0
2795

Красивата история на философията

Люк Фери

Откъс от книгата на Люк Фери, който разказва историята на философията под формата на диалог с Клод Капьолие (изд. „Изток-Запад“, превод от френски Нина Венова).

Що е философия? За какво „служи“ тя и какво може да се очаква от нея? С какво може да ни помогне в една епоха, когато човешкото съществуване изглежда все по-подчинено на неудържимото разгръщане на технологичните нововъведения и на икономическите стратегии? Разбуденото любопитство към философската мисъл не е изненадващо в този контекст. В един свят в криза все по-често се обръщаме към философията  в търсене на ориентири.

Защото точно това е крайният предмет на философията: да предложи отговор с чисто човешките средства на рационалната мисъл. „Красивата история на философията“ е една дълга епопея в пет големи етапа – от Античността до наши дни, голямото приключение на изследователите на мисълта, разказано от Люк Фери под формата на диалог с негов колега, дългогодишния преподавател по философия Клод Капьолие, участвал в Националния съвет по програмите в образованието и член на Съвета за анализ на обществото.

Люк Фери (роден 1951 г.) е изтъкнат френски философ, есеист и общественик, бивш преподавател по философия и бивш министър на младежта, образованието и науката във Франция. Има международно признат принос в съвременната хуманистична философия. Автор е на над 30 философски труда, преведени в над 25 страни и е изключителен популяризатор на философията.
Той определя философията като „наука за спасението“, тоест способна да предложи отговори на основните екзистенциални въпроси. С десетките си книги и с медийните си изяви Люк Фери е прозорлив водач в голямото приключение на търсене на смисъл.

Люк Фери, „Красивата история на философията“, изд. „Изток-Запад“, 2018 г., превод от френски Нина Венова.

Една друга модерност

Нов принцип на смисъла

Днес философите си поставят въпроса за нов принцип, който да даде смисъл на днешния ни живот, знаейки какво дължим на извършената предходна деконструкция (радикално отхвърляне на всяка претенция за основаване на ценности извън чистата непосредственост на живота, освобождаване на потискани дотогава измерения на съществуването) и познавайки „първородните грехове“ на първия хуманизъм (рестриктивно виждане за човечеството, водещо до расизъм и империалистическа политика на колониализъм и неоколониализъм, „метафизическа“ концепция за трансцендентността на разума, свободата и прогреса).
Знам, че бих получил твърде различни отговори в зависимост от философите, към които бих могъл да се обърна. Но при положение че един от тях е пред мен, най-просто е да чуя неговия отговор. Каква чудесна възможност да се види „на живо“ един философ в действие, като това допълнително ще осветли и развитите в предишните глави анализи, тъй като са направени от същата личност. А и понеже още от Аристофан е известно, че философите често стават докачливи, щом им се месим в работата, тълкувайки техните учения, казано cum grano salis[1], правя риска минимален, като каня автора да се коментира сам!
И така, какви са новите характеристики на нашата епоха, които изискват смяна на перспективата относно онова, което придава смисъл на съществуването ни? Какво се случи, че вече не се разпознаваме в принципите, завещани ни от предишните поколения? Как според вас би трябвало да изглежда една философия за нашето време?

– Във въведението вече посочих в основни линии отговора, който предлагам на тези въпроси: ако традиционните ценности и идеали (религиозни, патриотични или революционни) в голяма степен са изгубили способността си да придават смисъл на живота ни, то онова, което наричам „революция на любовта“, вкоренена в прехода от уредения брак към брака, избран от и за любов, промени нашето съществуване. Тази мълчалива, но дълбинна революция донася нов принцип за смисъла на съществуването – чрез любовта към нашите спътници в живота, към приятели, деца, родители започваме да ценим несправедливо пренебрегвани дотогава измерения на съществуването. Ала вместо да е затворена в личната сфера, тази промяна преобразява из основи и отношението ни към общото, защото желанието да оставим на тези, които обичаме, като се започне от нашите деца, добър свят за живеене, благосклонен към тяхното развитие, поставя грижата за бъдещите поколения в центъра на нашето разбиране за политиката. На мястото на първия хуманизъм, този на Просвещението и правата на човека, идва втори, значително разширен хуманизъм: нов хуманизъм на братството и симпатията, който вече не жертва човека в името на нацията, революцията, че и на прогреса (идеали, поставяни извън и над човечеството), но намира в самата непосредственост на нашето съществуване и на чувствата ни към другите източник на една позитивна утопия, проекта да предадем на идващите след нас такъв свят, който да предложи на всекиго средства „да се реализира“.

