3
2663

Нося травмите на комунизма

С писателката за най-новия й роман „Органът на мълчанието“, за търсенето на истината за миналото и писането между два езика разговарят Тони Николов и Димитрина Чернева

Пишете на френски, но сюжетите ви са конструирани от двете страни на стената. Не е ли трудно това писане между два езика?

Питате ме дали сюжетът въплъщава това междуезичие. През последните години моят български език е доста замрял. „Мавзолей“ беше книгата, с която се разгърнах. Написах я на френски, достигайки до това някак съмнително съзряване в писането. След това при превода на български трябваше доста да поработя върху българския вариант и така започнах да се връщам към българския език. Надявам се, че сюжетите се дообогатяват и еволюират в това междуезичие. Имам чувството, че не мога да се изтръгна от тази страна на стената, въпреки че стена вече няма. Смятам, че погледът на човека от бившия социалистически лагер е интересен. Интересен е именно този поглед, а не толкова социализмът като реалия.

Но стена все пак има. В романа „Органът на мълчанието“ казвате, че, поставена във френска интелектуална среда, самата тема свидетелства за краха на техния идеал: „Във Франция комунизмът представляваше идеал за хуманистите, а  аз въплъщавах ужасния му провал“. Самата вие сте свидетелство за провала на този идеал. В същото време упорството да изречеш това на техния език, в един доминиран от лявото френски дебат.

Явно все правя нещата наопаки. Не е лесно, въпреки че тук някои смятат, че на Запад има голяма продаваемост на антикомунизма. Това въобще не е вярно, особено във Франция. Не знам защо ми е важно да говоря за това там, може би, защото живея там. Аз започнах да пиша на български и да публикувам разкази още тук в България, но роман все пак написах там. Бих казала, че започнах да пиша тук, а като писател се оформих там, на френски език.

Как приемат във Франция писането за този ужасен провал? В книгата на Жан-Франсоа Сиринели за двамата големи интелектуалци на ХХ в. Сартр и Арон е цитиран украинският дисидент Леонид Плюшч, който през 70-те години укорява френските учени за „самозаблудата“ им относно Съветския съюз и твърди, че Сартр е фалшификат, тъй като „символизира перверзията на духа, отказа от реалността и прикриването в политическата мечта“. Надмогната ли е тази самозаблуда?

И сега има неприемане на провала. Питам се дали днес има толкова големи интелектуалци като Сартр, които носят подобна „самозаблуда“. В това по-малко съм сигурна, макар че се сещам например за философа Ален Бадиу, който след Пиер Бурдийо е много типичен в това отношение. Освен сред интелектуалците отказът да бъде признат провалът на този идеал е характерен също за симпатизантите на левите идеи, които категорично отказват да приемат антикомунистическото говорене. Разбира се, в контекста на глобалната криза и перверзиите на неолиберализма, които бяха разголени от кризата, някак естествено левите идеи привличат немалко хора. Във Франция обаче винаги е съществувала благоприятна почва за левите идеи. Не знам на какво се дължи тази революционна настроеност, сигурно е свързана по някакъв начин с френската култура. Ето, сега подобни идеи се проповядват от Левия фронт на Жан-Люк Меланшон и някои крайно зелени партии, които са някак несвързани с релаността. Лошото е, че отново вървят към утопия, която е невъзможна в съвременния глобализиран свят. Протекционизмът, който лансират крайните леви, е неприложим.

Както и протекционизмът, който предлага Националният фронт.

Да. Двете крайности винаги са били съпоставими по някакъв начин. В този смисъл на мен ми е доста трудно. Литературата все пак е начин да предадеш тези идеи, особено когато дава възможност на хората да се идентифицират с персонажите. Тогава те разбират. От „Мавзолей“ насам съм разговаряла с доста хора – разбира се, не догматици – които ми казват: „Сега мисля по-различно“. Не се отказват от идеите си, но поне се замислят.

Имаше ли враждебност към „Мавзолей“ във Франция?

