Опасността не е националсоциализмът като „доктрина“, а „чистият“ ресантиман, който вече не помни своя произход и вярва във фразата като в чистата истина на чистата лъжа.

За автора и книгата

Мено тер Браак (Menno ter Braak, 26 януари 1902–14 май 1940 г.), писател, есеист, критик и журналист, е сред най-значимите нидерландски интелектуалци в периода между двете световни войни. В 1932 г. основава влиятелното литературно списание Forum, а скоро след това става и литературен редактор на либералния ежедневник Het Vaderland. Наричат го „съвест на нидерландската литература“.

Тер Браак е блестящ стилист и полемист. Храни ницшеанска неприязън към всякакви „мъгляви колективизми“. Като критик настоява, че личността и искрената съдържателност имат превес над формата. Заимстваният от Паскал идеал за „honnete homme” (почтения човек) бележи литературния му дух и общественото му поведение. Последователен и дори елитарен индивидуалист, Тер Браак се превръща в „политик без партия“ (това е заглавието на негов текст от 1934 г.) и в яростен публичен опонент на националсоциализма. Става съосновател и секретар на учредения на 28 юни 1936 г. „Комитет за бдителност на антинацистките интелектуалци“.

На 14 май 1940 г., четири дни след германското нахлуване в Нидерландия, Тер Браак и съпругата му правят неуспешен опит да отплават за Англия. Същия ден Ротердам е подложен на унищожителна бомбардировка, капитулацията на нидерландската армия е обявена в късния следобед. Малко след това Тер Браак се самоубива с комбинация от успокоителни и отровна инжекция.

Сред каузите на Тер Браак е и подкрепата за немската литература в изгнание. Когато научава за смъртта му, Томас Ман пише: „Приятелите падат. Пустинята расте“. През 1947 г. в своята In memoriam Ман ще отдаде почит на изключителния критик и ерудит, който „е у дома си в миналото и тъкмо затова е обърнат с любов към бъдещето“, на човека с „безусловно интелектуално и морално чувство“, на „непреклонния, страстен и буден дух“, на „добрия европеец Мено тер Браак“. 

На публикуваното през 1937 г. есе „Националсоциализмът като доктрина на озлоблението“ („Het nationaal-socialisme als rancuneleer”) е отредено да се превърне в най-известната работа на своя автор. Опирайки се на идеите на Ф. Ницше и М. Шелер, Тер Браак описва ресантимана като неизбежно следствие от безкритичното идеализиране на равенството в демократичните общества и като движеща сила на националсоциалистическия популизъм.

През последните години текстът е предмет на подновен интерес, доколкото предлага възможна перспектива – а и предупреждение – към собственото ни съвремие, когато различни форми на популизъм получават значителна обществена подкрепа.

Боряна Кацарска

* * *

Националсоциализмът като доктрина на озлоблението [1]

Мено тер Браак

Който има ум и сърце, трябва да е недоволен.
инж. Мюсерт, 26 април 1937 г.

O, über diese wahnsinnige traurige Bestie Mensch! Welche Einfälle kommen ihr, welche Wiedernatur, welche Paroxysmen des Unsinns, welche Bestialität der Idee bricht sofort heraus, wenn sie nur ein wenig verhindert wird, Bestie der Tat zu sein.
Фридрих Ницше [2]

Все още ясно виждам как преди няколко години в случаен разговор на случайния ми въпрос: „Смятате ли, че националсоциализмът в Нидерландия е действителна заплаха?”, един известен бивш дипломат отвърна: „Съвсем не, господине, националсоциализмът, това е групичка неудачници!”. Помня, че това определение ми направи голямо впечатление не толкова поради частичната правота на тази забележка, колкото поради елегантно пренебрежителния тон, с който беше направена, сякаш ставаше дума за дреболия, с каквато един несъмнено образован и добре възпитан господин всъщност не искаше да се занимава.

Групичка неудачници: чудесно, но колко силна е тази групичка? Не е ли тя отряд, не е ли военна сила, не е ли „бунтът на масите”? Не е ли неудачникът, „проваленият”, който не може да преглътне своя провал, символ на състояние на духа, което се разпростира навсякъде, също и извън действителните провали и със сигурност не може да бъде пренебрежително отстранено? Тъкмо на тази съдбовна пренебрежителност на т.нар. интелектуалци, към които спокойно може да бъде причислен този дипломат, тъкмо на тази блажена увереност, че самият ти не принадлежиш към „масата” и че тези „кризисни явления” ще отминат с настъпването на по-добра икономическа конюнктура, трябва между другото да благодарим за това, че групичката неудачници почти не се натъква на сериозна съпротива сред част от същите тези интелектуалци. Така през 1933 г. се провалиха германските интелектуалци, така биха могли да се провалят и нидерландските интелектуалци (и всичко, което обичайно се причислява към това понятие, понеже то не може да бъде ясно очертано), когато групичката неудачници успее да стане господар на властта благодарение на всеобщото избирателно право или благодарение на държавен преврат; и двете средства, които, колкото и малко да са привлекателни за придирчивите интелектуалци, са изключително пригодни да издигат неудачниците до тирани.

