Една история на масовите убийства през XX век. Публикуваме предговора на автора и въведението към изследването (изд. Рива).
Книгата „Кървави поля. Европа между Хитлер и Сталин“ на Тимъти Снайдер (изд. Рива) излиза на български език в превод на Аглика Маркова. Изследването на професора по история в Йейлския университет разказва за изтребленията на 14 млн. души в Украйна, Полша и Прибалтика, извършени от двата тоталитарни режима в Европа на Хитлер и Сталин. Преведена на 30 езика, книгата получава Лайпцигската награда за европейско разбирателство и наградата за хуманитаристика на името на Ралф Уолдо. През 2010 г. тя е обявена за книга на годината от списание Atlantic, от Economist, Financial Times, Independent, New Republic, списание Reason и др.
„Разтърсващо представяне на идеологията, политическата стратегия и всекидневния ужас при съветското и нацисткото управление… Тимъти Снайдър е проучил английски, германски, еврейски, чешки, словашки, полски, белоруски, украински, руски и френски архиви и познанията му са изключителни. Живото му въображение му помага да съзре сходства и общи тенденции там, където останалите са видели единствено хаос и объркване… Досега не бях чел подобна книга.“ Това пише Ищван Деак в „Ню Рипъблик“. Според изследователката на същия период Ан Апълбаум книгата на Снайдър е „Смело и оригинално разказана история на масовите убийства през XX век.“ („Ню Йорк Ривю ъв Букс“) А „Нейшън“ представя Снайдър като „най-талантливият от новото поколение историци в съвременна Европа“.
Половината от разходите по издаването на книгата на български са събрани от спомоществователи по време на протестите срещу управлението на България от май 2013 до август 2014 г. Инициативата е на Красен Станчев и Надя Данова.
„Кървави поля. Европа между Хитлер и Сталин“, Тимъти Снайдер, изд. Рива, 2015 г., превод Аглика Маркова, 16 лв.
Тимъти Снайдер (1969 г.) е известен американски историк, професор в Йейлския университет в Ню Хейвън. Изследовател на историята на тоталитаризма, комунизма и Холокоста. Най-известната му книга е: „Кървавите полета. Европа между Хитлер и Сталин” (Bloodlands: Europe Between Hitler and Stalin, 2010). Тимъти Стайдър гостува като лектор в целия свят, включително и в България.
ПРЕДГОВОР
Петък, 6 март 2015 г.
Историята на териториите, които наричам „Кървави поля“, е част от историята на Източна Европа. Ако тезата ми е правилна, съдбата им ще хвърли известна светлина и върху съдбата на други части от този регион. Водещият метод в моята книга е връщането към политическата география чрез анализ на границите в човешките изживявания. През проучвания период – 30-те и 40-те години на ХХ век, държавните граници се променят многократно, променят се и имперските очертания, а още по-често варират границите на империите, обект на въжделенията и на нацистка Германия, и на Съветския съюз.
В този контекст ни занимава особената зона, в която нацисткият и съветският проект се преливат и чието население живее и при двете системи. Защото именно в тази зона са убити близо 14 милиона души, именно в нея се извършват деянията на Холокоста.
В граничните на тази зона държави на юг и на запад положението е по-различно. Факт е, че Унгария, Румъния и България попадат и под нацистка, и под съветска власт, но методите са по-различни. За разлика от Полша, унищожена от германско-съветското нападение през 1939 г., и от Балтийските държави, окупирани от СССР през 1940 г., по време на войната Унгария, Румъния и България остават напълно суверенни държави. И трите се ориентират към Германия и се присъединяват към Оста, а Румъния и Унгария участват в нахлуването в Съветския съюз през 1941 г. През 1940 г. Румъния губи значителна територия, част от която е анексирана от Унгария, а друга част – от Съветския съюз. България, разбира се, си възвръща Южна Добруджа от Румъния и придобива още територии чрез участието си в нахлуването в Югославия и Гърция.
