0
2184

Националната ароматна перфектност

Homecoming, 2017. Изтривалка, мед, сенки за очи © Swimming Pool. Снимки: Михаил Новаков

„Румената долина“, самостоятелна изложба на Гери Георгиева, 9 декември 2017 – 11 февруари 2018, Swimming Pool, София, куратор Виктория Драганова.

Позвъняването на звънеца с надпис Swimming Pool на входа на „Цар Освободител“ 10 в София е последвано от кратко „възвисяване“ с помощта на асансьор за едно лице до последния етаж, където един странен, ексцентричен мансарден апартамент, напоен с историята на почти столетното си съществуване и с непознати вълшебни гледки към София, вече три години приема непознати и ги сблъсква с други недотам познати лица. Това е международната програма за изкуство на пространството Swimming Pool, основано от Виктория Драганова през 2014 – един от малкото оазиси сред океана от изолационистки и ретроградни културни политики, властващи в страната.

Всяка изложба в това пространство добавя своята реалност към следите от предишното живеене в жилището. Всяка го прекроява и присвоява според „временните си задачи“. Преживяването винаги е лично и събужда множество вълнения, според които и гледките от терасите към иначе равнодушната София са различни.

Изложбата на Гери Георгиева е първо самостоятелно публично представяне на авторката в София. През март гледахме две впечатляващи нейни видеоработи в проекта на Вера Млечевска Lifestyles and Landscapes в галерията на Гьоте-институт.

Dreams I & II, 2017. Бетон, найлонова торба © Swimming Pool. Снимки: Михаил Новаков

Влизайки в пространството на изложбата, веднага ни става ясно, че апартаментът отново е прекроен. До входа, на стената, бодро ни посреща гумена изтривалка за входна врата (welcome math) с инкрустиран надпис Welcome, който прелива от сладостта на стичащ се от улеите на буквите пчелен мед. Заглавието е Homecoming и освен всички останали референции отпраща към самия факт на изложбата (като завръщане на авторката, емигрирала отдавна в Лондон).
Наоколо по пода са положени евтини найлонови пликове в ярки цветове, с лица на модни диви, брандирани с надпис Dreams (Dreams I,II,III, 2017). Погледът вътре в плика отскача от твърдата повърхност на втвърдена маса бетон, излята във всеки от тях и заела аморфната форма на плика.

Вляво, на огледалото е апликирана изрезка от списание, изобразяваща женски крака с добре оформен педикюр, мачкащи грозде – перфектния симулакрум (Страница от Harper’s & Queen, 1983).

Страница от Harper’s & Queen от 1983 © Swimming Pool. Снимки: Михаил Новаков

На отсрещната стена – отново бетонна отливка от нещо, напомнящо тарелка за еднократна употреба, е стегнала един цвят от рози с потъмнели листа, като отломка от геологични пластове, запечатали следите от отдавна отминала виталност (Bisou II, 2017).
Не става ясно дали това е бетонът, излят от следвоенния процес на модернизация в социалистическа България, или пресният бетон, наситил дерегулираните територии на неолибералната съвременна държава. А може би процесът прелива от едното в другото и отпраща към двойното дъно на всяка модернизация – паралелно с мащабното прекрояване на пейзажа се творят и основополагащи митове – фигурирането на мечти (силиконови и други) и блянове по девствени долини, антични царе, автентични и неповторими черти на природа, хора и растения.

Изложбата е мизансцен. Мизансцен, в който сенките на въобразената история, призраците на културното наследство и фантазмите на наследниците на древни култури разиграват спектакъла на националната идентичност.

Сцената е Розовата долина, която в този проект на Гери Георгиева по-скоро блести с цвета на моминските бузи, поруменели от сутрешния хлад на розовите полета или от свяна, предизвикан от вниманието на туристите. Такъв е и цветът на завесите, с които е затворено част от пространството, за да приюти централната работа в изложбата – четириминутна видеопрожекция, изведена като трейлър на филм, чиято премиера тепърва предстои (The Blushing Valley, 2017, HD видео, 4:20 мин. loop, пердета коприна имитация, ръчно изработен килим, велурени възглавнички).

Тържествен женски глас, носен от ехото на микрофон и аудиоуредба (за мен спомен от социалистическите масови мероприятия) обявява със силен акцент: Ladies and Gentlemen, welcome to the valey of the kings.

Млада мома във фолклорна носия ни посреща на ръба на розово поле, и сякаш припознала присъствието на посетител, откъсва розов цвят, „натежал от утринна роса“. Когато очите свикнат с тъмнината в пространството, тази пасторална сцена започва да се пропуква. Онова, което е изглеждало като традиционна народна носия, всъщност се оказва бриколаж от всякакви дрънкулки и парцалки, майсторски повтарящи оригинала. Гласът от радиоуредбата ни разяснява, че всъщност става дума за конкурс за красота. Иззад полираната повърхност на спектакъла започват да се зъбят пошлите импулси на реалити форматите и меркантилните пориви на туристическия маркетинг, достигнал до размерите на брандиране на градове, региони и държави.

