1
3190

Миризливият бурен на злобата

Наскоро прочетох „Черната тетрадка” на Илия Бешков. Това е негов дневник, в който той е записвал свои размишления  от месец май 1950 до август 1951 година. Усещането от тази тетрадка е тягостно и задушаващо, като че ли пространството се обезвъздушава, като че ли невидима примка се стяга около гърлото ти с всяка следваща страница. Тетрадката разкрива тихия ужас на един боговдъхновен човек от онова, което вижда около себе си, от онова, което преживява, от примката, която се затяга около врата му. Ужас и отчаяние. Размислите са писани нощ след нощ в самота и безнадеждност.

Илия Бешков е бил дълбоко религиозен човек, но дори и вярата не успява да му даде упование. Усилията на атеистичната власт са насочени именно срещу вярата, за да бъде тя поругана, смазана, изкоренена. Точно през тези черни години, през които е писана „Черната тетрадка“, са избити десетки свещеници, стотици са затворени по лагери и интернирани. Камионетките сноват по нощите и се пълнят с обречени на смърт и страдания.

Седем години след тази тетрадка той се самонаказва чрез доброволно гладуване, отива си, изгасва от този свят едва на 57 години в разцвета на творческите си и житейски сили. Много е говорено и писано за Илия Бешков, тук искам да се спра на едно негово разсъждение върху омразата, то ме остави без дъх.

Размислям върху омразата. Слушал съм много познати и приятели дори да изказват омразата си към някого. „Да ми падне, ще го режа парче по парче и няма да го дам и да го отстъпя другиму – аз ще го убия. „Със зъби ще го разкъсам и ще изпия кръвта му.” И то показват с ръце и зъби как ще стане това и погледът им е такъв, сякаш виждат това страшно действие…

…Ужасената ми мисъл прониква дълбоко и нашироко нашата земя и видях тази омраза навсякъде; в паметта ми възкръснаха хиляди събития, плод на тази омраза.Всичко, което смятах за гняв, буйност, глупост и дивотия, сега го виждам като студена, дълбока и зловеща омраза. Спомням си от дете направените магии, поливките, тъмните заклинания, завързаните червени конци по плетищата и портите, зеленооките погледи на магьосниците, писъците на майки и деца нощем – всичко това целеше смъртта на някой човек, смърт, която ненаситната и непреодолима омраза изискваше.

Покойната ми сестра бе изоставена от своя годеник. Тя всяка нощ излизаше до един плет, прогнил и обрасъл с миризлив бурен, и започваше да клати плета със страшни думи-заклинания:” Както клатя плета, така да се разклати земята под него, да се провали в нея…” Очите ѝ странно проблясваха в нощта. Аз чаках търпеливо малко настрана. Тя ме вземаше, защото се боеше сама от тъмното. Измина доста време – години няколко, и тя един ден ми каза: ”Илийчо, кака, оня умре!”

Но едва сега разбирам целия ужас на тези събития, които навремето възприемах като чудновата шега или несериозно поведение на неуки хора.”

Тези думи ме оставиха без дъх, защото си помислих – колко първични са били онези прояви на омраза в сравнение с днешните. И как омразата изглежда дълбоко вкоренена в българското сърце, като че ли се е просмукала в него, като че ли го е обвила като онзи „прогнил и миризлив” бурен около плета.

В своята малка Черна тетрадка Илия Бешков назовава нещата с истинските им имена – нарича омразата омраза, не я нарича агресия в училищата или война по пътищата. И също – не се опитва с „позитивна енергия” и с мантри за самоусъвършенстване да я прикрива.

Ние усещаме смрадта и прогнилостта ѝ навсякъде, ежеминутно, примерите са безкрайни. Някои смятат, че омразата се дължи на демокрацията. Други виждат нейната причина в комунизма. Това е плитко и несериозно. Мнозина търсят нейния корен в бедността или глупостта. Но ние сме свидетели, че на злобата и омразата са подвластни и комунисти, и антикомунисти, и бедни, и богати. Явно нейният корен е много по-дълбок. Тогава къде е нейният корен?

Още в древността Теофраст описва характера на злонравния човек, според когото „по природа никой не бил добър и  всички били еднакви“. Човекът, който мрази, навсякъде вижда омраза. Омразата помрачава погледа, свива зениците и през тях не може да проникне никаква светлина. За мразещия човек светът е ад и той превръща света около себе си в ад.

Наскоро съдът наложи много тежка присъда на акушерката, която преби с юмруци новородено бебе. Каква бездънна омраза трябва да е стаена в душата на човек, за да се излее така неудържимо, че да нанесе над 30 удара по тялото на четиридневно кърмаче. След произнасянето на присъдата последва нова вълна от неудържима злоба – този път срещу акушерката. Много хора искаха да я удушат със собствените си ръце, да я пребият, да я убият, наложената ѝ присъда им се струваше малка, въпреки, че българският съд отдавна не е произнасял толкова тежка присъда. Искаха мъст, кръв, смърт, искаха да я режат парче по парче – точно както пише Бешков в своята Черна тетрадка. Отприщи се бездънна и неистова злоба. Такава злоба се отприщва често и по всевъзможни поводи. На талази залива интернет, социалните мрежи и цялото общество. Сее зараза и тази зараза прониква и поразява все по-надълбоко.

Преди няколко дни пред входа на една кооперация видях една обикновена, но покъртваща сцена. Майка се прибираше със 5-6 годишния си син. Детето не искаше да върви или нещо друго не беше по волята му и удряше майка си с юмруци колкото сила имаше. Погледът му беше вперен в нейните очи и излъчваше ярост и гняв. Майката го хвана силно за ръката, изви я и по този начин го принуди да влезе във входа. Струва ми се, че това е генезисът на злобата – несправедливостта, налагана със сила. Безсилието срещу несправедливата сила се трансформира в злоба.

В цялото ни общество цари несправедливост. Наскоро дори чух признание от Главния прокурор – Този дефицит на справедливост е навсякъде”. Да, ние всички се сблъскваме с несправедливост на всяка крачка и виждаме как тя се трансформира в злоба. После виждаме как злобата не помага за поправяне на несправедливостта, а напротив – допълнително озверява и обезчовечава.

Илия Бешков е бил достатъчно честен, за да не спести тежките думи, с които обрисува злобата на собствената си сестра. Колкото повече човек е загрижен, толкова по-честен трябва да бъде. Спестяването или украсяването на истината не помага за изцелението.

Хуманистът Еразъм сякаш не е виждал решение, затова е прибягнал към парадокса: „Дори ако целият народ съска срещу тебе, какво ти пречи сам да си ръкопляскаш? За да стане обаче то, помага само Глупостта“.

Струва ми се, че много по-добро е решението, което предлага премъдрият Соломон в своите Притчи: „Омразата подига раздори, а любовта покрива всички грехове“ (10:12). „По-добре ястие от зеленчук, и с него любов, нежели угоен вол, и с него омраза“ (15:17).

Злобата засмуква като фуния. Когато е изразила задоволството си, че „оня умре!”, сестрата на Бешков е била много по-мъртва от умрелия. И няма друг начин човек да се опази от това засмукване, освен чрез милостта.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияЛюбен Диманов – за равносметката
Следваща статияРилските езера

1 коментар