1
717

Нито една война не е моя!

DEnev

С риск върху ми да се срутят камъни и дънери, отново казвам: тази не е моя война, както нито една война не е моя! Защото нямам нито една причина за убиване, а имам хиляди причини за любов. Това изречение крепи наклонената и пропукана стена на света…

Това е едно стихотворение на един поет, оживял през една от многото войни.

Преди десет години, в началото на една друга война, войната в Ирак, работех във вестник „Сега”. Тогава написах една реконтра. Мрежата милостиво ми намери текста. Той изплува от дълбините на мрежата като едно торпедо от картон, обрасло с водорасли и миди. Ето го този текст от 2003 г.:

Widowmakers 

„По стара традиция войните започват призори. Тресящи се от аристократичен паркинсон и потънали в глазурата на старческата си руменина, „мозъците“, които измислят войните, седят в шокиращо меките – като женски скут – кресла в луксозните си овални кабинети на хиляди километри от театъра на бойните действия и примляскват с изкуствените си зъби в очакване на тръпчивия железен вкус на битката, която ще взриви изцедените им сетива. Войната е тестостеронът на преситената старост, беше казал един геронтопсихолог. Може би с основание.

Не спят и нападателите, младите, високо подстригани и опаковани като марсианци специални части, назовани със страховитото име „Widowmakers“ („Създатели на вдовици“). В няколкото минути преди щурма те са се унесли в чисто домашни спомени, нямащи нищо общо със скърцането на зъби. Редник Джо гребе с шепата си студения пясък на пустинята и го излива в краката си. Той е млад и освен няколко проститутки не познава истинската любов. Единствената жена, която го е обичала досега, това е майка му, тексаската домакиня Лилиан. Преди два месеца, когато го изпращаше за Ирак, тя се разплака, въпреки че според инструкциите трябваше да излъчва бодрост и да не саботира психологически армейските части. „Обещай ми, че ще се върнеш!“, закле го тогава майка му. „Разбира се, че ще се върна“, отговори страхотно убедено на майка си редник Джо. „Войната ще продължи часове, мамо.“

Но сега, в минутите преди атаката, докато подобно на пясъчен часовник си играе с пустинния пясък, редник Джо вече не е толкова категоричен в това, което обеща на майка си. Защото това място тук е съвсем чуждо и вече хич не му се вярва всичко да приключи за часове.

Не спи и осемнайсетгодишната Нурие в Багдад. Блестящите й като вишни очи се взират в тъмното, а ръката й гали под завивката празното място на мъжа й, който в момента дава дежурство зад пясъчните чували, наредени около някаква важна сграда в центъра на Багдад. Мъжът й обеща непременно да се върне и да я види при първа възможност.

Войната ще започне само след пет минути, това са решили „мозъците“. В тази война вероятно ще загинат и редник Джо, и мъжът на Нурие, и самата Нурие. А „мозъците“ след успешното начало на войната ще се приберат при законните си съпруги, ще извадят изкуствените си ченета, ще ги потопят в чашите върху нощните шкафчета и дълбоко ще заспят. А усмихнатите им, уголемени десетократно от водата ченета леко ще проблясват и ще хихикат, раздрусвани от хъркането – и тяхното, и това на законните им съпруги.

Любезни читателю, ако в тази реконтра смехът не ти достига, донади си го от тези усмивки на ченетата. С реконтрите в навечерието на война е така.”

Войната в Ирак трае уж два месеца – март и април 2003. Но на практика кръвопролитията в Ирак оттогава досега не са преставали. Предполагаемият брой на жертвите сред цивилното население за тези десет години наброява близо милион, а според някои информации – и доста повече.

Май познах с моята реконтра. 