Да, имаше враждебност. Преживях един много мъчителен инцидент,  дори плаках тогава. Това се случи в Салона на книгата в Бордо. Първо имаше дебат, по време на който говорих за „Мавзолей“ и тоталитаризма,  след което отидохме, както обикновено, зад щандовете, за да постоим зад книгите си. В един момент дойде един господин, взе книгата ми и започна да я разлиства сякаш с интерес, след което ме замери с нея в лицето и каза, крещейки: „Аз няма да прочета книгата ви, бях на вашето представяне преди малко и ви чух, вие сте антикомунистка, вие не си давате сметка, че ако не беше Сталин, още щяхме да търпим Хитлер“. Този човек беше на около 50-60 години. Казах му: „Прочетете книгата, тя не е  толкова черно-бяла, колкото мислите“. Вече не си спомням много добре, в началото се опитах да разговарям с него, но после си дадох сметка, че диалогът е невъзможен. Липсата на диалог във Франция ме връща към моето комунистическо минало. Травматизирана съм от това минало, нося травмите на комунизма, макар да не са ме били или измъчвали. Липсата на диалог е една от травмите и когато усетих, че моите думи не стигат до него, че той ме замерва с доводите си без каквато и да е комуникация и човешки обмен, се разплаках.

Усещате ли този диалог тук? Вече имахте срещи с читатели по повод „Органът на мълчанието“. Какво ви казват например по-младите читатели?

Тук е по-различно. Тук хората не говорят, тук реагират по различен начин. Например казват: „Прочетох книгата“, после следва едно мълчание, в което или се усмихват, или се мръщят. Трябва да интерпретираш реакцията им. Тук има повече мълчание. Във Франция има по-голяма традиция на изговарянето и изясняването на нещата. За съжаление комуникацията тук е основана на мълчанието.

Читателите ви в България са съпричастни, но мълчат?

Да, това е добре казано.

Как си обяснявате това мълчание – някакъв страх, който продължава да тегне над хората, или липса на проницателност, на ресурс да обозреш живота и да артикулираш това, което виждаш?

Мисля, че става дума за навик. Тук общувам с хора, които са от моето поколение или малко по-млади. Виждам, че те още носят следите на комунизма. Просто няма навик да се говори. Да, от страх, който не е опознат, някакъв първичен страх.

А дали не е безразличие към миналото?

Безразличие към миналото има, да. На хората им е писнало. Не знам защо, вероятно, защото така и не беше направено сериозно разграничаване и не се появиха сериозни изследвания за комунистическото минало. Вярно е, от 2000 г. насам се появиха повече публикации и исторически трудове, но дали те достигат до хората, дали медиите говорят за това?

Казахте, че „Мавзолей“ не е черно-бяла книга. Какво е всъщност отношението ви към онази епоха, към живота от тази страна на стената?

Не е черно-бяло. Напротив. Самата аз не си давах сметката, но по отношение на „Мавзолей“ критиците писаха, че книгата не е черно-бяла, че не е схематична, че персонажите и историите са по-сложни, че  жертвата не е непременно само жертва. Смятам, че разработването на миналото тук е много трудно. Все пак живяхме в режим, който е манипулирал хората в продължение на 45 години. Режим, който непрекъснато е усъвършенствал механизмите на тази манипулация и способите за промиване на мозъка. Това размиване на истината затруднява погледа към миналото, процеса на търсене на истината за него. Не само защото едни имат хубави спомени, а други имат ужасни спомени. В това няма нищо лошо. Нека всички разкажат спомените си – и хубавите, и лошите. Но търсенето на истината за миналото тук ми се струва изключително трудно, поради факта, че режимът бе построен върху лъжата и изкривяването на истината и по-голямата част от хората – това са три поколения, живели в лъжа, – са с промити от пропагандата мозъци. Колкото и днес да се опитват да възкресяват този режим, да го обличат в някакви красиви форми, да търсят хубавите му страни, да извеждат някаква носталгия, трябва да кажем ясно – този режим осакати хората. И то със следи, които са не просто материални, а и психически. Пишейки „Органът на мълчанието“, аз използвах една метафора. Следите от това осакатяване обаче са съвсем реални.