Впрочем в едно отношение мога да дам право на този дипломат: националсоциализмът наистина е движение на неудачници, т.е. е движение, чието вдъхновение извира от озлоблението или, ако предпочитате, от ресантимана, два термина, които покриват общо взето една и съща област, но чието значение за културата рядко се оценява в пълен обхват. Но дали този ресантиман е специфика на националсоциализма? Дали неудачникът в най-широкия смисъл на думата сам по себе клони към националсоциализма? Откъде идва озлоблението, което понастоящем се лее в мътния водоем на господин Мюсерт?[3] На такива въпроси е невъзможно да се отговори, ако следвайки цитирания дипломат, приемаме неудачниците за групичка и следователно озлоблението, от което те черпят правото си на съществуване, за някакво изключително положение. Действителните отношения са малко по-други: озлоблението принадлежи към най-съществените явления в нашата култура, неразривно свързано е с нея; повсеместно е. Беше „перспективна грешка” на деветнадесетия век, че обръщаше внимание само на „общото развитие” и не намираше, че поне толкова важното и свързано с общото развитие развитие на ресантимана си струва труда. Понеже в степента, в която притежаването на култура се усеща повече като право, разстоянието, съществуващо между това право на всичко и притежаването на малко на практика, се осъзнава като несправедливост; несправедливост обаче, чиито корени не съумяваме да проследим, понеже също така малко знаем откъде идва прочутото право на култура. Неудачникът, човекът на ресантимана знае само, че не може да понася друг да има повече, че го вбесява това да вижда чуждата привилегия; той затаява злост, понеже поне в злостта изживява удоволствието от постоянната неудовлетвореност; злостта му е скъпа, както за художника е скъпо „l’art pour l’art”[4] и за отмъстителността му е типично, че разтоварването от нея най-често не му носи облекчение. Напротив: неудачникът, който за лош късмет изгуби своята злост, става човек без съдбовно предназначение, неудачник на квадрат, който започва да търси други цели за своята злост, докато като Хитлер не се упои от осъществяването на своите идеали на ресантимана и на изпадне в състояние на наркоза.

Следователно не можем да смятаме озлоблението за изключително състояние в една култура, която като нашата е склонна да дава равни права на всички хора. Тъкмо равенството като идеал е това, което, като се има предвид биологичното и социалното несъществуване на равни хора, въздига озлоблението до първостепенна сила в обществото; понеже онзи, който не е равен на някой друг, но желае да му бъде равен, не бива поставян на мястото му в това общество, като му се напомни за прослойки или касти, а получава поощрение! Неговият стремеж към равенство се смята за теоретично оправдан, също и от онези, които и за миг няма да помислят да направят нещо на практика за осъществяването на едно равенство, което би било в техен ущърб! Ето го и големият парадокс на демократичното общество, където озлоблението не само присъства, но е и насърчавано като човешко право!

Следователно, който иска да разсъждава за неудачници и озлобление, трябва първо да си даде сметка за повсеместното присъствие на идеала за равенство и като следствие от него за повсеместното присъствие на озлоблението. Можем лесно да си представим достатъчно обществени форми, в които озлоблението се ограничава до непротоколни изказвания, понеже поради присъствието на кастова система или на силно съсловно съзнание ефектът му веднага бива възпиран. Можем да си представим общество, в което неравенството е свещено, табу, а равенството е провинение срещу „истинния” ред. Но в света на демокрацията няма кастова система, а от средновековно-християнските съсловни деления има само останки, които ежедневно са все повече подривани от ресантимана и то най-вече от „чистия” ресантиман, както той се проявява в националсоциализма. Един предизборен брой на органа на ресантимана „Народ и родина”[5] представя семействата на един селянин и това на граф Дьо Маршан и Д‘ Ансамбур[6] едно до друго, а надписът отдолу гласи: „един идеал обединява селянина и графа”. Този един идеал на езика на тези хора обикновено се нарича „народ”, но „другарите”, които се прегръщат на снимката, са в действителността обединени просто от ресантимана, превърнал се в куха романтика. Озлоблението не познава съсловни разлики… докато, така да се каже, един изпълнен с озлобление работник и един изпълнен с озлобление граф още не са там, където искат да са, и са изправени заедно срещу „Москва”! Т.е. това ни най-малко не значи, че графът би взел насериозно „народната общност”, като се откаже от своето положение и стане земеделски работник или пък като издигне земеделския работник до своето положение на граф; равенството чрез „народната общност” е лозунг на ресантимана, който на теория не се спира вече пред никакво неравенство, но затова пък толкова повече служи съществуващите неравенства да процъфтяват на практика. Романтическата теория обаче е специалитет на озлоблението. Създаването на нови касти и съсловия в смисъл: да създава нови неравенства, което е табу, националсоциализмът като цяло не може; дори най-висшият му символ, водачът, е „другар”, чиято ръка човек може спокойно да стисне в паузата на проповедта, ако успее да се провре през охраната му. Националсоциализмът се гордее, че е „истинската демокрация”; един такъв парадокс говори много.

В това отношение националсоциализмът значи не прави нещо различно от това, което правят също либерализмът, социализмът, демокрацията, но без придружаващи изрази на неравенство: той се насочва срещу неравенството, прокламира „по-висшето равенство”, за което така или иначе може да си даде единствено достойни за присмех представи. Това е вътрешно присъщо на проблема, понеже равенството все още е, точно както във времето на „liberté, egalité, fraternité“[7], липса на положително неравенство и нищо повече; значи една фикция, която „сваля на земята” християнското „равенство на душите пред Бог” и която като такава не може и да бъде мислена вън от нашето християнско потекло. В това отношение мнението ми се различава от това на Макс Шелер, който не желае да държи християнството отговорно за равенството и ресантимана. Изложих тази разлика в мненията в книгата си „За старите и новите християни”[8], която излиза почти по едно и също време с настоящата брошура. Не e тук мястото да се задълбочавам в това, доколкото тук се занимаваме само с равенството и ресантимана в техните „модерни” форми. По този въпрос Шелер казва изключителни неща и е най-вече от значение, че ги формулира преди 1919 г., преди още да става дума за фашизъм или националсоциализъм. Шелер диагностицира озлоблението въз основа на много по-малко „чисти” форми от тези, на които ние сме свиделети, неговите възгледи за човека на ресантимана се основават на демокрацията и социализма… и при все това ни изглеждат изключително приложими към националсоциализма! Защо? Защото противопоставянето между демокрация и националсоциализъм или между социализъм и националсоциализъм е само едно твърде временно противопоставяне, което сочи не повече от това, че има разлика в начина, по който ресантиманът заявява себе си. Тази разлика впрочем е от огромна важност, но по никакъв начин не значи, че демокрацията и социализмът са лишени от ресантиман! Достатъчно е човек да помисли за Русо, бащата на демокрацията, типичния човек на озлоблението, и за Карл Маркс, комуто е необходима една напълно изчерпателна диалектика, за да осъществи в областта на научната строгост един светоглед, който не би могъл да възникне без озлобление срещу буржоазията. Със сигурност няма да е пресилено, ако наречем озлоблението културотворческо; то трябва да е културотворческо в свят, който не може да създаде култура чрез неприкосновено неравенство; то е такова в миналия век и още е в настоящия, когато се свързва с понятията „свобода”, „равенство”, „братство”, по-късно с „диалектическото развитие”; то все още може да е такова сега, когато имаме смелостта да признаем за озлобление онова, което произтича от озлоблението и да изоставим лесните предразсъдъци на старомодните интелектуалци, които все искат да търсят надълбоко, или умностите на догматичните марксисти, които вярват в диалектиката с научната самоувереност и покорност на сектанти, домогнали се до „спасението”.