Заплашителната наука

Сега бих искал да анализирам причините за това сътресение, като се опитам да изведа неговото значение и да покажа защо изисква – поне такова е моето убеждение – нов философски подход, основан върху оригинален принцип на смисъла. Първият хуманизъм – на Просвещението и тържествуващата наука – бе подложен на унищожителни критики в ерата на деконструкцията. Тези критики намериха въплъщение не само в академичната философия, но и в духа на времето, в политиката (с екологията), както и във всекидневния живот на западния свят. Достатъчно е да си дадем сметка колко се е променило отношението ни към науката от ХVІІІ век насам, за да се убедим в това.

Показателен е отзвукът, предизвикан от разрушителното лисабонско земетресение през 1755 г. с десетки хиляди жертви – най-добрите умове на епохата изразяват обща увереност, че с напредъка на науката и техниката подобна катастрофа ще може да бъде избегната в бъдеще. Благодарение на геологията, математиката, физиката ще стане възможно да се предвиждат, следователно и да се предотвратяват бедствията, които сляпата природа толкова жестоко стоварва върху човешките същества. С една дума, очакването е научният дух да ни спаси от тиранията на грубата материя. Смяна на епохата, да не кажа на парадигмата: днес, общо взето, природата ни изглежда доброжелателна, а науката заплашителна или злокобна, още повече като се има предвид, че всичко, което може да постави в опасност нашето съществуване, ни тероризира. С внушението, че сме способни да избегнем някоя смърт, днес ни тревожат множество нови страхове: от алкохола, от тютюна, от скоростта, от секса, от атома, от мобилния телефон, от ГМО, от говеждия котлет, от парниковия ефект, от клонирането, от новите технологии и потенциално от хилядата и една „дяволски“ иновации, които ни подготвят майсторите на глобализираната технонаука.

Митовете за Франкенщайн и за чирака магьосник отново влизат в действие. Те ни разказваха историята за едно чудовищно или вълшебно създание, което неусетно се изплъзва от властта на своя създател и заплашва да опустоши земята. Метафората вече се прилага към самото научно изследване: някога все още извършвано под контрола на човешките същества, днес то им се изплъзва и има опасност „да бъде изпуснат духът от шишето“, като в най-лошия случай никой не би могъл да гарантира на бъдещите поколения оцеляването на вида. Тази интелектуална атмосфера е безпрецедентна в човешката история.

– Как се е стигнало дотук? Защо днес се отнасяме с подозрение към идеалите, които преди два века просветените умове смятаха за стълбовете на европейската цивилизация?

– Наистина това е въпросът! Дали става дума за отричане, или за неочаквано следствие от самите принципи? Дали нашите страхове спадат към патология, известна като „съпротива към промяната“, или става дума за обратното, за нов етап в нашата история, следователно не за назадничава отживелица, а за краен продукт на модерността, който като такъв има добро бъдеще? Ключови въпроси, защото в зависимост от отговорите, които им даваме, се очертават съвсем различни сценарии за бъдещето.

