Начало Галерия Нов поглед към творчеството на Димитър Добрович
Галерия

Нов поглед към творчеството
на Димитър Добрович

Благовеста Иванова
15.11.2016
2565

dobrovic1

Изложбата, посветена на 200-годишния юбилей на Димитър Добрович, е най-мащабното представяне на художника досега. Ако се върнем в годините назад, малцина ще си спомнят изложбата по случай 170-годишнината в Националната художествена галерия през 1986 г. Тя беше съпроводена с малка черно-бяла дипляна с текст на нашата колега Людмила Добрева и две години по-късно с нейна статия в списание „Изкуство“. Изложбата по случай 190-годишнината в ХГ – Сливен, беше придружена с електронно издание с автори Доротея Соколова и Светослав Милев. Всичко това показва, че с времето възможностите се разширяват.

Какво ни предлага днешната изложба за Димитър Добрович? Новото е, че инициативата е подета от Центъра „Българо-европейски културни диалози” към Нов български университет и изложбата е част от мащабен изследователски проект. Негов инициатор е доц. д-р Ружа Маринска. Проектът включва ново проучване на творчеството на художника, изложба с резултатите, филм за пътя на проучването, публични лекции и международна научна конференция.

И тъй като всяка проучвателска изложба има в себе си научен елемент, изложбата и конференцията се допълват, а публичните лекции допринасят за популяризацията на автора и разкриват елементи от изследването, посветено на юбилея. В случая се наблюдава изнасяне на изследванията от галериите към висшите училища, а Националната галерия като съорганизатор предоставя своите зали и колекция с творбите на Димитър Добрович, и се превръща в средище за популяризация на автора чрез публичните лекции. Много съществено е и не бива да пропускаме, поради което подчертавам, че в галерията се съхраняват неговите произведения. През 1905 г. Димитър Добрович дарява своите произведения на две културни институции, за да станат те достъпни за обществеността. Това тай прави чрез министъра на Народното просвещение д-р Иван Шишманов, като дарява на Училищния музей при Министерството собствените си донесени от Италия творби. През същата година той дарява друга група свои произведения на читалище „Зора“ в родния си град – Сливен. През годините всички дарени творби са прехвърлени последователно в Народния музей и Националната галерия и съответно от читалището в Художествена галерия на Сливен. В днешно време и в двете колекции се съхраняват живописни творби − оригинали и създадени от художника копия на произведения на известни европейски художници, които той високо цени и посочва в списък до министъра на народното просвещение, както и елеофотографии.

В изложбата са представени произведенията от Националната галерия и Сливенската художествена галерия – партньори по изпълнението на проекта, както и една творба от ХГ – Враца. Партньори са и Министерството на културата, Ателие-колекция Светлин Русев, Институтът за средиземноморски изследвания в Крит и Националната галерия в Атина.

Концепцията на изложбата е ясна от показания материал. Представени са авторови творби, които представляват авторски оригинали и авторски копия на известни художествени произведения, както и качествени репродукции на недостъпни оригинали (изгубени във времето, също така и заснети в Италия произведения). Подобна сложна специфика на творчеството изисква ясно визуално излагане и анотиране на материала. Елемент от визуалната страна на изложбата е документалният филм „Пътят на Добрович” на Теодор Караколев (студент в програма „Изкуствознание” в НБУ), в който са представени основни моменти от проучването: интервюта с изследователи и теренна работа.

В изложбата е показан събраният нов материал от Гърция и Италия и това е новото, отличаващо я от досегашните представяния на автора. Свързаните с тези държави моменти от творчеството и пребиваването на Димитър Добрович винаги са били − не можем да кажем бели петна, но недостатъчно изяснени полета по простата причина, че никой от нашите изследователи досега нямаше физическата възможност или не прояви воля, или не направи постъпки за финансиране, за да премине по стъпките на Димитър Добрович. Изследователските проекти и работата в екип, макар и сравнително нова форма за финансиране, са вече реалност и прилагането на този подход за творчеството на Добрович дава своите резултати. Изследователският проект можеше да бъде базиран в Националната галерия (както това се случи при изследването, посветено на 170-годишнината от рождението на Николай Павлович чрез финансиране от Фонд Научни изследвания), но тя не направи това, както преди няколко години не направи усилие в София бъде показано платно на Захари Зограф от музея в Лариса, Гърция, нито подкрепи предложението за представянето му в Лондон.