Това не бива да се разбира погрешно. Тъкмо като твърдя, че либерализмът, социализмът и демокрацията, от една страна, и националсоциализмът, от друга, са свързани с общия фактор на ресантимана, аз твърдя, че демокрацията превъзхожда фашистките и националсоциалистическите течения, които произлизат от нея. До каква степен ги превъзхожда, става достатъчно ясно от кокетниченето на диктаторите (Мусолини, Хитлер, Сталин) с „истинската” демокрация, която казват, че защитават; дори тези хора, които човек си представя по-отдалечени от когото и да е от демократичната идея, трябва да я признаят като висша и последна инстанция. Те вече не могат да си позволят да бъдат чисто и просто кондотиери или тирани, или абсолютни деспоти; демокрацията е тяхната нечиста съвест. Затова: нека тази демокрация е нашата чиста съвест! Нека да не я отъждествяваме с парламентаризма или други подчинени функции, нека бъдем вдъхновени демократи, тъкмо като не спестяваме критики към демокрацията като система! Понеже в Европа вън от демокрацията съществува единствено реакцията, натовареният с ресантиман копнеж по миналото; в демокрацията, напротив, ресантиманът поне има свободата да диагностицира себе си и чрез това да се стилизира; едно от безценните предимства на демокрацията е липсата в нея на подвеждащи декори и романтичен бенгалски огън, квазиатмосферата на националсоциализма.

Напълно наясно съм, че с такава аргументация трябва да стигна до съвсем различни резултати от тези на някои интелектуалци, които обичат демокрацията по начин, различен от моя. За тях в общи линии противопоставянето на демокрация и националсоциализъм винаги е или етическо противопоставяне, или противопоставяне между „истина” и „неистина”; затова и те полагат усилия (човек би казал прекалено много усилия) да разглеждат отблизо т.нар. „основни положения” на националсоциализма и с известна добронамереност да откриват в тях дори стойностни неща, макар според тях тези стойностни неща да са разрушени поради погрешното тълкуване на националсоциалистическите теоретици. Ако като цяло в националсоциализма нямаше нищо добро, горе-долу така разсъждават „етиците”, той не би имал силата да изкушава, нямаше да е в състояние да замъглява съзнанията тук и там. Това е етическото тълкуване, което ми изглежда неудържимо; тук не става въпрос за добро или зло, а за психологията на тази „сила да изкушава”, при което може да се стигне най-много до психологията на рекламата и податливостта на средния човек от двадесети век за тази реклама. „Искаме да се опитаме да бъдем обективни”, пише един друг критик, като обсъжда „Mythus des 20. Jahrhunderts“[9] на Розенберг, „признавайки частта истина, която е записана там страстно и не без известна сръчност, отхвърляйки онова, което е грубо, обречено и клеветническо“; това е обективността, която иска да наложи едно илюзорно делене върху една книга, за която може само да се каже, че фактите са откраднати от енциклопедията и, следвайки черно-бялата схема на абсолютното озлобление (омраза срещу евреите и църковното християнство), са обединени в едни цяло с видима сръчност! Тези борци срещу националсоциализма са още така наивни да предполагат малка доза „доброта“ или „истина“ у един вид хора, чиято рекламна стойност е тъкмо в обстоятелството, че те вече изобщо не се интересуват от етическите добро-зло и от научните истина-неистина!

Такава наивност може да бъде обяснена единствено с факта, че подобни наблюдатели забравят да наблюдават първо себе си и затова не забелязват повсеместното присъствие на ресантимана, също и в добротата, също и в истината; иначе те би трябвало да признаят, че основното противопоставяне между (като цяло) демокрацията и националсоциализма не трябва да се търси в областта на етическото или обективно валидното (понеже човек може спокойно да си представи искрени и обективни националсоциалисти). Шелер прави своя анализ на ресантимана, който ни се струва пророчески с оглед на националсоциалистическата епидемия, въз основа на онова, което знае за демокрацията и социализма; това вече е доказателство за твърдението, което многократно съм защитавал и защитавам тук още веднъж, че националсоциализмът не е противоположност, а изпълване на демокрацията и социализма, не е обезсилване, а извращаване на демокрацията и социализма, имам предвид доктринарната демокрация и доктринарния социализъм, които не могат да бъдат напълно отъждествени с демократичната „станалост“, в която живеем и над която не познаваме по-висока инстанция. Така че който иска да се бори срещу националсоциализма, трябва да се бори срещу същата фразеология в демокрацията и социализма, срещу която той също, и изключително, се бори в националсоциализма; защото националсоциализмът е пълната еманципация на ресантимана, който при демокрацията и социализма е обвързан с определени правила на играта, които до известна степен успяваха да го „стилизират“. Щом обаче се опитаме да „стилизираме“ националсоциализма, ще се окаже, че освен ресантиман и свързаната с него политика на револвера той е нищо; той или ще изпадне обратно в краен национализъм, или ще изгуби привържениците си в полза на един краен социализъм, впоследствие комунизъм.