Книгата на германския социолог Улрих Бек „Рисковото общество“[2] би ни помогнала в опита да намерим отговорите, или поне да видим по-ясно нещата. Нейната централна теза от друг ъгъл стига до основните положения – като ги допълва – на направения от нас анализ на двете възрасти на глобализацията: след една първа модерност, която се развива през ХVІІІ век, доминира ХІХ век и завършва днес, западните общества са навлезли във втора фаза, характеризираща се с осъзнаване на рисковете, породени в собствените им недра от развитието и последвалата глобализация на науката и техниката. За да се вникне в коренно новата ситуация, в която е изпаднала най-развитата част от западния свят, би трябвало първо да се разберат както фронталният сблъсък между двете модерности, така и тайните връзки, които поддържат помежду си. Струва си да разгледаме малко по-обстойно тази диагноза.

Първа модерност: непълна и догматична

Първата модерност се характеризира с няколко основни черти, които са неотделими.
Като започва от една все още авторитарна и догматична концепция за науката: сигурна в себе си и разпореждаща се господарски с главния си обект – природата, тя се представяше без капчица съмнение и самокритичност като съответстваща на еманципацията и щастието на хората. Обещаваше им да ги освободи от религиозния обскурантизъм на предходните векове и да им осигури средствата да станат „владетели и притежатели“ (според известната картезианска формула) на една вселена, която на воля могат да използват и впрягат в работа за собственото си материално благополучие.

Здраво вкоренена в оптимизма на науката, идеята за прогреса, дефинирана с понятия като свобода и щастие, се вписваше съвсем логично в рамките на парламентарната демокрация и националната държава. Наука и национална демокрация вървяха заедно: нима не се разбира от само себе си, че истините, разбулени от първата, съответно и принципите, основаващи втората, са по същество предназначени за всички. Подобно на правата на човека научните закони също претендират да са всеобщи: те трябва, поне по принцип, да са в сила за всички човешки същества, без оглед на раса, класа или пол.

При това положение основната работа на новите научно-демократични национални държави беше производството и разпределението на богатствата. Придържайки се, казано като Токвил, към динамиката на равенството, или ако предпочитате марксистката формулировка, към борбата срещу неравенствата. Тази трудна, но решителна битка се водеше с вяра в бъдещето, така че въпросът за рисковете бе изтласкан на заден план.

Обществените и семейните роли все още бяха твърдо установени, дори „натурализирани“: класовите и половите различия, без да говорим за етническите, макар и поразчупени в правото и проблематични по принцип, фактически продължаваха да се смятат за непоклатими. Още се говореше за цивилизацията в единствено число, сякаш се подразбира, че тя е поначало европейска, бяла и мъжка – но няма да се връщам на темата, развита при разглеждането на „първородните грехове“ на първия хуманизъм.

По всички тези пунктове втората модерност ще влезе в разрив с първата. Но ще го направи не под въздействието на външна критика, опирайки се върху някакъв нов обществен и политически модел, а чрез задълбочаване на собствените принципи.

Втората модерност: от вярата в прогреса до рисковото общество

– Парадоксът, на който се позовахме вече няколко пъти, на този стадий от нашия разговор продължава да е необясним: как се е стигнало дотам, че излезлият от Просвещението демократичен хуманизъм да породи нова фигура на модерността, която напълно преобръща перспективите?

– По отношение на науката и нейните отношения с природата в края на ХХ век се извършва истинска революция: най-големите опасности вече не се вменяват на природата, а (уви) на научното изследване. Така че вече не природата трябва да се овладява, а науката, понеже за първи път в нейната история тя доставя на човешкия вид средствата за собственото му унищожение. Това, разбира се, не важи единствено за породените в самите модерни общества опасности от индустриалната употреба на новите технологии, а се отнася и за рисковете, които могат да възникнат от използването им от други. Ако тероризмът ни тревожи толкова силно днес, то е, защото сме осъзнали, че той вече би могъл – или скоро ще бъде в състояние – да се снабди с опасни химически, дори ядрени оръжия. Контролът над използването и действията на модерната наука ни се изплъзва, необузданата ѝ мощ ни плаши.