Новото и различното в изложбата, посветена на 200-годишния юбилей на художника е по-широката културна рамка. След христоматийно известната монография на Добри Добрев от 1957 г., през 2006 г. Доротея Соколова от Националната галерия разгърна по-мащабно записаното от художника в архива на Иван Шишманов. Тогава за пръв път бяха дигитализирани художествените произведения на Димитър Добрович от двете колекции. В изложбата през 2016 г. зададената по-широка културна рамка е интерпретирана в две посоки – художествени произведения и материал във вид на репродукции. Научната интерпретация и посланието на изложбата са основните, но визуалната страна създава първото впечатление, затова ще започна с нея.

Документалните фотографии въвеждат в културната среда на времето и възпроизвеждат местата от пътя на художника – Сливен, Цариград, Атина и Рим. Новооткритата фотография от втората (1897) изложба на Дружеството да поддържане на изкуствата в България представя известни български художници и Димитър Добрович сред тях. Репродукциите представят отделни недостъпни произведения. Сред тях са: публикувана в монографията на Добри Добрев изгубена във времето икона от частна колекция, творби от Националната галерия в Атина и една картина от знаковото за времето кафене „Греко“ в Рим, което художникът е посещавал. Представянето във вид на репродукция на поставеното зад стъкло на стената на римското кафене платно „Идилия на предачката“ е разбираемо и експонирането му издава приобщаване на нови творби към творчеството на художника. Филмът от своя страна привнася атмосферата на интериора, в който то е разположено повече от един век, и разбира се, местата, които е посещавал художникът.

Някои от моливните рисунки от тефтерчето на Добрович също са представени във вид на пана в добре осветената зала на зимната градина на Двореца, за да станат достъпни и да илюстрират в максимална степен непосредствените наблюдения на художника. Самият оригинал (тефтерчето) е поставен във витрина по правилата на експонирането на произведения на хартия. Много любопитен детайл е репродукцията в списание „Изкуство“, на която виждаме експозицията на Първата обща художествена изложба (1894), организирана от Дружеството за поддържане на изкуството в България, където сред произведенията личат главата на момиче по Мурильо и етикети от представените от Добрович творби „Собствен портрет“, „Момиче със свещ“ и „Мадона (копие) от К. Долче“. Последното, както и документалната фотография на художника и негови колеги се дължат на упорития проучвателски труд на Жанет Митева в архивите.

Във визуалната страна на изложбата можем да поставим и няколко въпросителни. Известно е, че Добрович заминава за Италия през 1848 г. Сред репродукциите има два живописни портрета „Италианска танцьорка с дайре“, датиран 1851-1853 г., и „Жена в гръцка носия“ от Националната галерия в Атина, вероятно от дарените от автора на Политехниката в Атина след напускането му на Гърция, за което той споменава в писмото си до Иван Шишманов. Имайки предвид различния художествен маниер на Добрович и нагласата му в кратки периоди да работи по различен начин, и още повече широкия му творчески диапазон и възможности към подражателство в най-добрия смисъл, трябва да отбележа, че представянето на тези творби в оригинал щеше да допринесе не само за визуалната страна на изложбата, за уточняването на датировки, за разширяване на кръга на авторовите творби, но и за самоуважението на Националната галерия в София. Въпросът за причините престижната ни галерия да приема излагането на репродукции, а не на уточнените от Националната галерия в Атина пет оригинала се крие в неизползването от страна на Националната ни галерия на възможностите от изградените от нашите дипломати взаимоотношения. Тъжен факт за изложбата, за уважението на паметта на автора и за честването на неговия юбилей, факт, за който галерията вероятно има своето виждане.

И тъй като логиката на подредбата на художествените произведения е в последователността от авторовите творби към копията − веднага бих отбелязала липсата на достатъчно информация за любознателния зрител, който не би могъл да различи копие от оригинал, а и за изкусения. Анотации с анализи на творбите биха допринесли за по-доброто разбиране на феномена Димитър Добрович, който създава авторски произведения в различен художествен маниер в Италия. Анотациите биха допринесли за по-доброто разбиране на текстовете от етикетите, тъй като за зрителя не винаги е ясно сигнирането на произведения като копия, както и отбелязването на копирания автор в началото етикета.

