347
1355

„Калуня-каля”: финален акорд

DEnev

По време на гимназията синът ми Иван се хвана заедно с един негов съученик, Сашо Томов, да бъдат водещи на една от рубриките на несъществуващото вече радио „НЕТ”. Бяха много свежи водещи. Замеряха се с лафчета. Цвилеха от смях. Забавляваха се тъй, сякаш седяха на пейка в градинката. Но покрай това вършеха и основната си работа – представяха чужди песни и певците, които ги изпълняват и директно превеждаха в ефир текстовете на български. Така до мен стигна песничката „Бонго-бонг” на Ману Чао.

Специалистите ще кажат, не аз – Ману Чао сигурно има много по-хубави песни. Но стана тъй, че за мен Ману Чао завинаги остана закован тъкмо за песента си „Бонго-бонг”. Заради сина ми.

В трилърите героите казват: „Нищо лично”.

Но понеже не искаме да живеем в трилър, аз пък ще кажа – всичко в света, който ни заобикаля, е твърде лично.

След време дори написах разказ с такова заглавие. Разказа може да прочетете тук:

Но да продължим.

Мина време. Синът ми отиде да учи в Германия. И веднъж, докато минавах край НДК, на големия екран вдясно от централния вход, пуснаха тази песен, „Бонго-бонг”. Аз се разчувствах. Свалих си очилата и започнах да си бърша очите, уж че ми е влязла пепел от цигарата. И взех че набрах сина ми по джиесема, да споделя с него този миг. Как да кажа, да му благодаря някак за тази песничка. Набрах го, той вдигна, аз си изпънах ръката с апарата нагоре и го оставих да послуша песента. А сетне се чухме.

Никога няма да забравя какво ми каза тогава.

– Нали се сещаш – каза той, – че ако и за миг си позволя да се разкисна, както си се разкиснал ти сега, съм аут.

Разбрах го. Извиних му се. И изключих телефона. И останах да си дослушам и догледам песента от големия екран до входа на НДК сам.

С това въведение исках да покажа, че синът ми е доста суров, или, хайде, не суров, но владеещ се човек. И затова останах крайно изненадан, когато получих от него преди няколко дена по мейла писмо. Писмото бе свързано с новото издание на „Калуня-каля”. През неговите трийсет години той ми е написал две-три такива писма, не повече. В това писмо той изведнъж ми даде отговор на един въпрос, който не спира да ме занимава, откакто се ангажирах с каузата „Калуня-каля” и Георги Божинов.

Защо, наистина, го направих?

В писмото си моят син пише: „Това е романът, който баща ми не написа”.

Точно така е. Ако напишех роман, бих искал романът ми да е нещо като „Калуня-каля”.

Но знам, че едва ли ще успея да сторя това. Казвам „едва ли”, само за да не кажа „никога”.

Дължа едно уточнение. След като завършиха навън, и синът ми, и неговият съученик Сашо Томов, и мнозина още, се върнаха и сега са тук, в България.

Онзи ден, навръх Архангеловден, Милка Рускова-Божинова, голямата дъщеря на Георги Божинов, ми каза:  „Колко обичаше баща ми България! И какво чудо е, че тази книга се появява пак тъкмо сега, когато България е на дъното. Като че ли се появява, за да я въздигне отново.”

Като гражданин знам, че една книга не може да въздигне една провалена държава. Но като писател би ми се искало това да се случи.

Какво сме ние, писателите? Едни ловци на невъзможното.

Така че – ето и моята част от отговора, синко: направих го заради вас – тези, които останахте в България.

С романа, който не написах – „Калуня-каля”.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияДа видим лицата на тези, които са отстоявали себе си
Следваща статияЗа живота ни преди и след „промените”

347 КОМЕНТАРИ

  1. Шапка Ви свалям за този „ненаписан“ роман, г-н Енев, но кажете, защо на последната страница на книгата пише „преработено и допълнено“ издание – има ли разлики с текста на първото издание от 1988 г.? Не броим, разбира се, предговора и послеслова…