Българите се гордеят, че в държавата им не е имало Холокост. Това е вярно само отчасти. По правило Холокостът се развихря там, където държавният суверенитет е нарушен, поради което евреите са лишени от закрилата на държавата. Така Германия почти напълно унищожава евреите в онези региони на Полша и Съветския съюз, в които държавността е обявена за несъществуваща. Румънската политика е да се убиват евреите от териториите, които Букурещ губи през 1940 г. и си връща през 1941 г.
Унгария депортира евреите от анексираните територии към регионите, в които германците ги унищожават.
В този смисъл България следва общото правило – не закача евреите от териториите, недокоснати от войната, но ги депортира от регионите, придобити благодарение на тази война. Следователно до известна степен матрицата, която наблюдаваме в Кървавите поля, действа и в тези три държави.
България изпита на гърба си съветската окупация и комунистическото управление, макар и не в унищожителната форма, позната ни от 30-те години на ХХ век. Съдбата й е общо взето сравнима с тази на останалите съветски сателити. Историята на региона след 1945 г. вече не е история на масови убийства и поради това не е предмет на настоящата книга. Но историята на комунизма в известна степен е еднаква за всички и защитниците на системата на практика оправдават масовите убийства чрез глад и куршуми, характеризиращи същия този период на 30-те години. Българите, както и другите източноевропейци, трябва да анализират историята и на националсоциализма, и на сталинизма, за да дадат правилна преценка на своето национално – и европейско – минало, и аз съм благодарен на онези читатели на моята книга в България, с чието съдействие днес държите в ръце българското й издание.
Тимъти Снайдър, професор по история, Йейл
Въведение
ЕВРОПА
„Сега ще живеем!“ – обича да казва гладното момченце, тупайки с крачета по усамотената пътека или през пустеещите ниви. Но храната съществува единствено във въображението му. Пшеницата е иззета изцяло в безмилостната кампания за реквизиране на зърното, поставила начало на ерата на масовите убийства в Европа. Годината е 1933 и Йосиф Сталин съзнателно обрича Съветска Украйна на глад. „Ще се срещнем отново под земята“ – казва млад съветски гражданин за съпругата си. Прав е. Разстрелват го след нея и ги погребват – двама от седемстотин хилядите жертви на Сталиновия Голям терор от 1937 и 1938 г. „Поискаха ми венчалния пръстен, който аз…“ – полският офицер прекъсва изречението в дневника си точно преди съветската тайна полиция да го екзекутира през 1940 г. Той е един от близо двеста хилядите полски граждани, разстреляни от съветски или германски куршум в началото на Втората световна война, при съвместната окупация на страната му, извършена от нацистка Германия и Съветския съюз. В края на 1942 г. в Ленинград едно единайсетгодишно руско момиченце приключва смиреното си дневниче с изречението: „Само Таня остана“. Адолф Хитлер е измамил Сталин, германците са обсадили нейния град и членовете на семейството й са между четирите милиона съветски граждани, които германците обричат на гладна смърт. Следващото лято в Белорусия едно дванайсетгодишно еврейско момиченце пише последно писмо до баща си: „Казвам ти „довиждане“, преди да умра. Много ме е страх от тая смърт, защото те хвърлят малките деца живи в масови гробове“. Момиченцето е сред повече от петте милиона евреи, умъртвени с газ или разстреляни от германците.
* * *
В средата на XX век нацисткият и съветският режим унищожават в центъра на Европа близо 14 милиона души. Кървавите поля – лобното място на тези жертви – се простират от Централна Полша до Западна Русия, като обхващат Украйна, Белорусия и Балтийските държави. По времето на консолидацията на националсоциализма и на сталинизма (1933 – 1938) и след това – през германско-съветската война (1941 – 1945), този регион е подложен на масово насилие, невиждано дотогава в историята. Жертвите са главно евреи, белоруси, украинци, поляци, руснаци и балтийци, тоест коренното население на тези територии. Четиринайсетте милиона са избити за някакви си 12 години, между 1933 и 1945 г., докато и Хитлер, и Сталин са на власт.
Независимо че в средата на този период държавите им се превръщат в бойно поле, те са жертва по-скоро на човеконенавистническа политика, отколкото на жестокостите на войната. Втората световна война е най-смъртоносният конфликт в историята и от войниците, загинали по нейните фронтове из целия свят, близо половината намират смъртта си именно там, в Кървавите поля. От четиринайсетте милиона избити нито един не е войник на действителна служба. Повечето са жени, деца и възрастни, като никой от тях не е въоръжен; на мнозина е отнето цялото имущество, включително дрехите.