И така, пред този „процес без субект“ на глобализацията, пред усещането, че никакво световно управление не успява да я овладее, рамката на националната държава и на традиционните форми на парламентарна демокрация изглежда отесняла, да не кажа жалко овехтяла. Облакът от Чернобил не бе спрян от някакво републиканско чудо пред границите на Франция. А и процесите, които командват икономическия растеж и финансовите пазари, са престанали да се подчиняват на диктата на представителите на народа, неспособни да изпълнят обещанията, с които би им се искало да се изправят пред него. Разбира се, на това се дължи успехът на онези, които подобно на нашите неорепубликанци се опитват да ни убедят, че връщането назад е възможно, че старият съюз между науката, нацията и прогреса зависи само от „гражданско-патриотичната енергия“ и „политическата воля“ – толкова би ни се искало да повярваме в това, че носталгичните им думи винаги могат да разчитат на непренебрежима симпатия…

При тази еволюция на най-развитите страни се забелязва тенденция въпросът за разпределението на богатствата да мине на втори план. Естествено, той не изчезва, но отстъпва пред новата необходимост от солидарност пред риска – тъй като са глобални, рисковете са още по-заплашителни, защото се изплъзват от контрола на националните държави и обикновените демократични процедури.

Освен това под въздействието на самокритика, или ако предпочитате, на една вече обобщена саморефлексия, старите социални роли са поставени под съмнение. Устоите им са разклатени, престанали са да изглеждат вписани в една вечна природа, за което ясно свидетелстват многобройните проявления на движението за освобождение на жените или исканията от последно време за признаването на правото на брак на хомосексуални двойки.

Разбира се, още дълго бихме могли да допълваме и обсъждаме тази картина. Несъмнено тя заслужава повече подробности и цвят. Но и така е много интересна с идеята да покаже по убедителен начин, че въпреки контрастите и противопоставянията втората модерност всъщност не е нищо друго освен неизбежното продължение на първата: ако традиционните образи на републиканската наука и демокрация днес са разклатени, причината е не просто в ирационализъм или в липсата на гражданственост, а парадоксално – във верността към принципите на Просвещението! Това се вижда най-ясно от сегашното развитие на екологичните движения в страни, които за разлика от Франция имат дълга традиция в тази област (например в Канада и Северна Европа): обсъжданията на принципа на предпазливостта или устойчивото развитие непрекъснато прибягват все повече към научни аргументи, както и към афиширана демократична воля.

Щом различаваме две модерности, трябва да се научим също да не смесваме две съвсем отделни фигури на антимодернизма. Появила се заедно с романтизма като реакция срещу Просвещението, първата се опира върху носталгията по изгубения рай, за да изобличи изкуствените механизми на демократичната вселена; тя набляга върху богатството на чувствата и страстите на душата срещу сухата наука. Корените на част от съвременната екология навярно още черпят от нея. Друга е фигурата на антимодерността, стъпила на нова основа: ако поставя под въпрос науката и демокрацията на националните държави, прави го в името на научност и демократичен идеал, които са разширени до измеренията на света и с грижа за интроспекция. С други думи, главните критики на модерния свят се подхранват вече от хипермодернизма, не от реакционния дух. Ако е вярна, тази констатация сочи нещо много важно: рисковото общество, основано върху страха и авторефлексията, не е зад нас, а пред нас; то е не архаизъм, остатък от стара фигура на съпротива срещу прогреса, а последният аватар на прогреса!

Безцелният прогрес

– Забелязва се ясно приближение между този анализ и анализа на Хайдегер върху света на техниката, макар да не тръгват от същата загриженост и да наблягат върху различни черти. Допирната им точка е в разкритието, че се е стигнало до технонаука и икономика, чието непрекъснато развитие се е превърнало в самоцел.

