0
2719

Нескритите удоволствия на Рада Букова

„Каква енергия влагаме, за да трансформираме нещата, с нескрито удоволствие“, SARIEV Contemporary, изглед от изложбата, 2018 ©Мария Джелебова

Улицата на рибарите, дълга, шумна и пренаселена, поглъща преминаващия на последователни вълни от магазини за хранителни стоки, дрехи, бижута и козметика, които сменят езика, уханията и цветовете си на всеки няколко преки. В нейния край, между цветарския магазин „Жасмините на Андалусия“ и ресторанта „При Адел“, предлагащ кухня от Кот д’Ивоар, се намира парижкото ателие на художничката Рада Букова, която ми отваря вратите му с извинения за разхвърляност. Както с творбите ѝ, така и с клишето за безпорядъка на художническите ателиета в случая трябва да се борави относително. Подредени загадъчно в единия ъгъл, цветни лъскави платове примамват още с влизането към теории за бъдещи работи, може би  още несрещнали онова „хоп“, с което Рада Букова ще се опита да ми обясни момента, в който цялото добива смисъл за нея. „Въпросът е технически издържано ли е, за да те убеди? Много е важна крайната форма, но материалната страна се получава само когато идеята е влязла. Тогава идва онова „хоп“, което ми позволява да застопоря нещата, но и аз самата понякога не знам как се получават връзките.“

Рада Букова, „Различни сезони – жълто“, 2012, courtesy of SARIEV Contemporary

Възможна хипотеза би била тази, че всичко започва с предмет. Като калъфа за банан в ателието ѝ, който дърпа погледа с яркожълтия си цвят и адаптирана спрямо функциите му форма. „В някои държави същите калъфи са малко по-издължени и се отварят от другата страна.“ Коментарът на Букова, сюрреалистичен сам по себе си, напомня с неприятно пощипване, че живеем в епохата на пластмасата и ненужните предмети. За художничката обаче те са основно средство за работа. Калъфът за банан изглежда един от предпочитаните, който тя използва в множество инсталации. Всичко идва от абстрактната му, според нея, форма. „Интересува ме какво може да се случи с предметите. Всеки от тях носи потенциално много други значения. Малко като хората, но с предметите е много по-лесно да ги изолираш и да погледнеш на тях обективно.“ Но потенциалните значения идват и от заглавията, които художничката умишлено оставя отворени за интерпретации и определя като писта, която насочва, без да задължава. „Не искам да съм диктатор. Всичко е субективно. Асоциативното мислене е много важно, както това да няма само една гледна точка.“

Рада Букова, „Гонзо“ (2017), ©Мария Джелебова

Прилагам думите и на практика, разглеждайки „Гонзо“ (2017), работа включена в най-новата ѝ изложба в галерия SARIEV Contemporary в Пловдив, за да открия различните значения на думата – от нескопосан анимационен герой до жанр в журналистиката – вплетени в хумористична игра с подсъзнанието и културата на гледащия. Към такава игра подканва и заглавието на самата изложба – „Каква енергия влагаме, за да трансформираме нещата, с нескрито удоволствие“. Рада Букова ме наблюдава, докато го записвам, обръщайки ми внимание на пропуснатата втора запетая. За разликата от първата с нейната граматична функция, втората носи смислово разделение, което само подчертава различните връзки между трите лайтмотива, важни за художничката – енергията, трансформацията и удоволствието. Текстът към изложбата, написан от самата Букова, дава насоки за възможни интерпретации. „Четейки любимия си HB, те се загубиха в територия, в която функционалните предмети стават абстрактни и неработещи, проекция на нефункциониращ мозък с прояви на случайни невронни терени и провалени синаптични връзки. И тогава Р и S се опитаха да направят точно това – да ги свържат с помощта на всякакъв вид енергия …

Рада Букова, „Каква енергия влагаме, за да трансформираме нещата, с нескрито удоволствие“, SARIEV Contemporary, изглед от изложбата, 2018 ©Мария Джелебова

Използвано и преди, заглавието при настоящата изложба изглежда насочено към изследването на различни социални и идеологически проблеми на съществуването днес, които творбите коментират със само привидна лекота. „Как живеем“ (2018), инсталация, създадена от фибран за саниране и дъски за кофраж, обръща внимание на различни въпроси за мястото на индивидуалното в общото, разминавайки се на косъм, може би умишлено, с монохромната съзерцателност. Разположена директно пред нея е инсталацията „Как бихме могли да живеем“ (2018), която с рязката смяна на използваните материали, променя и идейните проекции, вложени в заглавието. С отразителните си свойства стъклото създава пространства, толкова многобройни, колкото са човешките перспективи, възможности и в крайна сметка избори за живот. „Механично съществуване“ (2018), въпреки лекотата, с която стои в белия куб, е може би най-апокалиптичната творба, позволи ли си човешкото въображение една малко по-обширна разходка по възможните ѝ значения. Но застанал сам в средата между трите инсталации, всеки зрител остава и сам в избора си на възможни съществувания.