Най-известното лобно място в тези Кървави поля е Освиенцим. Днес името е синоним на Холокоста, а Холокостът е синоним на злините, извършени през XX век. Но някои хора, затворени да работят в Освиенцим, все пак са имали шанса да оцелеят – името на концлагера е известно благодарение на мемоарите и романите, написани от оцелелите. Много повече евреи, предимно от Полша, загиват в газовите камери на другите германски фабрики на смъртта, в които почти никой не оцелява; имената на тези лагери се припомнят много по-рядко: Треблинка, Хелмно, Собибор, Белжец. Милиони евреи от Полша, Съветския съюз или Балтийските републики са разстреляни над ровове и шахти. Повечето от тях загиват близо до домовете си в окупирана Полша, Литва, Латвия, Съветска Украйна и Съветска Белорусия. В Кървавите поля германците докарват и евреи от други краища, за да ги унищожат там. В Освиенцим с влакове пристигат евреи от Унгария, Чехословакия, Франция, Нидерландия, Гърция, Белгия, Югославия, Италия и Норвегия. Германските евреи са депортирани в градовете на тези Кървави поля – Лодз, Каунас, Минск или Варшава. Там са вкарвани в газовите камери или са разстрелвани. В Девети виенски район обитателите на жилищната кооперация, в която пиша в момента, са депортирани в Освиенцим, Собибор, Треблинка и Рига – неизменно в Кървавите поля.
Германците извършват масови убийства на евреи в окупирана Полша, Литва, Латвия и Съветския съюз, но не и в самата Германия. Хитлер е политик антисемит в държава с малобройна еврейска общност. Когато през 1933 г. става канцлер, евреите съставляват по-малко от 1% от населението на Германия; към началото на Втората световна война те са около 0,25%. През първите шест години от Хитлеровото управление на германските евреи се разрешава (при унизителни и грабителски обстоятелства) да емигрират. Повечето германски евреи, свидетели на Хитлеровата изборна победа през 1933 г., умират от естествена смърт. По същество унищожаването на 165 000 германски евреи е отвратително престъпление, но то е само частица от трагедията на европейските евреи, защото се равнява на по-малко от 3% от всички, загинали във Всесъжението. Едва когато нацистка Германия нахлува в Полша през 1939 г. и в Съветския съюз през 1941 г., Хитлеровата визия за изгонването на евреите от Европа се изправя пред съществуването на двете най-значителни маси европейски евреи. Хитлеровата амбиция да изчисти Европа от евреи, може да се осъществи единствено в онези части на Европа, в които живеят евреи.
Холокостът отклонява вниманието от германските планове, които предвиждат още повече масови убийства. Хитлер не само иска да изкорени еврейството; той иска да унищожи Полша и Съветския съюз като държави, да премахне управляващите ги класи и да убие десетки милиони славяни (руснаци, украинци, белоруси, поляци). Ако войната срещу СССР се беше развила според германския план, 30 милиона граждани щяха да умрат от глад още през първата зима, а впоследствие още десетки милиони щяха да бъдат прогонени, убити, асимилирани или поробени. Макар че не се осъществяват, тези планове изграждат моралните устои на германската окупационна политика на Изток. По време на войната германците унищожават почти толкова неевреи, колкото и евреи, главно като морят с глад съветските военнопленници (повече от 3 милиона) и жителите на обсадените градове (над 1 милион) или като разстрелват гражданско население при „наказателни“ акции (почти 1 милион, главно граждани на Белорусия и Полша).
Във Втората световна война Съветският съюз побеждава нацистка Германия на Източния фронт и по този начин спечелва на Сталин както благодарността на милиони, така и решаващо участие в установилия се в Европа следвоенен ред. Но Сталиновата репутация на масов убиец е почти толкова внушителна, колкото и тази на Хитлер. Тя е дори далеч по-страшна през мирновременния период. Под предлог, че защитава и модернизира Съветския съюз, Сталин лично ръководи унищожението на милиони хора с глад и с разстрелите на 750 000 души през 30-те години на XX век. Сталин убива собствените си граждани не по-малко ефикасно, отколкото Хитлер – гражданите на други държави. От четиринайсетте милиона, умишлено унищожени в Кървавите поля между 1933 и 1945 г., една трета тежи на сметката на Съветския съюз.