Тhe Blushing Valley, 2017. HD видео, 4:20 мин. loop, пердета коприна имитация, ръчно изработен килим, велурени възглавнички. © Swimming Pool. Снимки: Михаил Новаков

Както въведението в изложбата твърди:
„Долините са обработени площи. Култивирани земи. Долините са плодовити, топли, закрилни местности. […] В тези долини са жените. Жена Земя. Царица Роза. Момиче нация. Disneyland Princess. Тяло берачка. Valley girl. Потребителка на румени сенки, притихнали лосиони, плодородни кремове. Позлатена от продуктовия лъч на една цяла долина за експорт.
Националната ароматна перфектност. Искаме ли да си я родим?”

Доминира женският род – долина, земя, нация, жена, роза, принцеса, берачка, сянка… Това са фигурите на идентичността, която трябва да ни определи, да ни направи принадлежни, но и да дефинира експортен продукт, есенция, която да приласкае туриста от далечни разстояния. 

Цялата тази игра на новите идентичности изглежда на пръв поглед проста, смешна и лесна за разобличаване, осмиване, отричане, но въпреки многократните опити за декодиране, демитологизиране и критика, продължава да се връща с нова енергия (и инвестиции) в нови образи и сценарии.

Спомням си цяла поредица систематични действия в тази посока в най-новото българско изкуство. Директно прицелена в „Розовата долина“ беше инсталацията в публичното пространство на Кирил Прашков, в която текстът „Заменям Розова за Силиконова“ бе изписан с помощта на стари вестници (Замяна, 2012)[1]. Мариела Гемишева сближи двата иконични образа на Казанлък – розовото масло и военния завод „Арсенал“, произвеждайки тираж от патрони за автомат Калашников (АК47), пълни с чисто розово масло (Guns and Roses Oil, 2011)[2]. Алла Георгиева произвеждаше „Български сувенири“ от 2006 до 2008 г., в които традиционните народни носии на женските фигури са прорязани на „стратегически“ места, за да покажат еротично бельо под фустите,[3] докато момите са заели пози, характерни за порножанра а форматът на всяко изображение е обрамчен от орнаменти от рози.

В случая, за разлика от изброените проекти на български художници, директно въвлечени и подложени на само-екзотизацията на културата, в която пребивават, Гери Георгиева е в двойната позиция на носител на две култури. От детството си художничката от български произход живее в Лондон и е определяна, в зависимост от контекста като британско-българска или българо-британска авторка. С тази изложба тя се връща в България малко или много като турист (изкуството и туризмът нерядко вървят ръка за ръка във визиите на политици и рекламни агенти, но и на самия артуърлд) и споделя, че много внимателно е подхождала към обекта на изследването и перспективата към него. Като всеки емигрант вероятно познава добре тази двойна връзка към произхода – родината като място, изоставено в миналото, чийто все по-избледняващ в паметта образ неминуемо се превръща в проекция на въображението, на блянове и желания, услужливо обслужени от клишета.

В този проект тя не просто документира спектакъла, съпровождащ производството на розово масло, не делегира перфомативната роля на царица на розите, дисни-принцеса, фертилна утроба и т.н. на някой друг, а сама влиза в тази роля, подлага себе си на унизителната етнографска инсценировка, изработва сама бриколажната си носия и аксесоари.
Този парадокс е особено интересен – авторите, живеещи в тази култура, прибягват до гротеската и иронията може би като защитен механизъм на дистанциране от неприемливите ексцесии на идентичността, докато човекът отвън приближава себе си, идентифицира се, преживява в първо лице, със собственото си тяло целия маскарад от привидности, роли и репрезентации. В резултат се появява една комплексност, в която директната критика не е толкова лесна. Комплексност, в която присъства усуканата фигура на привличане и отблъскване, на потапяне и отхвърляне, на любов и омраза. Комплексност, в която критиката придобива по-меки контури и позволява да се осветли многоизмерната фигура на „клишето“ в условията на глобализация. В режима на „свободно движение на хора, идеи и капитали“ (е, първото май отпадна) всяко различие е капитал, но и потенциал.

[1] Кирил Прашков, Замяна, фестивал София контемпорари, 2012. Представяне на проекта в сайта на фестивала: <http://edno.bg/sofia-contemporary-2012/programa/477>, [12.12.2017]
[2] Мариела Гемишева, Guns and Roses Oil, 0GMS, 2011, прес съобщение за проекта: < https://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=13350&sid=2>, [12.12.2017]
[3] Алла Георгиева, Български сувенири, 2006-2010, представяне в сайта на автора: <http://allageorgieva.blogspot.bg/2012/04/2006-2008-bulgarian-souvenirs.html> [12.12.2017I]

Красимир Терзиев е интердисциплинарен художник и изследовател, чиято работа обхваща разнообразни медии, включително видео/филм, фотография, живопис/рисуване и текст. Има докторска степен по kултурна антропология от Софийския университет (2012) и магистърска степен по живопис от Националната художествена академия в София (1997). Сред последните му самостоятелни изложби са: „Втренчени образи“, Сариев Контемпорари, Пловдив (2018); „Периферна светлина въздух и слънце“, Гьоте-институт София и „Дух, слизащ по стълбите“, ИСИ-София (с Даниел Кьотер, 2017); „Някои джаджи виждат хора, а някои – други джаджи“, Контемпорари спейс, Варна (2016) и др. Произведенията му са част от публичните колекции на Centre Pompidou/MNAM; Arteast 2000+ Collection, Moderna Galerija Любляна; СГХГ и др.
Предишна статияНовогодишен пожар
Следваща статияДарителството за образование