0
4683

Многото лица на Иван Георгиев-Гец

За приятеля – юбилейно и с любов (6 май, 1958 – 4 август, 2015)

Иван Георгиев-Гец, 2005 г.

Шейсетата годишнина на режисьора Иван Георгиев-Гец (1958-2015) ще бъде отбелязана с прожекция на филма „Няколко дни с академик Лихачов“ – на 7 май от 19 часа в кино „Одеон“, където ще бъде подредена и изложба за него. 

Иван Георгиев-Гец има много лица – режисьор, професор, продуцент, ръководител. В спомените ми обаче той е мой приятел още от студентските години, Ванката, с който във времето съм преплитала множество както лични, така и творчески връзки.

През 1979 г. той влезе да следва кинорежисура, която предпочете пред актьорското майсторство (имаше и тази възможност) и българската филология (вече беше студент и я изостави). Идваше с тежкото бреме да е син на Георги Георгиев-Гец – колкото привилегия, толкова и отговорност. Веднага се разбра, че е различен от баща си – много мек в реакциите, спокоен, уравновесен до флегматичност. А разсмееше ли се със специфичния си заразяващ звук, веднага се разстилаше безбрежна доброта. На него можеше да се разчита с най-ненатоварващата сигурност – на снимачната площадка, в студиото, в университета, на обществени форуми, вкъщи, в студентските компании.

Първата му изява на екран – роля в студентска задача, пародия на „Хамлет“. Много слаб, в черно трико, за да ни препраща към изпълнението на Висоцки, той беше… Хамлет. При фразата „да бъдеш или не“ Ванката се появяваше и изчезваше като във филмче на Мелиес от зората на киното. Както винаги сме се забавлявали: колко са тези, които могат да се похвалят, че са започнали кариерата си направо с Хамлет?      Другата актьорска шега беше професионална му изява да изиграе Чичо Петьо, епизодична роля във филма „1952. Иван и Александра“ (1989) на Иван Ничев. Мустакат и с каскет, за да ни препрати към началото на 50-те (и култа към личността). Хоп и Златна роза – не, разбира се, за него, а на филма, но пак си е голямо постижение.
Ако продължим с актьорските му участия, пикът е във филма на нашия състудент Детелин Бенчев „Баща“ (1987), където заедно с Георги Георгиев-Гец играят баща и син. Нищо чудно, че винаги го питаха защо не е избрал актьорската професия. Съвсем сериозно отговаряше: „Виж ме, не съм достатъчно красив!“

Режисурата беше неговата сбъдната мечта. Дипломира се през 1987 г. с игралния пълнометражен филм „Един ден аванс“, направен в Студията за телевизионни филми, следват детските „Замъкът на вещицата“ („Квинтесенц“, Швейцария/България,1991); сериалът „Капитански истории“, БНТ, 1992; „Здравей, България“, БНТ, 1995.
Само че филмовата режисура беше луксозно и инцидентно практикувано занимание през 90-те. С идването на новите условия, когато вече нямаше държавен Киноцентър, нямаше режисьори на щат и направо нямаше филмова индустрия, в края на 1996 г. Иван Георгиев заедно с оператора Ивайло Пенчев и компютърния инженер Стоян Стоянов създадоха продуцентска къща „Синемак“ ООД  – за производство на игрални и документални филми, телевизионни предавания, тв реклами, учебни, рекламни и презентационни филми. Така започна другата кариера на Иван Георгиев, тази на успешен продуцент. Тя включва детските филми „Резерват за розови пеликани“ (2003), „Легенда за белия глиган“ (2004), „Магна Аура: Изгубеният град“, 13 серии, Германия–България (2007, спечелил Златна ракла в Пловдив) и др.; както и над 10 документални филма. За БНТ правят предаванията „Техно“ – за електронна музика, „Латерна магика“ – за кино, „Палавници“ – за деца, което е откупено във Виетнам, „Особености на националния туризъм“, „Мисия моят дом“. Снимат рокконцертите „30 години Щурците“, БНТ, 1998; „Лед Цепелин“, БНТ, 1998; „Уайтснейк“, БНТ, 1997; „Юрая Хиип“, БНТ, 1998; „Назарет“, БНТ, 1998; „ФСБ – с Мобиком на път“, 2000, и много други.
През 1998 г. Иван Георгиев режисира заедно със Сотир Гелев филма „Магьосници“, който според Сотир Гелев е в стил „кибер пънк“, но може да бъде определен и като приказка, и като фентъзи. Насочен предимно към децата, той включва както известни актьори като Наум Шопов, Георги Русев, Валентин Ганев, така и налагащите се тогава Иван Ласкин, Анастасия Ингилизова и др. „Играем магьосници, но филмът е пълен с намеци за съвремието“, коментира Георги Русев. Филмът има версия за голям екран, а после е преработен в четири серии за телевизия, като уверено използва новите по това време у нас дигитални технологии. В края на 2005 г. на екран излиза още един игрален филм на Иван Георгиев – „Леден сън“, БНТ, също хибриден жанр. В него има комедийни ситуации, любов, криминална интрига и загадки, зад които авторите с усмивка анализират отражението на драматичните промени в България през последните две десетилетия.