Настоящата книга разказва историята на масови политически убийства. Четиринайсетте милиона са до един жертви на унищожителна политика – все едно съветска или нацистка; често – на взаимодействие между Съветския съюз и нацистка Германия, но в никакъв случай – жертви на войната между тези две държави. Една четвърт са убити, преди Втората световна война изобщо да е започнала. Други 200 000 загиват между 1939 и 1941 г., по времето, когато нацистка Германия и Съветският съюз прекрояват Европа като съюзници. Смъртта на тези 14 милиона понякога се проектира в икономически план, тъй като икономическите съображения я ускоряват, но причината за тази смърт не е икономическият недостиг в строгия смисъл на думата. Сталин знае какво ще се случи, когато през 1933 г. разпорежда да се изземе храната от гладуващите в Украйна селяни – точно както осем години по-късно Хитлер знае какво може да се очаква, когато лиши съветските военнопленници от храна. Загиват повече от 3 милиона души. Стотиците хиляди съветски селяни и работници, разстреляни през годините на Големия терор (1937 – 1938), са жертви на целенасочените заповеди на Сталин точно както милионите евреи, разстреляни или умъртвени с газ между 1941 и 1945 г., са жертви на специално разработената политика на Хитлер.
Войната променя този баланс на убийства. През 30-те години Съветският съюз е единствената държава в Европа, която води политика на масово изтребление. Преди Втората световна война и през първите шест и половина години след идването на Хитлер на власт нацисткият режим унищожава не повече от десетина хиляди души. До това време режимът на Сталин е уморил с глад милиони и е разстрелял още почти 1 милион. Германската политика на масови убийства започва да съперничи на съветската едва между 1939 и 1941 г., след като Сталин дава възможност на Хитлер да започне война. През септември 1939 г. Вермахтът и Червената армия нападат Полша заедно. Германски и съветски дипломати подписват Договор за дружбата и границите[1] и германските и съветските войски окупират Полша заедно в продължение на близо две години. След като германците през 1940 г. разширяват империята си на запад, като нахлуват в Норвегия, Дания, Бенелюкс и Франция, Съветите окупират и анексират Литва, Латвия, Естония и североизточната част от Румъния. И при двата режима са разстреляни десетки хиляди полски интелектуалци и стотици хиляди са изпратени на заточение. За Сталин тези масови репресии са просто продължение на старата политика в новоанексираните земи; за Хитлер те представляват пробив.
Най-страшното идва, когато Хитлер изменя на Сталин и през юни 1941 г. германските войски навлизат в неотдавна присъединените към СССР територии. Макар Втората световна война да започва със съвместната германско-съветска инвазия в Полша, ужасяващият брой жертви е следствие именно на второто нахлуване – това на изток. В Съветска Украйна, Съветска Белорусия и в Ленинградска област – териториите, на които през предходните осем години Сталиновият режим е унищожил с глад или с куршум близо 4 милиона души, германските войски успяват да постигнат със същите средства още по-голям брой за два пъти по-кратко време. Веднага след нахлуването Вермахтът започва да мори с глад съветските военнопленници, а частите със специално предназначение – Einsatzgruppen – предприемат масови разстрели на политически противници и на евреи. Още същото лято тези специални части започват унищожаването на еврейските общности съвместно с германските полицейски части за налагане на новия ред – Waffen-SS, и с Вермахта, както и с участието на местните спомагателни формации на полицията и милицията.