Твърдите, че тук все още няма опит с мисленето на личностния свят. Това ли е голямата разлика между тук и там?

Да. За да мислиш личностния свят, трябва да си личност. В България обаче индивидуалностите бяха размити, те бяха смачкани по време на комунистическия режим.

И все пак механизмите за манипулация са налице и от другата страна на стената. На едно място в „Органът на мълчанието“ казвате, че „диапозитивите на миналото и настоящето“ се сливат у героя ви, че именно диапозитивите на миналото му помагат да живее в настоящето, надмогвайки злото, с което вече се е сблъсквал в миналото.

Да, съвременният свят използва всякакви техники за манипулация – медии, реклама, маркетинг. Смятам дори, че западният свят се е обогатил в това отношение след падането на комунистическия режим. От 2000 г. насам има сериозно смесване на населението от двете страни на Стената и на Запад доста се обогатиха от тукашния опит. Това, което ги спасява обаче, е фактът, че имат опит с мисленето на личностния свят, че в много по-голяма степен са изградени като личности. Има я тази култура, че ти си личност, че не си абсолютно безпомощен, че имаш права, които ти дават възможност ако не да осъществяваш контрол, то поне да вземеш участие в живота на обществото. Другото, което ги спасява, е множествеността на източниците за информация. Ако съществуват 5-6 групи за издаване на вестници или книги, които имат различни интереси, в края на краищата резултатът ще е такъв, че човек би могъл да си изгради собствено мнение. Когато обаче източниците са много малко, както е в България, където медийният пазар е монополизиран и липсва плурализъм, хората са далеч по-безпомощни. Поради това там няма тоталитаризъм. Съществуват механизми за манипулация, но ги има и антимеханизмите, противоотровата, която помага на хората. Просто там си имат имунни тела.

Освен в езика пътят ви сякаш завива по особен начин и чисто биографично. През 90-те години Франция беше страната на свободата. Сега кризата обърна нещата и доста промени света, в който отидохте в началото на 90-те години.

Светът, в който отидох тогава, се промени много. През 90-те имаше една еуфория, усещане за свобода. Аз се установих окончателно в Париж през 1991 г. Усетих свободата, любопитството към другия. Хуманитарните науки бяха в разцвет, духовното беше ценено. За съжаление през този период във Франция не беше направена равносметка и оценка на комунистическия режим, цареше някаква еуфория, съчетана с тотално непознаване. През 1995-1997 г. работех за консултантски френски фирми в България. Никой не разбираше другия. През 2001 г. паднаха кулите в Ню Йорк и фокусът беше изместен в друга посока. Изведнъж необходимостта да се опознава комунизма беше изместена от страха от радикалния ислямизъм, от новото насилие. Завъртяха се нови тематики, светът започна да се движи прекалено бързо – неолиберализмът, финансовата сила, рисковете. Така и бе пропуснато времето да се осмисли комунистическото минало. Надявам се хората да направят това индивидуално и знанието да бъде предадено на следващите поколения. Един ден те ще се върнат към това минало и към потребността да го опознаят. Убедена съм, че ще търсят в тоталитарното минало обяснения за света, в който живеят. Така че след 2000 г. и още повече след 2010 г. всичко се промени. Сега във Франция има страх. Това е една неадаптирана държава, със социален модел, който е изключително скъп. Културният модел е също много скъп. Освен за издаване на книги, за филми и пр., там се дават пари за реставрация на старите замъци и крепости, което е изключително скъпо. Доколкото разбрах, предстои тези бюджети да бъдат орязани сериозно. Надявам се все пак Франция да се справи и да успее да се съхрани, защото е много интересна страна – твърде противоречива, с една изключително анахронична и неадаптирана към съвременния свят левица, но все пак много жива, що се отнася до културния и социален дебат. Освен това френското общество е многоцветно и мултикултурно. И това се усеща не само в Париж. Обичам тази многоцветност. Тук това би ми липсвало.