Един пример би могъл да илюстрира произхода на националсоциалистическия ресантиман от този на демокрацията. Шелер пише следното относно критиката, упражнявана от човека на ресантимана:

„Този вид критика, която би могла да се нарече „критика на ресантимана“, се състои в това, че подобряването на обстоятелствата, смятани за непоносими, никога не носи удовлетворение (това е ефектът на конструктивната критика), а напротив, буди недоволство, доколкото отправя предизвикателство срещу растящата радост, която човек изпитва от това всичко да мрази и чисто и просто всичко да отхвърля. За немалко от днешните ни политически партии може да се каже, че нищо не ги изпълва с такова раздразнение, както това да видят, че някоя друга партия осъществява част от тяхната програма и че голямото им удоволствие, „принципната опозиция“, се разваля, когато някои от членовете им биват поканени да сътрудничат конструктивно в политическото действие. Отличителен за „критиката на ресантимана“ е фактът, че тя не „иска“ сериозно това, което твърди, че „иска“; тя не критикува, за да изкорени злото, а си служи с него като с предлог за ругателства.“[10]

Обърнете внимание, Шелер пише това не за НСДАП[11] или за НСБ [12], тези ресантиман-партии par excellence, но при все това думите му са верни с ужасяваща точност тъкмо за тези партии, тъкмо тези партии осъществяват онова, което Шелер откри за демокрацията, която поне още споделяше своята конструктивна работа с критиката като „l’art pour l’art“ на озлоблението. Всъщност би трябвало да се учудваме, че фашизмът и националсоциализмът не са се появили по-рано, за да покажат, че дотогава сме играли просто една временна игричка с демокрацията, че действителната борба за демокрацията започва едва сега, когато ресантиманът се е еманципирал и човекът на ресантимана вече не желае да се интересува от наследените традиции (каквито са чистотата на науката и свободата на индивида). Действителната борба за минималните начала на демокрацията започва едва сега, когато демокрацията като максимум чистосърдечно се разкрива като националсоциализъм и се оказва, че „правото за всички“ съществува в правото на всички да мразят неограничено, да презират и да затварят в концентрационни лагери всички, за които равенството на бухалката не е висш идеал, а „водачът“ е само главният символ на истерията на ресантимана.

„Принципната опозиция“, мразенето заради мразенето (заради удоволствието, доставяно от ресантимана на онзи, който не умее да го стилизира), шумното искане на онова, което като цяло не се иска, понеже постигането му само отново би ограничило възможностите за омраза; незабавното преминаване от едно оплакване към друго, когато за нещастие нещо все пак бива постигнато, предимно за да не се губи почва сред публиката на ресантимана; мащабната „режисура на ресантимана“, която обаче в критичните моменти върши най-големите глупости, понеже тя, доколкото произтича от „чистия“ ресантиман, дори няма психологическо вникване в силите, които работят срещу озлоблението (пресищането, задоволеността, благоприличието и т.н.)… всичко това сочи към НСБ, нашия национален клон на големия европейски интернационал на ресантимана, чиито опити да изглежда строго национален отново и отново жалко се препъват в пълното безсилие на човека на чистото озлобление да бъде нещо друго освен квази. Той е квазигероичен, квазинароден, квазивъзпитан, квазигермански… но зад всички тези квази тътне ресантиманът, зад цялата тази квазиположителност мърмори „опозицията по принцип“. Когато гулденът се обезценява, обезцененият гулден става в рамките на двайсет и четири часа обект на пропагандата на ресантимана, понеже непокътнатият гулден вече не може да бъде обект на пропаганда; обектът на икономия, самият гулден, при това като цяло не играе никаква роля, това не трябва да се забравя. Тук гулденът не е монета, не е средство за размяна, не е пари, не е икономически знак, а само дума, която може да се употребява произволно за определени маневри на озлоблението. Така и за Алфред Розенберг не съществува научен проблем в уважителния смисъл, който брадатите учени от миналия век придаваха на един научен проблем; фактите от историята за него предварително представляват единствено материал за подреждане в йерархията на ресантимана, която познава само два лагера: мразената и мразещата партия, партията, която човек по право може и трябва да мрази, срещу партията, която по право упражнява тази универсална омраза. Всичко друго е квази и който реши да търси тук с добронамереното късогледство на старовремски критик зрънца „истина“, е предварително измамен.