* * *
Повечето европейски евреи живеят в Кървавите поля и именно там се пресичат имперските планове на Хитлер и Сталин, именно там се сражават Вермахтът и Червената армия и именно там съсредоточават усилията си съветският НКВД[2] и германските есесовски формации. Повечето убийства стават в тези окървавени поля. В политическата география на 30-те и началото на 40-те години това означава Полша, Балтийските държави, Съветска Белорусия, Съветска Украйна, както и западните покрайнини на Съветска Русия. Сталиновите престъпления често се отъждествяват с Русия, както Хитлеровите – с Германия. Но най-тежките престъпления в Съветския съюз се извършват на неговата неруска територия, а нацистите убиват главно извън Германия. Обикновено ужасите на XX век се отъждествяват с концлагерите. Но не в концлагерите срещат смъртта си повечето жертви на националсоциализма и сталинизма. Именно погрешното схващане по отношение на местата и методите на масовите убийства ни пречи да съзрем къде се крие кошмарът на XX век.
Концентрационните лагери, освободени от американците и британците през 1945 г., са разположени в Германия. В Русия, естествено, се намират повечето от лагерите на ГУЛАГ[3], станали известни на Запад благодарение на Александър Солженицин. Представата за тези лагери, създадена от снимки или разкази, само загатва за историята на насилието в Германия и Съветския съюз. Близо 1 милион души умират, защото са осъдени на принудителен труд в германските концентрационни лагери – различни от германските газови камери, германските лагери на смъртта и германските зони на глада, защото в тях загиват 10 милиона. В Съветския ГУЛАГ между 1933 и 1945 г. от изтощение и болести е прекъснат животът на повече от 1 милион души, което е нещо различно от съветските зони на унищожение и съветските зони на гладомор – в тях загиват близо 6 милиона души, около 4 милиона от които – в Кървавите поля. Деветдесет процента от изпратените в ГУЛАГ се завръщат живи. Повечето от изпратените в германските концентрационни лагери (за разлика от тези, изпратени в германските газови камери, мини и военнопленнически лагери) също оцеляват. Съдбата на концлагеристите, колкото и да е ужасяваща, е твърде различна от съдбата на многомилионните жертви, загинали в газовите камери, разстреляни или уморени с глад.
Разликата между концентрационните лагери и лобните места – Кървавите поля – не може да се дефинира с точност: в единия случай хората са били екзекутирани, в другия умират от глад в лагерите. Но има разлика между лагерна присъда и смъртна присъда, между принудителен труд и газова камера, между робство и куршум. Огромното мнозинство жертви, намерили смъртта си и при германския, и при съветския режим, не са били изпратени в концлагер. Освиенцим съчетава двете – и лагер за принудителен труд, и машина за смърт. Съдбата на неевреите, изпратени там, за да работят, и на евреите, също изпратени там, за да работят, се отличава извънредно много от съдбата на евреите, подбрани, за да загинат в газовите камери. Ето защо Освиенцим принадлежи на два типа история, свързани, но различни. Освиенцим, като лагер за принудителен труд, олицетворява преживяното от голям брой хора, потърпевши от германската (или съветската) политика на концентрационни лагери, докато Освиенцим, като лагер на смъртта, създава представа за типичната съдба на онези, които са убивани съзнателно. Повечето евреи, пристигащи в Освиенцим, са вкарвани директно в газовите камери; те, както и почти всички от четиринайсетте милиона, изтребени по Кървавите поля, не прекарват дори един час в концентрационен лагер.
Германските и съветските концентрационни лагери обграждат Кървавите поля и от изток, и от запад, размесвайки черния цвят със сивите си нюанси. В края на Втората световна война западните съюзници – американските и британските войски – освобождават германски концлагери като Белзен и Дахау, но не освобождават нито една от фабриките на смъртта. Германците осъществяват плановете си за унищожение почти изцяло върху териториите, окупирани след това от съветските войски. Червената армия освобождава Освиенцим, освобождава и териториите на Треблинка, Собибор, Белжец, Хелмно и Майданек. Американските и британските войски не стигат до нито едно от тези Кървави поля и не виждат нито една от големите фабрики за убийства. И работата не е само в това, че американците и британците не виждат нито едно от местата на съветските убийства и по този начин оставят документирането на Сталиновите престъпления чак до времето след края на Студената война и отварянето на архивите. Работата е там, че те така и не виждат местата, в които са убивали германците, поради което също толкова бавно са проумени и престъпленията на Хитлер. Снимките и филмите от германските концентрационни лагери са едва ли не единствените свидетелства, накарали хората на Запад да прозрат същността на масовите убийства. Но колкото и да са ужасни, тези образи само загатват за историята на Кървавите поля. За голямо съжаление, те не я изчерпват – те дори не ни въвеждат в същността й.