А Рада Букова ми разказва за нейните с вербална пестеливост, която трансформира събития и решения във факти, с които да си служиш още по-пестеливо. Изборът ѝ да замине за Франция започва според нея с една „грешка“ от ученическите ѝ години, а именно липсата на свободни места в паралелката с английски език. След следване в специалност „Сценография“ в Националната художествена академия в София, работи като сценограф и костюмограф в театрите в Сливен и Димитровград, докато един ден нещо не стига. „Казах на един приятел, който по това време беше във Франция, да ми вземе документи. Попълних ги, кандидатствах и ме приеха.“ Висшето училище за изящни изкуства (Ecole normale supérieure des beaux-arts), което завършва в Париж, и животът ѝ на художничка след това, я научават да борави пестеливо с пространството и материалите. „Много от идеите ми за творби са идвали спонтанно, без да мисля за техническата им реализуемост. Никога не съм имала много средства, нито голямо ателие, за да проектирам мащабни работи.“ Когато е в гимназията, говори на френски с баща си и именно неговото влияние търси в работата си със стъкло, а отчасти и в концепцията си за сайт специфик инсталацията в католическата църква „Свети Йосиф“ в Пловдив, една от малкото в този жанр, които Рада Букова реализира. При срещата ни през август работата е все още в процес с много въпросителни, въпреки опита на художничката с проекта ѝ „Прекосяване на пустинята в шест етапа“, осъществен през 2014 г. по време на фестивала НОЩ/Пловдив на шест различни места в града, сред които и Евангелската църква. „Отначало нещо не се получаваше. Имаше смущение. Човек може да бъде като петно в една църква. Когато през юни минах отново, всичко стана ясно. Тогава научих една история, която не знаех преди, а именно, че по времето на социализма, католическата църквата е действала като морга. А мен винаги ме е интересувало какво става с човек след тялото. Понякога гледам и на творбите като перифраза на нещата. Днес ги има, утре изчезват.“ 

Рада Букова, „Всички“, 2018, Католическа църква „Свети Йосиф“ Пловдив, SARIEV Contemporary, изглед от изложбата, 2018 ©Мария Джелебова

Това бароково отношение на художничката намира своите отражения и в самата инсталация. Озаглавена „Всички“, тя говори едновременно за присъствие и отсъствие, за общение и раздяла. Познанията си за материята, тъканите и техните свойства, Букова прилага с деликатност и проницателност, предлагайки един нов поглед върху пространството на църквата и нейната роля като място на общуване, на среща и обмяна. Коприна, памук, лен, вълна, полиестер, вискоза, всяка от материите отваря мириада от социо-културни проекции, които зрителят може да превърне в хора и истории. Разположените на различни разстояния един от друг платове създават и особена динамика в едно иначе строго регулирано пространство. Напомняйки дрехите на светци и персонажи, свалени от картините по стените на църквата, ярките цветове, избрани от художничката, едновременно подчертават и попълват липсата на цветни витражи, типични за католическите църкви. Така вместо да гледа нагоре, зрителят може да погледне около себе си, в хората, с които споделя пространството. „Исках да създам работа, която да оставя впечатлението все едно винаги е било така. И дори да не е било, е възможно да бъде.“ 

Прекъсват ни с почукване по прозореца. От другата му страна, пропукана след случаен епизод на вандализъм, е Артюр, любопитен и свръхактивен. След фатално споменаване на думата журналист, той настоява за резюме в едно изречение на историята на Република Кот д’Ивоар, откъдето е родом. Въпреки предвидимия неуспех на подобна задача, пет минути по-късно разговорът продължава като между вечните съседи в квартала, където той изглежда познава всички. Включително и Рада Букова, за която отварянето към света започва с отваряне на прозореца.

Самостоятелната изложба на Рада Букова „Каква енергия влагаме, за да трансформираме нещата, с нескрито удоволствие“, продължава до 27 октомври 2018 г. в SARIEV Contemporary и църквата „Свети Йосиф“ в Пловдив.