Художникът учи в Атина до 1848 г., където се оформя като завършен живописец, след което постъпва в Римската художествена академия, където продължава обучението си до 1853 г. Придобитото майсторство в Атина личи от портрета на жената на неговия учител Рафаело Чеколи – салонен портрет в традицията на най-добрите европейски образци. Близко до това време и начин на работа е „Момиче с обеца“ в профил – гладка, многослойна живопис, подобна на творбите на старите майстори. Тези произведения, както и портретите на Георгиос Кастриотис Скендербег (по мои изводи рисуван по време на Атинския период) и на Евгениос Вулгарис (по данни на Никола Мавродинов копие, което той изпраща на майка си в Сливен) се отнасят към творбите, създадени преди 1848 г. Различия в похвата личат около 1870 г., откогато датира автопортретът на художника, когато той използва пастозното полагане на боите. (Единственото произведение, работено в този маниер.)

Портретът на Скендербег, който винаги е събуждал множество въпроси, за съжаление няма датировка в изложбата. Този спорен въпрос едва ли някога ще бъде решен, но според мен той би могъл да бъде създаден и преди римския период, тъй като образът е много популярен, широко разпространен във вид на гравюри и копиран в живописни произведения, едно от които се съхранява в музея на Скендербег в Елбасан в Албания. Създаването на образа на Скендербег в младата гръцка държава като защитник на християнството, поради което той е почитан и в Рим и Неапол, е напълно възможно. След посещението на екипа в Рим силно се надявах да бъде издирен и уточнен мистериозният стенопис, откъдето изображението в кръгъл медальон води своето начало. Подобен е проблемът и с портрета на Евгениос Вулгарис – многократно възпроизвеждан образ с установена типология, произведенията са с различно качество във вид на гравюри и живописни произведения, посочен като оригинал.

В изложбата е направен плавен преход от атинския към римския период и от 40-те г. се преминава към 50-те и 70-те г. на ХІХ в. Прави впечатление, че през този период живописта на Добрович остава еднородна – гладка и многослойна, маниер, който той запазва в цялото си творчество. През 70-те г. на ХІХ в. се появяват примери с пастозна живопис („Автопортрет“), променя се и сюжетната насока. Появява се типичната италианска романтично-идилична селска тематика, която притежава близки до класицизма стилови особености. Те се състоят в обобщените форми, представите за идеални лица и от този характерологичен диапазон се открояват не винаги класицистичните пропорции. Такива са циганките и селянките с характерни атрибути – носят делви, свирят на дайре, предат. Облеклото и действието са носители на основните характеристики на тази живопис. Пространствената среда – пейзаж или интериор с детайли, свързани с основния персонаж, е другият й характерен елемент. В нея се проявяват и чертите на италианския барок с трайни традиции и нотки на френския.

В авторските живописни творби личи многопосочното мислене на художника. То е добре откроено с подреждането на произведения от 50-те и 70-те г. на ХІХ в. – творбите с изкуствения насочен източник на светлина, предачките от Сливен и Рим, момичето зад завеса и жената с детето на парапета, както и репродукцията на иконата от частна колекция. Поставената до нея икона на Симеон Цонюв очевидно като близък аналог за мен е неясен и подобно сравнение спокойно можеше да бъде избегнато. Затова пък Предачката от ХГ – Сливен, е допълнена с непознатата до тази момент творба „Идилия на предачката“ от кафе Греко в Рим, мотивите от чиято престилка кореспондират с тези на „Италианска циганка с дайре“, ок. 1870 г. (от НГ). Двете датирани на гърба на живописното платно произведения (тази особеност не е отразена в етикета и по този начин датировката остава неясна) „Жена със запалена свещ“ и „Рибар“ показват по-ранен етап (1850-те г.) от интересите на Димитър Добрович. Проблемите на осветлението от закрит изкуствен източник на светлина – обикновено пламък, известни като бароков реализъм, са поставени от последователя на Караваджо Жорж дела Тур през 40-те г. на ХVІІ в. Търсенето на жанровия момент от Добрович личи както в тях, така и в жената зад завесата и на този фон се откроява творбата с жената с детето на парапета като следване на по-ранен италиански образец. Изобщо творбите в тази зала поставят въпросите за авторовите нагласи, оттласкването от примери от по-ранни епохи и предпочитания към създаването на произведения, в които Добрович очевидно е откривал живописни предизвикателства.