Преди няколко години милостивата съдба ми даде възможност да посетя за четири дни Лондон. Разбрах защо нашите олигарси се стремят към Лондон като мухи на мед. Случи се точно тогава, когато там на посещение беше и американският президент Обама. През този ден решихме да повървим с жена ми из Лондон пеша. Край Бъкингамския дворец заварихме огромно стълпотворение от хора, дошли да зърнат президента. По алеите бяха наредени коли и фургони на всички световни телевизии, които излъчваха пряко. Рандевуто при кралицата завърши и Обама се издигна над множеството с хеликоптер. На една от алеите имаше протестиращи срещу посещението на американския президент заради несекващия брой на цивилните жертви в Ирак. Те бяха разпънали лозунги и транспаранти с броя на жертвите. 1 милион. 2 милиона. Английските полицаи сякаш бяха обменяли опит с нашия Цецо Цветанов – и те бяха закрили с полицейски камионетки, както постъпи той на „Орлов мост” през 2012 г., налягалите на земята протестиращи и техните лозунги. Сигурно Обама изобщо не ги е видял от въздуха.

Събитията в Сирия траят вече две години. Жертвите са над 100 000. 7 милиона са напуснали домовете си. Нашите медии, с редки изключения, се сетиха за Сирия чак сега.  Цветлин Йовчев обяви чак сега, че се задава хуманитарна криза с бежанците. Досега приоритет му беше «Белият автобус».

Даже не се задава, а направо ни връхлита.

И не е криза. Катастрофа е. Защото това правителство за три месеца показа, че не може да се справи с нищо – не само не разчисти авгиевите обори на ГЕРБ, ами съвсем ги задръсти.

Вярвате ли, че ще се справи с това?

Управниците току успяха да се попекат на плажа. Гледам ги сега по телевизията, всичките с хубав тен.

Няма лошо. Шоколадовата Мая Манолова е хубава гледка.

Чакайте да ви разкажа една случка, за разведряване. Преди време ме вози един таксиметров шофьор. Заговорихме се нещо за политика – кой прав, кой крив. И той вика:

– Брато, качва се при мен тия дни Мая Манолова. Хубава жена е, да знаеш. Жена, та дрънка. И аз й викам по едно време: Абе, госпожо Манолова, тая хубава уста не е да произнася речи от трибуната. Тая хубава уста е за други работи. И като се разсмя Мая Манолова, като прихна, не може да спре. Ама не е ли така? Не съм ли прав?

И шегички трябват отвреме-навреме. Иначе трябва да започнем да вием като вълци.

А сега ето и друго стихотворение. След шегичката.

Пощадиха те, девойче,

с изстинал поглед, в прегръдката на оня, който

цял живот ще повтаря само една

едничка дума: «Защо?!… Защо?!… Защо?!»

Пощадиха те от бащините остри забележки,

от майчините укори, че си паднала от колелото,

че оса 

те е ужилила, че сълзите ти са капнали върху любовния роман, още недочетен; от страха, от мрака, от ужаса пред порасналите ти гърди, във огледалото видени,

от кошмарните сънища, от свена пред милувката на южния вятър,

от мъката на първата любов, от безсънието, главобола, от изненадващата прегръдка груба, от разочарованията, болките…От всичко това, но и от неприятностите те пощади оня, който със спокойна ръка и соколово око нагласяше върху ти мерника на снайпера.

Нагласяше черното кръстче, боейки се

преди да стреля дали ще попадне в трапчинката

помежду гъстите ти вежди или върху бялото хълмче над твоето детско сърце. Така ти бе спестено

всичко от тежкия живот, изпъстрен

с хубави моменти. Но за това във тази песен не говоря,

както и че ти издъхна в татковите си ръце.

Когато поетите оцелеят във войните, те пишат такива стихове.

Нито една война не е моя!

Колко ли поети е имало сред този един милион жертви в Ирак. И сред стоте хиляди жертви в Сирия.

Поетът се казва Йосип Ости. Стихосбирката – «Сараевска книга на мъртвите», издателство «Балкани». Преводът на стиховете е на Ганчо Савов.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияВладимир Гика и неговите
„мисли, следващи дните“
Следваща статияЗа „Възвишение” в Нощта

1 коментар