Критик, у когото ресантиманът още не се е еманципирал до чистотата, постигната от него в националсоциализма, се стреми да удържи позицията си, като все още очаква сложност на целта там, където нищо друго не е от решаващо значение освен „чистия“ ресантиман. Той не може да си представи логиката, която озлоблението определя за върховна инстанция; в учението за расите на националсоциализма той още търси научна основа, вместо да насочи изследването си към единствената основа, на която се опира това учение за расите: омразата към евреите. Такива хора продължават да се държат така, сякаш тази омраза към евреите е полу-„открита“ по полунаучен път като научна аргументация, макар че в стила на „Моята борба“ и на „Мита на XX век“ не звучи нито един друг личен аргумент освен диктувания от еманципираното озлобление. Или може би искате по-скорошен пример и от още по-видно семейство? Австрийският „културфилософ“ Карл Антон принц Роан в излязлата тези дни книга Schicksalsstunde Europas: „Wenn in geistreichen Diskussionen die Behauptung gewagd wird, dass es schon deshalb keine Judenfrage gebe, weil der Rassebegriff wissentschaftlich nicht feststehe, dann hat wohl der Nationalsozialismus recht, wenn er auf die einfache Tatsache des Blutsinstinktes des Volkes hinweist. Mag der Rassebegriff wissentschatflich auch nicht zu klären sein, zo spricht das nicht gegen die Existenz von Rasse, sonder gegen die Fähigkeit der Wissentschaft.”[13] Можем напълно да се съгласим с този принц, ако сменим дълбоко и мистично звучащата дума „инстинкт на кръвта“ с по-малко поетичната, но малко по-вярна дума ресантиман (също „einfache Tatsache”![14]) и изведем неговото възражение срещу науката от неутолимия му стремеж да оправдае този ресантиман на всяка цена. Понеже биологичните аргументи също и тук са отново квази; човек просто не може без фрази, ако е националсоциалист, понеже човекът изживява това озлобление във фрази, които му задават отношение към него самия и към другите; това дали той вярва в тези фрази, или не е нещо второстепенно; основното е фразата да повтаря „геройство“, „кръв“, „благоприличие“, „общностно чувство“ там, където озлоблението иска да следва своя път. Така и т.нар. учение за расите е фразеологичната фасада за ресантимана, проектиран върху вечната изкупителна жертва, евреина. Омразата е първична, омразата към евреите е вторична, „научната аргументация“ е третична. Без омразата не можем да мислим националсоциализма; ако случаят пожелае, омразата към евреите може да се смени с омраза срещу „почернялата“ Франция или „слугинската преса“, доколкото евреите са само един от многото претексти, за да се предостави на ресантимана истински обект, a ако е необходимо можем напълно да отстраним „научната“ аргументация, без това да промени нищо в проблемната постановка на тези теоретици на ресантимана.

Развитието на нидерландския филиал на националсоциализма вече документира изключително ясно хода на един такъв идеологически процес при човека на „чистия“ ресантиман. Първоначално тук омразата към евреите беше само много вторична (и дори официално отричана) част от цялостната програма на ресантимана; но с откъсването на „движението“ от холандското благоприличие, с по-голямото му „осъзнаване“ на фразите на ресантимана, омразата към евреите, която е един от най-лесните и най-благодатни видове омраза, започва все повече и повече да излиза на преден план; кръвта вода не става, доколкото едно движение на ресантимана без проекция върху най-лесните и най-благодатни обекти е contradictio in terminis[15]. Чрез бляскавата идея на „водача“ да раздели евреите на пет вида (делене така превъзходно „научно“, че трябва да е разтресло Олимп) омразата към евреите прониква по всички канали и каналчета на  ресантиман-идеологията на „Народ и Родина“; и когато след провалите по време на девалвацията „нещата“ започват да вървят зле, омразата към евреите става вече неприкрит нов „гръмоотвод“. В момента, в който пиша това, отношението на нидерландския националсоциализъм към евреите е вече не много по-различно от това на германския; само… остава още да се изнамери едно добро учение за расите с добри „научни“ аргументи и ако на човек му остава живот, това ще се случи също и под знака на вълчия капан…[16]

Така че националсоциализмът действително има своята логика и дори своята обективност; това са логиката и обективността на еманципирания „чист“ ресантиман. Тази логика се проявява обаче не по старомодния начин в дискусия, а в заповедта и в пропагандата; тази обективност не трябва да се търси в обоснованата аргументация и отговорността пред фактите, а в лъжата и в опростенческата конструкция на световните събития, при необходимост и в противоречие на общопризнатите факти. Заповед, пропаганда, лъжа и конструкция днес са налице и в демократичното общество, но винаги в сянката на критиката, обмяната на мисли, истината и „насрещното изследване“. Логиката на националсоциализма обаче не може да понася такова релативизиране, понеже то би поставило в опасност опростенческата схема на света, от която се нуждае човекът на „чистия“ ресантиман, за да може да се поддържа и крепне; но все пак тук може да се говори за логика и за обективност, понеже човекът на ресантимана, който е също и полуобразован човек, не е в състояние да демаскира своите лъжи като лъжи и своите конструкции като конструкции. Психологията на националсоциалистическите лъжи е много по-интересна, отколкото би могло да се съди по писанията на някои етични и обичащи истината интелектуалци, понеже тук лъжата напълно заменя компромиса межди теоретичната „истина“ и необходимите на практика лъжи, характерен за обикновените демократични хора. В демократичното общество позоваването на истината може в определени случаи да има някакъв успех; в националсоциалистическата държава на диктатурата такова позоваване вече не намира дори отклик, понеже посредством унифицираната преса и принудената да робува на държавата наука „чистият“ ресантиман е превърнал своята логика и обективност в „мяра на всички неща“. Затова и борбата срещу националсоциализма е безнадеждна, ако не проумеем, че борбата трябва да е на първо място насочена срещу идеализирането на ресантимана… не само сред националсоциалистите, но също и сред демократите и социалистите. Една такава борба ще изисква напълно нова тактика; например ще трябва да се започне с това да се говори по-малко презрително за „групичката неудачници“, защото големината на резервоара от латентно озлобление не може никога да бъде надценена. 