Елеофотографията, или както самият художник пише до Иван Шишманов − неговата авторска техника, е едно от предизвикателните за художника нововъведения на времето и техническа новост, с която самият той се гордее. Техниката позволява цветно художествено възпроизвеждане и мултиплициране на известни произведения на изкуството. След години на поетапна реставрация сега виждаме голяма част елеофотографиите от Националната галерия и от ХГ – Сливен в добро състояние.

Тук е мястото да спомена, че 200-годишнината е отбелязана и с реставрираните излезли изпод четката на Димитър Добрович копия. Експонирането им за първи път е принос към цялостния поглед върху неговото творчество. Заслугата е на ателието по реставрация на Националната галерия. Сред реставрираните произведения най-силно впечатление прави разслоената „Глава на момиче“ – копие по Мурильо. Платното е с неправилен, приблизително следващ овал контур и е залепено от автора върху друго платно. При реставрацията се оказва, че на лицето на платното, върху което е залепено, е нарисувана композиция от две фигури, която за пръв път е показана в изложбата.

Сред елеофотографиите впечатление правят копията по Рафаело от Залата на подписите, Залата на Хелиодор във Ватикана и от вила Фарнезина в Рим. Тази творческа продукция е симптоматична за века на зараждането на фотографията и създаването на нови методи за репродуциране, извън популярните до този момент гравюри. Специфични по вид и характер, елеофотографиите, както и маслените копия, които Добрович създава, са произведения, за чието по-ясно разбиране при представянето им в изложбата би било добре да има анотации, както по-горе вече беше споменато.

Сред представените копия се забелязват нови атрибуции. Те представляват нов прочит на част от творчеството на Димитър Добрович. Знаковото платно „Портрет на Беатриче Ченчи“, досега известно като копие на Гуидо Рени, е атрибуирано според последни изследвания върху творчеството на Рени като копие на художничката от болонската школа Елизабета Сирани, тъй като авторството на Гуидо Рени за тази творба е оспорено. Сред имената на известните италиански художници, които Димитър Добрович предпочита да копира, са Доменико Дзампиери (Доменикино) и Рафаело. Представено е и участвалото във втората изложба на Дружеството за поддържане на изкуствата в България платно „Мадоната с младенеца“, копие на Карло Долчи (от НГ), вече в добро състояние.

Обикновено проблемите на реставрацията са най-болезнените, особено когато галериите работят в сътрудничество с други институции. След успешния проект за Димитър Добрович добре би било да се правят проекти, в които да има предвидено финансиране за цялостни реставрационни дейности, за да могат страните да срещат своите интереси в името на опазването на движимото културно наследство, неговото задълбочено изследване и популяризиране.

И за да завърша по същество, 200-годишният юбилей на Димитър Добрович е достатъчно сериозен повод за изложбата като част от националното честване на събитието. Изложбата, освен че представя творчеството на художника от по-широк ъгъл, е повод да се замислим, че ракурсът с разширяването на културната рамка е необходим за осмислянето на културния процес от различни гледни точки: успешната реализация на един младеж в друга културна среда; неговото развитие и постижения спрямо цялостния й културен фон и вписването му в него; неговото съзнание – вече реализиран в чужбина и завърнал се на родна земя – да дари своите творби на културните институции, да постави основата на художествената сбирка в родния си град, за да бъдат достояние на обществеността, което друг художник преди него не е сторил.

 

Доц. д-р Благовеста Иванова завършва история и теория на изкуството в Историческия факултет на Московския държавен университет „М.В. Ломоносов“. Защитава докторат по изкуство на Българското възраждане в Института по изкуствознание в БАН и специализира в Централния Европейски университет в Будапеща. От 1983 до 2015 г. работи като уредник и главен уредник в Графичния кабинет и в отдел „Ново българско изкуство“ на Националната художествена галерия. От 2005 г. е преподавател във Висшето строително училище „Любен Каравелов“. Автор е на четири монографии и над 120 статии и студии, публикувани в България и в чужбина. Научната й работа по история на изкуството е свързана с изследване на изкуството при прехода от Средновековието към Новото време в страните от Източна и Югоизточна Европа и на Българското възраждане.

 

Благовеста Иванова
15.11.2016

Свързани статии