* * *
Обикновено масовото изтребление в Европа се свързва с Холокоста, а Холокостът – с индустрията за бързи убийства. Този образ е прекалено удобен и опростен. На нацистките и съветските лобни площадки методите са доста примитивни. От четиринайсетте милиона граждани и военнопленници, убити в Кървавите поля между 1933 и 1945 г., повече от половината умират, защото са оставени без храна. В средата на XX век европейци целенасочено морят европейци с глад в ужасяващи мащаби. Двете най-големи след Холокоста масови убийства – Сталиновият дирижиран глад в началото на 30-те години и Хитлеровата политика да се морят с глад съветските военнопленници в началото на 40-те години, включват точно този метод на убийства. Гладът надделява не само в действителност, но и в представите. В своя План „Глад“ нацисткият режим проектира гладна смърт за десетки милиони славяни и евреи през зимата на 1941 – 1942 г.
След глада идват разстрелите, а след тях – газовите камери. В периода на Сталиновия Голям терор (1937 – 1938) са разстреляни близо 700 000 съветски граждани. По време на германско-съветската окупация на Полша двете държави унищожават почти 200 000 поляци. Над 300 000 белоруси и почти същият брой поляци са екзекутирани чрез разстрел в германски наказателни акции. Евреите, унищожени в Холокоста, са или разстреляни, или задушени с газ.
Всъщност убийството чрез газ не е някакъв особен съвременен метод. Повече от 1 милион евреи, задушени в Освиенцим, са убити с циановодород – съединение, изолирано през ХVIII век. Един милион и шестстотин хиляди (приблизително число) убити в Треблинка, Хелмно, Белжец и Собибор, са задушени с въглероден диоксид, познат като смъртоносен газ още на древните гърци. През 40-те години циановодородът се използва като пестицид, а съединението въглероден диоксид е резултат от работата на двигателите с вътрешно горене. И Съветите, и Германия се осланят на технологии, известни още през 30-те и 40-те години – вътрешно горене, влакове, огнестрелни оръжия, пестициди, бодлива тел.
Но независимо какви технологии се прилагат, убийството си остава лично действие. Умиращите от глад са наблюдавани, често от вишката, от онези, които им отказват храна. Разстрелват ги отблизо – през мушката, или двама души ги държат, а трети опира дулото на пистолета си в тила им. Хората, които ще бъдат задушени с газ, са арестувани, натоварвани на влакове, след това – подкарвани към газовите камери. Те губят първо имуществото си, после – дрехите си, и след това, ако са жени – косите си. Всеки умира по различен начин, защото всеки е водил различен живот.
* * *
Самият брой на жертвите е в състояние да замъгли усещането ни за индивидуалност. „Бих искала да назова всеки един от вас по име – пише руската поетеса Анна Ахматова в „Реквием“, – но списъкът е унищожен и няма другаде къде да търся.“ Благодарение на упоритата работа на историците притежаваме част от този списък; благодарение на отварянето на архивите в Източна Европа знаем къде да търсим. Разполагаме с изненадващ брой гласове на жертви – спомените на една млада еврейка, която успява да се изкатери от рова, изкопан от нацистите в Бабий Яр[4] край Киев, или на друга, която по същия начин се спасява в Понарий, близо до Вилнюс. Разполагаме с мемоарите на няколкото десетки оцелели от Треблинка. Имаме архива на Варшавското гето, мъчително трудно събиран, изгорен и след това възстановен в по-голямата си част. Съществуват дневниците на полските офицери, разстреляни от съветския НКВД в Катин през 1940 г. – тези дневници са изкопани заедно с телата им. Имаме бележчици, хвърлени от автобусите, откарващи поляци на разстрел по време на германските наказателни рейдове през същата година. Разполагаме с думите, надраскани по стената на синагогата в Ковел, както и с тези, които може да се прочетат по стената на затвора на Гестапо във Варшава. Съществуват спомените на украинците, преживели съветския гладомор през 1933 г., спомените на съветските военнопленници, оцелели в германските кампании на План „Глад“ през 1941 г., спомените на ленинградчани, останали живи въпреки глада по време на блокадата от 1941 – 1944 г.