– В тази перспектива светът прилича на жироскоп, който трябва да се върти независимо от какъв проект просто за да не падне. В икономиката на глобализираната надпревара прогресът е станал почти биологична необходимост: предприятие, което не се сравнява с другите в непрекъснато усилие да се развива, е обречено да изчезне. С други думи, както в примера с жиро­скопа, прогресът е лишен от цел, той е механично породен единствено от логиката на конкуренцията, без да е подкрепен от някакъв глобален проект, който да го вдъхновява. Това обяснява усещането ни, че не управляваме съдбата си, че ходът на света се изплъзва от контрола на нашите избраници, че е неподвластен дори и на икономическите и научните лидери! Това придава допълнително измерение на понятието за риск. И ни кара да размишляваме каква би могла да бъде една достойна за името си политика във времето на глобализацията и рисковото общество, когато вече не може да се очакват задоволителни отговори от компетенциите на националната държава, да ме прощават нашите неорепубликанци.

Бракът по любов и модерното семейство, деца на капитализма

– Наред с проясняването на метаморфозата – как се е стигнало дотам, че просвещенският идеал за прогреса да ни лиши от собствената съдба, отнета ни от сляпата логика на иновацията заради самата иновация, която ни вкарва в рисково общество, – ето че се очертава друга, още по-изненадваща мистерия: ако не е трудно за разбиране, че вселената на обща, но безцелна конкуренция, в която вече сме тласнати, е допринесла за изгубване на вярата в големите разкази (религиозни, патриотични, революционни и дори хуманистични), как да си обясним, че в същото време е участвала в безпрецедентното повишаване на ценностите на любовта?

– Най-убедително обяснение предлага американският историк Едуард Шортър, последовател на Филип Ариес и специалист по Франция, в книгата си „Раждането на модерното семейство“[3]. Той показва, че раждането на брака по любов в Европа – да не забравяме, че цялата история на трите характеристики на съвременното време поначало е европейска – е пряко следствие от модерния капитализъм. Ето защо.

Когато капитализмът се установява и подрива отвътре феодалния режим, той изобретява платената работа едновременно с пазара на труда. В резултат на двете нововъведения хората се откъсват от родните си села, за да отидат да работят в града.

Да се поставим за миг на мястото на четиринайсет-петнайсетгодишната бретонка, която напуска своето село, за да отиде да работи в голям градски център, например в Нант, във фабрика за рибни консерви. Изведнъж момичето получава двойна свобода, невъобразима за нея само допреди няколко години.

Първата свобода е просто отдалечеността от нейното село, или анонимността. За първи път в живота си тя се изплъзва от погледа на другите, от наблюдението на съселяните, на семейството, на кюрето, на старицата, която от прозорците си дебне живота на другите и разпространява слухове – все още важна функция в селата на Бери[4] от моето детство. От друга страна, младото момиче, също за първи път в живота си, получава пари за своята работа, получава заплата, дори и нищожна, но все пак успяваща да ѝ осигури известна материална независимост. Под влияние на Маркс и по-общо на антикапиталистическата мисъл модерният поглед е склонен да види в заплатата само нова форма на „експлоатация на човек от човека“. Така той погрешно прикрива каква невероятна еманципация трябва да е било да ти плащат за твоята работа. И преди това девойчето несъмнено е работело, и то здравата, от сутрин до вечер. Само че насила, дори малтретирано и без никакво възнаграждение.

Освободена от тежестта на общността и вече самостоятелна във финансово отношение, девойката ще открие, че е в състояние сама да определи, поне отчасти, какво желае да прави със съществуването си. Постепенно тя ще се освободи от принудите на традиционния живот и както младите в „Скъперникът“ на Молиер ще се разбунтува срещу онези, които все пак биха искали да я задомят насила, но вече без реални шансове за успех. И какво ще избере тя вместо „брака по сметка“? Естествено ще потърси да се събере с някой „добре сложен“ младеж, към когото „изпитва чувства“. По този начин бракът по любов постепенно ще се наложи като правило.