Също и опростенчеството на националсоциалистическото „учение“ не пада от небето; опростенческите заключения са в кръвта на всеки, който има нужда да оправдае себе си. Достатъчно е да помислим за изпитаната християнска антитеза между Христос и Антихриста, господствала през Средновековието; достатъчно е да помислим и за марксисткото класово противопоставяне, което Маркс сигурно не е имал предвид като опростенческо, но което със сигурност е станало такова при и поради неговите епигони; да помислим за проповядваното от професор на студент противопоставяне между „интелектуален елит“ и „маса“; да помислим най-сетне (опит от най-последно време) за опростенческата схема на движението „Единство чрез демокрация“[17], което поставя под един знаменател две така различно ориентирани течения като комунизма и националсоциализма само защото хората не се замислят много и защото тиранията на Сталин по своите ефекти изглежда точно като тази на Хитлер. Опростяването „Мюсерт или Москва“ се отличава от други опростявания не принципно, а само по степен; точно както еманципираният, „чист“ ресантиман се отличава по степента си от ресантимана, позволен от стилизирането чрез културните правила на играта. Но със самото това вече въпросната разлика в степента е от огромна важност тъкмо за нас и тъкмо поради своите последствия за практиката. Понеже при националсоциализма опростяването става „мяра на всички неща“; националсоциалистическата диктатура вече не търпи никаква критика и така прави непоносим живота за всекиго, който търси критерия на свободата за всичко в един стремеж към свобода за все нови усложнения, все нови открития; националсоциалистическата свобода се състои единствено в абсолютната свобода за диктуваното от държавата опростяване на абсолютния ресантиман. Затова може да се приеме, че националсоциализмът като доктрина на „чистото“ озлобление ще трябва да се страхува най-много от бавното отрезвяване, което един опростенчески светоглед в дългосрочен план ще остави след себе си дори и у най-глупавите индивиди, когато те усетят на свой гръб, че преследването на евреите, вярата в „Протоколите на мъдреците от Цион“ и оплакванията от „световния болшевизъм“ утоляват жаждата на ресантимана толкова малко, колкото и всяко друго средство; и можем само приблизително да си представим каквo ще бъде отмъщението на ресантимана, обърнал се срещу пророкуващите чудеса и дъждотворците на ресантимана, „водачите“, когато чудесата и дъждовете закъснеят да се появят…

Националсоциализмът като доктрина на озлоблението се разкрива и по други начини като доктрина на „чистия“ ресантиман. Често се среща представата, че ресантиманът е следствие от обществени злини и най-вече от бедността; откакто Маркс обяви съдбата на човечеството за повече или по-малко тъждествена на снемането на класовото противопоставяне от страна на пролетариата, предимно в социалистическите кръгове всъщност е привичка да се идеализира бедността в противоположност на богатството и да се предпоставя едно особено чувство за справедливост у работническата класа. Затова и се мисли, че ресантиманът може да бъде обяснен със съществуването на злини и бедност и че така ресантиманът може дори да бъде идеализиран. Националсоциализмът ясно сочи обратното. Понеже той не е религия на „отхвърлените на земята“, нито е социология на научноанализираните класови противопоставяния; той иска една „народна общност“, т.е. иска богатите да останат богати, средната класа средна, бедните бедни… но всичко до известна степен ограничено от подаянията на „Winterhilfe“[18]. С липсата си на позитивна програма и с изобилието от обещания за кого ли не националсоциализмът издава, че е първото „учение“ в демократична Европа, което е родено от ресантимана на всички срещу всички, на бедните срещу богатите, на богатите срещу бедните, на средната класа най-вече и срещу едните, и срещу другите, срещу омразните „едри капиталисти“, както и срещу поне толкова омразните „слуги на Москва“. Затова той е (потенциално) пригоден и за всички, които са достатъчно образовани да не са неграмотни (човек трябва да може да прочете поне една „листовка“ и да е чувал за германите или Пит Хейн[19] ), на които образование е било сервирано като разбиращо се от само себе си притежание (значи като право) и на които по-нататък липсва всякаква склонност да бъдат недоволни от най-лесното от всички опростявания; а такива има повече от просто една „групичка“. Техният възход е подготвен с трогателна наивност от всички благословии на демокрацията, каквито са всеобщото задължително образование, народните университети и обществените библиотеки и когато в даден момент ресантиманът на всички срещу всички се насочи против тези институции, може само да се каже, че светът се отплаща с неблагодарност. Не „чистата“ глупост работи за националсоциализма, нито пък на първо място бедността, макар че те могат да подготвят почвата; полуобразоваността е неотменната предпоставка за националсоциалистическия ресантиман и тя свързва богат, беден и средна класа с мистична връзка; и продуктът на тази полуобразованост, фразата (синтез от патос, лъжа и опростенчество), е паролата на интернационала на ресантимана.

Така че борбата срещу националсоциализма далеч не е тъждествена с борбата срещу (обществените) злини; понеже докато не е засегнат в корена си, ресантиманът, ако е необходимо, ще си сътворява злини, за да може да си набави оправдан предлог. Макар че е глупост да се отрича влиянието на обществените злини и кризата върху развитието на националсоциализма, със сигурност е още по-глупаво да се търси неговият произход в злините и кризата. Също така късогледо е и да се вижда това течение като движение специално на „дребния буржоа“, застрашения от едрия капитал и от организираното работничество магазинер и рентиер. „Дребният буржоа“ е основният символ на националсоциализма най-много за определен период, понеже беше най-податлив за еманципацията на ресантимана, след като бе изгубил своята религия или във всеки случай беше изоставил непоклатимото едновремешно доверие в тази религия, без да получи никаква нова идеология на нейно място. Впрочем ние сме едва в началото на едно развитие на полуобразоваността, с която си служи ресантиманът, и въпросът е в голяма степен дали „дребният буржоа“ няма все повече и повече да става средната величина в един свят, отказал се от понятието за съсловия. Затова една временна загуба на националсоциализма не е причина опасността да се смята за предотвратена; понеже в последна сметка опасността не е националсоциализмът като „доктрина“, а „чистият“ ресантиман, който вече не помни своя произход и вярва във фразата като в чистата истина на чистата лъжа. Така човекът на озлоблението вярва в един „водач“, който никога не е показал, че е водач, но „без когото Нидерландия вече няма бъдеще“; този човек прехвърля отговорността си на един бивш инженер[20], оформил своята терминология, своята риза и своето лице по чуждестранни модели, макар и подобно на жабока от баснята да се надува от чиста национална гордост. Какво да се мисли за този парадокс? Не става ли това привидно противоречие по-ясно, когато се разбере, че това, което действително се надува, е ресантиманът, който вече не съзира противоречие между чуждестранно и национално, щом става дума за това да утвърди своята логика и своята обективност? Господин Мюсерт е мистерия само за онези, които точно като него самия са предварително склонни да виждат същността на човека в думи и стойка, понеже думите и стойката, карикатурата на истинското разбиране и истинското достойнство са любимите средства на човека на озлоблението, който трябва да симулира разбиране и да репетира достойнство пред огледалото. Еманципираният ресантиман е изгубил всички предишни нагласи, дори демократичните; затова и разиграва аристократичното „Gottesgnadentum”[21] като другарство; още един парадокс, който не крие вече тайни в светлината на ресантимана…

