченост?

Що се отнася до проблема за действителността на съновидението, трябва да се установи следното: определянето на отношението на света на съня към света на будното състояние, т.е към действителния свят, трябва ясно да се различи от изследването на неговото отношение към истинния свят. В действителността или в „истинния свят“ сънят и будното състояние изобщо не съществуват вече като такива; те могат да бъдат най-много символи на неговото изобразяване. Защото в света на истината светът на възприятието е загубил своята действителност. И дори може би светът на истината изобщо не е свят на някое съзнание. С това искаме да кажем, че проблемът за отношението на съня към будното състояние е проблем не на „теорията на познанието“, а на „теорията на възприятието“. Възприятията обаче не могат да бъдат истинни или погрешни, а са проблематични само с оглед на меродавността на своето смислово съдържание. Системата на подобни възможни компетентности изобщо представлява природата на човека. Въпросът тук следователно е какво в природата на човека засяга смисловото съдържание на възприятието по време на сън и какво в нея засяга възприятието в будно състояние. За „познанието“ и двете са от значение по абсолютно еднакъв начин, а именно – само като обекти. И най-вече по отношение на възприятието е безсмислен обичайният въпрос за превъзходството на един от тези типове възприятие с оглед на голямото богатство от критерии, които то удовлетворява, защото би трябвало да бъде показано, 1) че изобщо има съзнание за истината, и 2) че то се характеризира с подобна основателност по отношение на сравнително голям брой критерии. В действителност 1) сравнението в теоретични изследвания на истината е безсмислено, 2) за съзнанието изобщо е меродавно единствено отношението към живота, но не и към истината. [А] по отношение на живота никой от двата вида съзнание не е „по-истинен“, по-скоро има разлика в значението, което те имат за него.

Пълно равновесие между близост и отдалеченост в съвършената любов „от далечни висоти“***. Данте поставя Беатриче под звездите. Но в Беатриче звездите му изглеждат по-близо. Защото за мъжа в любимата силите на далечината изглеждат близки. По такъв начин близостта и отдалечеността са полюсите в живота на Ерос: ето защо присъствието и раздялата в любовта са решаващи. Отлъчването е магията на близостта.

Еросът е свързващият елемент в природата, чиито несвързани сили са навсякъде, където той не властва. „[Ерос е] велик демон, Сократе. Понеже всяко демонично същество е нещо средно между Бог и смъртен. – Каква е тяхната роля?, попитах аз. – Да обясняват и да предават на боговете това, което идва от хората, а на хората – това, което идва от боговете, именно молбите и жертвоприношенията на хората, и заповедите на боговете и възнагражденията за жертвоприношенията, а понеже се намират между тези два елемента, те запълват празнината помежду им, така че Вселената да осъществи вътрешната си връзка. Чрез тях се осъществява цялата мантика и се увенчава с успех жреческото изкуство при жертвоприношенията, посветителните обреди, заклинанията, всяко предсказание и магия. Боговете нямат пряк контакт с човека – чрез демоните се осъществява всяко общуване и разговор на боговете с хора, и будни, и насън“, „Пирът“ 202-203****. Но типът и прафеноменът на връзката, който се открива във всяка специфична връзка, е този на близостта и отдалечеността. Ето защо тази връзка е първото творение на Ерос.

Какво е особеното отношение на близост и отдалеченост по отношение на половете? За мъжа силите на отдалечеността би трябвало да са определящите, докато силите на близостта са тези, въз основа на които той определя. Копнежът е нещо, което подлежи на определяне. Коя е силата, из от която мъжът определя своята близост? Тя е загубена. Полетът е движение, из от копнеж. Кое е запленяващото движение, което се определя от близостта? Запленеността и полетът са обединени в съновидението за ниско летене над земята. (Животът на Ницше е типичен пример за чистата определеност от далечината, която е злата участ на най-възвишените измежду психически лабилните хора.) Поради блокирането на тази запленяваща сила те не са в състояние „да се държат на дистанция“. И всичко, което прониква в близост до тях, е необуздано. Ето защо близкото се е превърнало в сфера на необузданото, което се проявява най-ясно в най-непосредствената близост на сексуалните отношения между съпрузите и което е схванато от Стриндберг. Но ненакърненият Ерос има обвързваща, запленяваща сила и в най-близкото.

„Изоставените“ на Карл Краус е контрапунктът (противоположността) на „Блажения копнеж“ на Гьоте. При Гьоте – размахът на крилете и полетът, при Краус – пленителният покой на чувството. Гьотевото стихотворение изразява мощно, безспирно движение, стихотворението на Краус е невероятно накъсано, спиращо движението в средната строфа, която като бездна на тайната разделя първата от последната строфа. Така бездната е изначалният факт, който се узнава във всяка непосредствена еротична близост.

* Превод Светла Маринова, редакция Кольо Коев.
** лат. – вродена способност, талант; бел. прев.
*** * По стиха от Гьотевия „Блажен копнеж“: „Keine Ferne macht dich schwierig, / Kommst geflogen und gebannt, / Und zuletzt, des Lichts begierig, / Bist du Schmetterling verbrannt“, или: „Към лъчите тичаш лудо / от далечни висоти / и накрая, пеперудо, / в пламъка изгаряш ти“; по превода на Стоян Бакърджиев в: Гьоте, Избрани творби, том 1, Лирика, С., Народна култура, 1980, с. 442; бел. ред.
**** По бълг. издание в: Платон, Диалози, изд. Наука и изкуство, С., 1982 г., прев. Б. Богданов; бел. ред.