Разбира се, говорим за процес, който протича в продължение на няколко века и с различен ритъм съобразно обществените класи. Бракът по любов се установява най-бързо сред народните класи, там младите съпрузи най-рано отхвърлят диктата на родителските сметки. Буржоазната класа – по изключение изоставаща – ще последва тенденцията по-късно, и то главно поради причини, свързани с наследството. Както и да е, но днес никой не би помислил да се бракосъчетава по причина, различна от любовта – освен в континентите и „холистичните“ цивилизации, където капитализмът е в зародиш или отсъства, в резултат на което индивидът още не е роден като същество независимо от общността, от която произлиза.

С това историческо обяснение биха се съгласили както Маркс, така и Токвил, които всъщност не казват нещо различно от Шортър. Дали с Маркс ще се говори за „капитализъм“, или с Токвил за „демокрация“, и в двата случая онова, което дефинира модерния свят, е – поначало и най-вече – създаването на индивида чрез постепенното, но окончателно изтръгване от всички стари форми на комунитаризъм, или както ще каже Луи Дюмон, от всички форми на „холизъм“, на господството на цялото (holos на гръцки) над собствените части, над членовете на общността.

Децата на първо място

Революцията на любовта ще има две ключови последствия. Първото, разбира се, е легализирането на разводите (във Франция основният закон в това отношение е законът от 1884 г.). Това е обяснимо, щом двойката се основава върху любовта, върху любовното чувство и страст, върху нещо изменчиво и крехко по природа. Днес 60% от браковете по любов завършват с развод – което създава илюзията, често срещана сред десницата, че „семейството дезертира“. А всъщност то си е по-скоро на мястото, дори повече от когато и да било, понеже хората се развеждат толкова не защото семейните ценности отмират, а защото те вече са основани върху любовта, което не е едно и също! Нека да кажем нещата такива, каквито са, дори с риск да шокираме някои: еротико-любовната страст обикновено трае три-четири години. Така че големият проблем за модерната двойка (с някои изключения като по чудо) е как да преобрази началната страстна любов в трайна връзка, в любовно приятелство например. Това явно не става от само себе си. Разбира се, децата страдат, понякога ужасно, ала такава е цената на свободата, обратната страна на медала. Ако не бяха те, вероятно честотата на разводите щеше да отскочи от 60 на 95%!

Второто последствие е именно мощното засилване на любов­та към децата, чувство, каквото всъщност не е съществувало в такава степен през Средновековието – въпреки наложената представа за обратното. Имало е, разбира се, изключения, ала въпреки упоритото вярване, че майчината любов е естествена, инстинктивна и като такава присъства от край време, най-добрите ни историци на Средновековието, начело с Филип Ариес, разкриха, че по времето на Стария режим смъртта на малко дете обикновено се е приемала за по-малко бедствие, отколкото смъртта на свиня или кон. Дори и през ХVІІІ век едва всяко второ дете е успявало да достигне до десетгодишна възраст. Противно на често приеманото за очевидно мнение, детската смъртност не се е дължала основно на зачатъчния стадий на медицината и хигиената, а просто е произтичала от зловредни привички. Често срещаната по селата практика, и то най-вече при бедните семейства, да дават детето на кърмачка, била равносилна на смъртна присъда. Жан-Луи Фландрен съобщава за случай, който при това не е рядкост, с кърмачка, на която в течение на двайсет години били поверени дванайсет деца… от които тя не върнала нито едно живо! Смайващо е, че никой не ѝ потърсил сметка: такива неща се случвали толкова често, че били свикнали да ги приемат като неизбежен риск. Нерядко децата били изоставяни, следа от което откриваме в приказките, например в приказката за Палечко, чиято тема, уви, не е фантазъм, да ме прощават психоаналитичните прочити. Смята се, че през ХVІІІ век практиката да се принасят деца в дар на Бога все още засяга поне 30% от малките. Има и трети обичай, който довършва – ако смея да кажа – работата: колкото и да не е за вярване, родителите имали навика да спят заедно с кърмачетата с риск – но това било пресметнат риск – да ги задушат през нощта. Толкова често продължавало да се случва в началото на ХVІІІ век, че Църквата го споменавала постоянно в своите поучения и проповеди. Значи причината да се въздържат да обичат децата е не само в ранната им смърт, в известна степен децата умирали рано тъкмо защото не били обичани. Докато днес като пряко следствие от брака по любов не само изпитваме непознавана преди привързаност към децата си, но тяхната смърт е безспорно най-ужасното нещо, което може да се случи в едно семейство.