Господин Мюсерт на върха на нидерландската йерархия и в същото време „servus servorum Populi”[22]… нека използваме думите на Ницше, за да отдадем дължимото на този спектакъл: „Ich hoffe, man kan über diese Emporshräubung einer kleinen Spezies zum absoluten Wertmass der dinge noch lachen?”… [23] Но е вярно: ресантиманът е лишен от хумор, няма нищо толкова лишено от хумор, колкото ресантимана. Тъкмо затова в този момент е нужно да се обмисли относителността на хумора и сатирата, понеже „la ridicule tue”[24] вече не важи там, където ресантиманът се обявява за абсолютна ценност под най-бомбастичните лозунги и в най-налудничавите теории, сякаш тук смехът още може да бъде убийствен, сякаш би трябвало да се развихрят урагани от смях с безброй жертви. Това, че „la ridicule tue” напълно губи своята приложимост спрямо националсоциализма е доказателство за властта на ресантимана над душите, за която не бива да се мисли ограничено. Злостта, която най-сетне получава своя шанс да се изяви, приема с любов една достойна за присмех фигура, която именно не се приема за достойна за присмех сред другарите по ресантиман.

Борбата срещу националсоциализма се води истински не само от интелектуалците; тяхното влияние в света на полуобразоваността, на която в крайна сметка и те самите са повече или по-малко продукт, е много по-малко, отколкото още се приема. Затова е чудовищно самонадценяване да се очаква от интелектуалците (сега имам предвид не един или друг съмнителен „елит“, а „духовните професионалисти“ в най-широкия смисъл на думата) повече, отколкото можеше да се очаква според най-ниската данъчна оценка. Освен това част от тези интелектуалци е заразена с определен тип философска добронамереност към т.нар. положителни елементи сред националсоциалистите. В Нидерландия вече имаме дори някои отявлени философи на ресантимана, които за изумително кратко време се научиха да превключват от хуманизма към Блубо [25]; тe пишат невъзмутимо за „Ницше, Шпенглер и Хитлер“, сякаш човек не е длъжен пред това „и“ да си изплакне устата, сякаш първият философ на ресантимана може просто така да бъде подведен под общ знаменател с персонаж, който е безгръбначно оръдие на ресантимана. Тези господа се научиха – човек може да си помисли почти по команда – да мълчат за концентрационните лагери, преследванията на евреите и пожара в Райхстага; и толкова по-ентусиазирано продават като амбулантни търговци многословното си детинското бръщолевене за стари и нови митове, за народна общност и други теоретични маскировки на ресантимана. Но по-опасни от тези издънки на философската дълбочина са добронамерените, които се ужасяват от „страничните въпроси“, но продължават да търсят „задния план“, „същността“, платоническия си „основен въпрос“. Тъкмо за тях съветът да търсят в дълбочина е не просто излишен, но и определено подвеждащ; понеже те не желаят повече нищо от това да са „дълбоки“ и при това забравят повърхността. Напразно; понеже националсоциализмът е в своята фразеология невероятно дълбок, много по-дълбок от хуманизма; националсоциализмът е невероятно „духовен“, той желае, както може да се прочете във всеки памфлет на бюрото Мюсерт и С-ие., „революция на духа“ и дори съвсем „без кръв“ (цитирано по брошурата „Аларм” [26] от 7 април 1937 г.). Обаче едва на повърхността националсоциализмът се разпознава като учение на „чистото“ озлобление; формулите на омразата, интонациите на завистта, жлъчността на клеветата са това, към което трябва отново и отново да се насочва вниманието на добронамерените! Понеже ако се отделят тези „странични въпроси“ от „основния“, не остава нищо освен злостта на всички срещу всички, която в последното си следствие е война на всички срещу всички; другото е романтична фикция на ресантимана, който наистина не може да живее без романтика; във всяка форма на романтика има нещо от ресантимана, но тази романтика е „чистата“ романтика, понеже произтича от „чистия“ ресантиман. Не в неговата душна романтическа дълбочина, а в издайническата му неуправляема повърхност се разпознава националсоциализмът в неговата „същност“; защото повърхността е, което издава, че тези аристократи са извратени демократи, че тези народо-идеалисти използват „народа“ за своите специални цели, че тези „водачи“ и от нашия Господ Бог лично белязани „aрийци“ искат това, което като цяло не искат, по определението на Шелер; понеже това, което страстно искат, е: неограниченото задоволяване на своя ресантиман с всички средства и под всякакви лозунги, които могат да бъдат полезни за тази цел.

Това свеждане на националсоциализма до озлобление и нищо друго не е ново опростяване, прибавено към старите (тънките анализи, помощта на производителите на оръжие, които впрочем най-често имат повече ресантиман, отколкото мислим, а не изключвам дори възможни положителни „Seitensprünge”[27]), а е чисто и просто обръщане от богато варакосания преден план към грижливо премълчавания заден план, който е по-малко бляскав, а и не така натоварен с мотиви. Ако може да се очаква нещо от интелектуалците, то е това: нито за миг да не се оставят да бъдат впечатлени от фасадата и от подканващото неспирно барабанене, да са готови всеки миг да демаскират фалшификациите и да произнесат гръмките фрази с „обикновени“ думи. За това е необходимо да се признае властта на ресантимана върху цялата ни култура; понеже борбата срещу фразата с контра-фраза, която е неизбежна в борбата за власт между демокрация и националсоциализъм, по никакъв начин не задължава интелектуалците на безкритично съгласие, а по-скоро на критичен опортюнизъм; този критичен опортюнизъм е знак за тяхната „вярност към демокрацията“. Техният истински проблем: как да разпознаят и да овладеят ресантимана, идва по реда си по-късно, но не и преди „чистият“ ресантиман да е детрониран и на „водачите“ и техните ризи да е въздадена голямата справедливост на историята.