Разполагаме и с някои документи на извършителите, иззети от германците, които загубват войната, или намерени в руските, украинските, белоруските, полските и балтийските архиви след рухването на Съветския съюз през 1991 г. Имаме докладите и писмата на германските полицаи и войници, разстрелвали евреи, и на германските антипартизански формации, разстрелвали белоруски и полски граждани. Разполагаме с петиции, изпращани от активисти на Комунистическата партия, преди да започнат да прилагат глада в Украйна през 1932 – 1933 г. Можем да погледнем какви са смъртните квоти за селяни и национални малцинства, разпратени от Москва до областните управления на НКВД през 1937 и 1938 г., и отговорите, в които се настоява тези квоти да бъдат увеличени. Разполагаме с протоколите от разпити на съветски граждани, осъдени и убити. Имаме германските документи за броя на евреите, разстреляни над ровове или задушени с газ в камери.
Моят труд ще извиква гласовете на самите жертви, както и гласовете на техните приятели и семейства. Той ще цитира и извършителите, онези, които са убивали, и онези, които са заповядвали убийствата. Той призовава като свидетели и малка група европейски писатели: Анна Ахматова, Хана Аренд, Юзеф Чапски, Гюнтер Грас, Василий Гросман, Гарет Джоунс, Артур Кьостлер, Джордж Оруел и Александер Вайсберг (в моя труд ще бъдат проследени и кариерите на двама дипломати – на американския специалист по проблемите на Русия Джордж Кенан, който попада в Москва в много критични моменти, и на японския разузнавач Чиуне Сугихара, участник в политиката, която Сталин смята за оправдание за масов терор, а след това – спасител на евреи от Хитлеровия Холокост). Някои от споменатите са описали една политика на масови убийства, други – две или повече. Някои са ни оставили ясни и логични анализи, други ни предлагат противоречиви сравнения, трети – незабравими образи. Общото помежду им е последователният опит да разчетат картината на Европа между Хитлер и Сталин, често пренебрегвайки табутата на своето съвремие.
* * *
Сравнявайки съветския и нацисткия режим, специалистката по политическа теория Хана Аренд пише през 1951 г., че времетраенето на фактологията „зависи от това дали съществува и нетоталитарен свят“. В Москва през 1944 г. американският дипломат Джордж Кенан казва същото, макар и с по-прости думи: „Тук хората определят кое е истина и кое – лъжа“.
Нима истината не е нищо повече от условност на властта и могат ли достоверните исторически документи да се противопоставят на тежестта на политиката? И нацистка Германия, и Съветският съюз се опитаха да диктуват историята. Съветският съюз беше марксистка държава, чиито ръководители се бяха самопровъзгласили за научни историци. Националсоциализмът представляваше апокалиптична визия за тотална трансформация, която трябваше да се осъществи от хора, убедени, че волята и расата са в състояние да премахнат бремето на миналото. Дванайсет години нацизъм и 74 години съветска власт определено спъват способността ни да оценим света. За мнозина нацистките престъпления са толкова тежки, че надхвърлят границите на историята. Това е тревожен отзвук от убеждението на самия Хитлер, че волята ще възтържествува над фактите. Други са на мнение, че престъпленията на Сталин, макар и ужасяващи, са били обосновани от необходимостта да се създаде или защити една съвременна държава. Това пък напомня Сталиновото убеждение, че историята има само един курс, който той разбира и който ретроспективно легитимира неговата политика.