От любовта към близките към грижата за ближния

– Досега революцията на любовта засяга основно само личната сфера, макар вече да се виждат и последиците ѝ върху колективния живот: щом семейството, основна клетка на обществото, вече почива върху чувства, а не върху общностни традиции, това ще промени и социалните практики, по-специално в областта на обучението, здравеопазването, правото… Остава да видим как този нов принцип ще разпространи влиянието си върху цялата публична сфера.

– В отрицание на един повтарян до втръсване шаблонен израз, тази еволюция на семейството съвсем не води до оттегляне в личната сфера. Напротив, тя лежи дълбоко в основата на хуманитарната грижа, чиято поява е съвременна на възникването на сродяването по сантиментален избор. Любовното чувство, което все повече завладява семейството, по индукция извиква прилив на симпатия към другия. Раждането на Червения кръст и първите прояви на организацията съвпадат по време с разпространението на новата логика на модерното семейство в работническата – и по-късно в буржоазната – класа.

Макар на пръв и повърхностен поглед да е възможно това да изглежда парадоксално – нали при думата „семейство“ някои, като по създаден условен рефлекс, чуват „Петен“, „убежищни ценности“, „затваряне в себе си и гражданско дезертиране“, – всъщност е напълно разбираемо: развитието на ценностите на интимността и развитието на хуманитарните ценности вървят заедно. Между грижата за близките и състраданието към ближния няма конфликт, съществува синергия. Неслучайно раждането на модерната хуманитарност съвпада исторически с появата на модерното семейство. Любовта, която насища семейната връзка, е вече ако не единственото, то поне главното чувство, в състояние да ни накара да забравим своето „его“, чувство, което чрез разширяване на симпатията може да стопи безразличието ни към другите, към близките, но и към ближния, към чужден­ците и тяхното отчаяние. Когато видим някъде вдън Африка или в Ирак баща, оплакващ мъртво дете в ръцете си, си казваме, че сърцето му прелива от същите чувства, каквито и ние бихме изпитвали на негово място.

Какво означава хуманитарност? Веднъж когато изнасях беседа на тази тема, Робер Бадентер[5] се намеси много уместно, за да каже, че неговата формула, основаваща се на традиционната сентенция „Не прави на другия това, което не искаш да направят с теб“, е нейно разширение: „Не позволявай да правят с другия това, което не искаш да направят с теб“. Хуманитарната идея е битката срещу безучастността – битка, родена тъкмо от любовта, която насища личния живот и прелива към общото.

[1] Cum grano salis (лат.) – със зрънце сол, тоест с щипка остроумие, иронично, насмешливо, критично или пък внимателно, с известни уговорки. – Б.пр.
[2] Написана през 1986 г. непосредствено след чернобилската катастрофа, тя завоюва широка читателска публика в Канада, САЩ и Северна Европа. Френският превод, публикуван през 2001 г. от издателство Aubier, Ulrich Beck, La Societé du risque. Sur la voie d’une autre modernité, днес може да се намери в поредицата ChampsFlammarion.
(На български: Рисковото общество. По пътя към една друга модерност, „Критика и хуманизъм“, 2013. – Б.пр.)
[3] Edward Shorter, Naissance de la famille moderne, Le Seuil, 1977.
[4] Berry, културно-гастрономически обособен френски земеделски район, историческа френска провинция с център град Бурж. – Б.пр.
[5] Изтъкнат магистрат и политик, чието име ще остане свързано с отмяната на смъртното наказание във Франция през 1981 г. – успява да прокара закона като министър на правосъдието. – Б.пр.