Информация и превод Боряна Кацарска

Благодаря на Юри Бюрер Тавание и д-р Валентина Кънева
Преводачът

––––––––––––––––––––––––––––

[1] В настоящия превод с „озлобление“ се предава нидерландската дума rancune, която самият автор приема за синоним на „ресантиман“. Всички бележки са на преводача.
[2] Цитатът, в оригинала даден на немски, е от „Към генеалогията на морала“: О, този безумен жалък звяр човекът! Какви ли идеи не му хрумват, каква противоестественост, какъв пароксизъм на безсмислието, каква скотщина на идеите избликва от него, когато се появи и най-малкото препятствие пред възможността да бъде звяр на дело!…  (Ницше, Фридрих. Към генеалогията на морала, превод: Р. Килева-Стаменова, София, Издателство „Захарий Стоянов“, 2000, с. 97).
[3] Антон Адриан Мюсерт (Anton Adriaan Mussert) – нидерландски политик, съосновател на Националсоциалистическото движение в Нидерландия (NSB) през 1931 г. и негов водач до забраната му през 1945 г.
[4] „Изкуство за изкуството“, фр.
[5] Volk en Vaderland – седмичник на Националсоциалистическото движение в Нидерландия; излиза от 1933 г. до 1945 г.
[6] Max de Marchant et d’Ansembourg – граф, нидерландски политик, член на Националсоциалистическото движение.
[7] Свобода, равенство, братство (фр.).
[8] „Van Oude en Nieuwe Christenen“ е публикувана в 1937 г.
[9] „Митът на XX век“, публикувано в 1930 г. политическо съчинение на Алфред Розенберг, идеолог на националсоциализма.
[10] Тер Браак привежда пасажа на нидерландски и без цитиране на конкретна работа на немския философ, социолог и антрополог Mакс Шелер (1874–1928). Става дума за публикуваното през 1912 г. съчинение „Ressentiment”, което не е преведено на български език.
[11] Националсоциалистическа германска работническа партия (NSDAP) – партията на Хитлер, основана през 1920 г. и разформирована през 1945 г.
[12] Националосциалистическотo движение (NSB) на А. Мюсерт.
[13] Цитира се в немския оригинал публикуваното в 1937 г. съчинение Schicksalsstunde Europas („Съдбовният час на Европа“) на Karl Anton Rohan (1898–1975), австрийски благородник, автор на политически съчинения, застъпник на елитарно-консервативно схващане за „Запада“; станал през 1938 г. член на НСДАП: „Ако в остроумни дискусии смело се изказва твърдението, че (заради това) няма еврейски въпрос, защото понятието за раса не е научно установено, то тогава и националсоциализмът има право, когато обръща внимание на простия факт на инстинкта на кръвта на народа. Ако понятието за раса не може да бъде научно изяснено, то това говори не срещу съществуването на расата, а срещу способността на науката“.
[14] „Прост факт“ (немски).
[15] Противоречие в понятията (лат.).
[16] „Вълчият капан“ (Wolfsangel) – нацистки символ, използван и от НСБ. По времето, когато Тер Браак пише този текст, De Wolfsangel е и името на месечник, издаван от НСБ от 1936 до 1944 г. В 1938 е преименуван на Der Vaderen Erfdeel, в 1939 – на Volksche Wacht.
[17] Einheid door Democratie – нидерландско извънпарламентарно движение, което между 1935 и 1940 г. се обявява както срещу националсоциализма, така и срещу комунизма. Мото на движението е „Нито Мюсерт, нито Москва“, с което репликира лозунга на НСБ „Мюсерт или Москва“. Отношенията на това движение с Комитета за бдителност на антинационалсоциалистическите интелектуалци (Comité van Waakzaamheid), сред чиито основатели е и Тер Браак, са нееднозначни, включително и поради комунистическите симпатии сред част от членовете на Комитета.
[18] Дарителско движение (Winterhilfswerk, WHW), организирано от Nationalsozialistische Volkswohlfahrt с благотворителна цел. В 1933 г. Хитлер обявява организацията за орган на НСДАП. Със закон от 1 декември 1936 г. WHW става регистрирано сдружение, ръководено от райхсминистъра на пропагандата.
[19] Piet Hein (1577–1629) – прочут нидерландски адмирал. Победата му през 1628 г. над испанския флот, натоварен с огромно количество съкровища, е една от решаващите битки в 80-годишната война (1568–1648) срещу Испания.
[20] А. Мюсерт е по професия инженер.
[21] Божия милост (немски) – понятие, легитимиращо монархическата власт като дадена от Бог, Божествено предопределена и обоснована.
[22] Слуга на слугите на народа (лат.).
[23] Даденият в оригинал цитат е от „Воля за власт“: „Вярвам, че ще можете да се посмеете над това издигане на малкия вид до позицията на абсолютно ценностно мерило на нещата“. Ницше, Ф. Воля за власт. Книга Първа и втора. Превод П. Градинаров, Евразия, 1995. , с. 179.
[24] Смехът убива (фр.).
[25] Съкращение от немските думи Blut und Boden („кръв и почва“); Става дума за идеологията, прокламираща мистичната сила на расата и кръвта, с която е свързан и силно застъпен тип литература.
[26] Alarm, регионален вестник на НСБ за Хага и областта.
[27] Изневери (немски).