Ако не боравим с история, изградена върху съвсем различни основи, ще открием, че Хитлер и Сталин продължават да ни внушават собственото си разбиране за делата си. Какви да бъдат тези основи? Макар да вплита елементи от военната, политическата, икономическата, социалната, културната и интелектуалната история, моето проучване използва три много прости фундаментални метода: внушава, че няма минало събитие, което да не подлежи на историческо тълкуване и да не попада в обсега на историческото проучване; разсъждава върху възможностите за алтернативен избор и за приемане на неотменимата реалност на избора в човешките дела; подрежда хронологично разглеждането на всички нацистки и съветски политики, довели до унищожаването на огромен брой гражданско население и военнопленници. Формата на моя труд произтича не от политическата география на империите, а от човешката география на жертвите. Кървавите поля не съставляват политическа територия, било то същинска или въображаема; те са просто навсякъде, където най-престъпните режими в Европа са извършвали най-престъпните си деяния.
В продължение на десетилетия историята на нациите – еврейска, полска, украинска, белоруска, руска, литовска, естонска, латвийска – се съпротивлява на нацистката и съветската концептуализация на жестокостите. Историята на Кървавите поля често се съхранява интелигентно и храбро, като европейското минало се разделя на националните му съставки, които след това биват държани отделно, за да не се слеят. Но ако съсредоточаваме вниманието си върху отделна преследвана група, която и да е тя и независимо колко добре е представена в историята, няма да добием представа какво точно се е случило в Европа между 1933 и 1945 г. Идеалното познаване на миналото на Украйна няма да ни разясни причините за глада. Подробностите от полската история няма да ни обяснят защо толкова много поляци са убити в периода на Големия терор. Задълбоченото познание по белоруска история няма да ни каже защо в Белорусия толкова хора са станали жертва на антипартизанските кампании и кое е продиктувало извънредно големия брой концлагери. Описанието на живота на един евреин може да включи Холокоста, но не може да го обясни. Често случилото се с една група може да се тълкува само в светлината на случилото се с друга група. И това е само началото на връзките. Нацисткият и съветският режим също трябва да се разбират в светлината на усилията на техните ръководители да станат господари на територии чрез взаимоотношенията на групите.
Днес нашироко се смята, че масовите убийства на XX век са от изключително голямо морално значение за XXI век. Удивително е тогава, че не съществува История на Кървавите поля. Масовите убийства отделиха еврейската история от европейската, източноевропейската история от западноевропейската. Убийството не създава нации, но въпреки това определя интелектуалното им обособяване десетилетия след края на националсоциализма и сталинизма. Настоящото проучване съчетава нацисткия и съветския режим, еврейската и европейската история; съчетава и националните истории. Описва жертвите и извършителите. Разисква идеологиите и плановете, системите и обществата. Предлага историята на народи, изтребвани от политиките на ръководители, които не се отъждествяват с тях. Родината на жертвите се простира между Берлин и Москва. След идването на власт на Хитлер и Сталин именно тази територия се превръща в подгизнали от кръв поля.
[1] Подписан на 28.09.1939 г. в Москва от Йоахим фон Рибентроп, министър на външните работи на Германия, и Вячеслав Молотов, министър (по онова време наричан „народен комисар“) на външните работи на СССР. Получава наименованието „Договор за дружбата и границите“ като продължение и развитие на договореностите, съдържащи се в известния Пакт „Молотов – Рибентроп“ от 23.08.1939 г., дал зелена улица за започването на Втората световна война. Договорът от 28.09.1939 г. се състои от четири члена, които санкционират поделянето на Полша между Германия и Съветския съюз, определят новата държавна граница между двете страни като окончателна и изключват намесата на трети държави в това решение. – Б. р.
[2] НКВД (рус. Народный комиссариат внутренних дел) – наименование (до 1946 г.) на Министерството на вътрешните работи на СССР/Русия. – Б. р.
[3] ГУЛАГ (рус. Главное управление лагерей) – Главно управление на наказателните лагери към НКВД. ГУЛАГ се разглежда като основен инструмент за политическа репресия в СССР. – Б. р.
[4] Бабий Яр (рус.), Бабин Яр (укр.) – пролом край Киев в Украйна. След превземането на Киев от германските войски на 19.09.1941 г. в Бабий Яр са избити десетки хиляди евреи, съветски военнопленници, цигани. Особено масови са убийствата на 29 – 30.09.1941 г., когато наказателни команди (Einsatzgruppen) и полицейски части (Waffen-SS) разстрелват 33 700 евреи. – Б. р.