От 1993 г. Иван Георгиев се хвърли и в друго поприще, на което неизменно беше посветен докрай – това на преподавател в НБУ, департамент „Кино, реклама и шоубизнес“. Беше директор на програма (1996-2001) и ръководител на Кинодепартамента (2001–2007), стана доцент по филмова и телевизионна режисура (2000), а после и професор (2008).
Почти четвърт век той самоотвержено занимаваше младите студенти с усвояване на практиките в режисурата от всякакъв тип: на кратки, пълнометражни, игрални, телевизионни и рекламни формати. Днес това са активните професионалисти, все бивши негови и на НБУ възпитаници: Стефан Командарев, Магърдич Халваджиян, Светослав Драганов, Ники Илиев, Павел Веснаков, Станислав Дончев.
„Надявам се българско кино не просто да бъде отново такова, каквото беше, а дори да бъде по-добро. Винаги съм оптимист и имам доводи в това отношение“[1], напомни той на фестивала „Златна роза“ във Варна, 2014, където бяха наградени бивши негови студенти – Стефан Командарев, Ники Илиев, Павел Веснаков. „Раждат се нови таланти, които успяват да привлекат любовта на зрителите и уважението на критиката.“

Обществената му всеотдайност също беше впечатляваща. Член на СБФД от 1996 г. Член-учредител на асоциация „Академика 21“ от 2004 г. и член на УС от 2007. Член на националната художествена комисия на ИА НФЦ 2006–2007.Член на специализирания научен съвет по театрално и филмово изкуство към ВАК от 2004 г. Член на УС на ФИЛМАУТОР от 2005 г. При отчетно-изборното събрание на СБФД през 2013 г. беше на крачка да бъде избран за председател на съюза. Последно беше член на Националния съвет за кино към Националния филмов център, 2014-2015.

Като критик обаче аз най-вече съжалявам, че Ванката не успя да се посвети достатъчно на документалното кино. Започва ударно с „Няколко дни с академик Лихачов“, 1987, който ни оставя много човешки портрет на един изключителен учен, филм, оценен дори от руснаците. Иван Георгиев разтваряше в режисурата най-доброто от характера си: култура без надменна интелектуалност, когато в кадър се задават въпроси, в които изпъква събеседникът, а не водещият, но разговорът се води на подобаващо ниво. 25 години по-късно същите качества на интервюиране виждаме в документалните филми „Берлинале“, 2003, „Златна ракла“, 2003, „Звездите на Берлинале“, 2004.
Иван Георгиев особено израсна като многостранна личност, когато се зарови в архивите на Българската национална филмотека по времето на тогавашния ѝ директор Пламен Масларов и започна поредицата за БНТ „Българският ХХ век“ (2006), на която е съсценарист и режисьор, заедно с Радослав Илиев. Все още във Vbox се намират някои от 12-те серии, например „Забавленията на 30-те“ или „Преврат, наречен Народен сговор“. В поредицата историческата култура се съчетава с дълбокото уважение към „старите ленти“, поднесени с чувство за хумор и артистизъм (за това помага и дикторският глас на Валентин Ганев). Иван Георгиев преоткриваше собствената си зрялост в боравенето с филмови архиви, към които може да се погледне леко, но не лековато – той се целеше в незапознатия и незаинтересуван от историята зрител, който трябва да бъде „зарибен“ с усмивка и атрактивност, но междувременно и да научи това-онова. Не е ли това най-честата ситуация с новите поколения?

Така се роди документалният филм „Кратка история на социалистическия реализъм“, 2012. И до днес с удоволствие го показвам на студентите си, които може и да не извеждат тези от видяното, но определено запомнят цели епизоди. Колективизацията за тях е надхитрянето между Иван Братанов и Георги Георгиев-Гец в „Неспокоен път“. Култът към личността – десетките отливки от бюстове на Вълко Червенков и стиховете, посветени на Тодор Живков. Догматизмът – балът на учениците от „Вчера“. А онези, които ще погледнат твърде строго и научно към изнесените факти в „Кратка история за социалистическия реализъм“, веднага се успокояват, щом усетят обезоръжаващата топла автоирония на режисьора към ролите на собствения му баща.
Иван Георгиев усети силата си и категорично тръгна в тази посока, като направи документален портрет на един бележит актьор – „Кръстьо Сарафов пред театралната маска и зад нея“ (2012), а последният му проект, отново с архивен материал и отново за изкуството, беше „Усмивките на българските кинокомедии“ (2015). На мен ми се иска да си спомним за него на 60-годишнината му точно така – с усмивка и стари ленти.

[1] http://klassa.bg/news/Read/article/256145