Ружа Лазарова е родена в София през 1968 г. Завършила е френска филология в София и политически науки в Париж. От 1991 г. живее в Париж. Започва да публикува разкази в България, а след като емигрира пише книгите си на френски език. Досега има публикувани няколко романа на френски език – На върха на езика (1998), Кръстосани сърца (2000), Спирачки (2004), Мавзолей (2009). В края на миналата година бе премиерата на българския превод на най-новия й роман Органът на мълчанието (изд. „Сиела“). В него се разказва за необичайната любов между оцелял от нацистките лагери 70-годишен мъж, който е психиатър, и 35-годишната му пациентка – анорексичка и жертва на комунизма. Действието се развива в Париж през 1990 година.

Още по темата:
Ружа Лазарова, Органът на мълчанието

3 КОМЕНТАРИ

  1. Радикалното решение с емиграцията, за да дешифрираме конотацията по-горе, е двуяко в декларативно отношение към комунизма изобщо. От една страна казваш „орвоар“ на патетиката на каскетите, а от друга не би желал повече да си мълчиш. Комично във връзка с това е посланието в брадатия виц за двете кучета, разминаващи се на границата – едното, идващо от Гърция, вика: „Яде ми се“, а другото, охраненото, идващо от комунистическа България, отвръща: „А на мен ми се лае“. А посланието на отлично разбираемия от всички от нашето поколение друг някогашен виц за лудия, когото затворили в лудницата,защото тръгнал да бяга в Съветския съюз, днес влиза в неразбираемо противоречие с постъпката на Жерар Депардио.
    Вероятно във Франция прекомерното охолство на духа и свободата пораждат някаква непонятна лудост и отравяне на съзнанието, произлизащи от преяждане с тези ценности, характеризиращи се с поява на глад за рязко отрезвяване чрез щипка комунистически подправки и леви улични сблъсъци. Днес там все още е лесно, поради дебелия бюджет и финансирането на щедър посев в културните полета, да се поговори за всеобща хармония, нищо по-лесно от това. Бонвиванът, размърдващ розови устни, пълни с добър вкус на чесън, тръпчиво вино и рокфор, обградени от набола и подстригана равномерно брада над двойна гуша, с навит тънък шал в уюта на затопленото заведение някъде около Маре или Латинския квартал, блесва с красноречие и дълбочина на мисълта си, докато очите му интелигентно проблясват зад скъпите стъкла, държащи се на тънка рамчица за 500 евро. Някъде наблизо в антикварната книжарница има книги от времето на Молиер, може би в съседство се продава и трактата на Анри Бергсон, в който той обяснява, че войната е сблъсък между самовъзбуждащата се жизнена сила и саморазрушаващия се механизъм.
    Но да се върнем на масата, около която разговорът, изискано облечен в интелектуален финес, събужда от дълбока леност революционните рудименти от събитията през 1968. Компанията с преднамерено демонстрирана напрегнатост чува и попива всяка дума,над масата витае като лек парфюм ароматът на приятно парещата дума „левичарство“. макар никй да не помни неловкото положение на Ив Монтан след нахлуването на съветските танкове в Чехия.

  2. Та към темата: казвано е, защо да не е казвано. Ето например този мой стар текст:
    Когато престарелите утихнали хора тътрят в предпоследни разходки краката си в днешния шум, ревящи коли и мръсен въздух, когато се качват в трамвая на Женския пазар, бързащи по инстинкт да седнат, а седнат ли, бъбрят си – трамваят е често тяхното единствено място за контакт, ти ги гледаш и се питаш: какви съдби са протекли зад сбръчканите лица. Това са те – преживелите в единствения си живот злощастната участ да се родят тук и да изживеят заедно цели шестдесет години в една от най-мрачните дупки в човешката история, в клоаката на комунистическия строй. Докато на Трокадеро техните връстници са се возели на скутери и са бързали да забравят ужасите на нацистката окупация, слушайки джаз през дима на американските цигари; докато новото френско кино и литература са напирали в цветущата атмосфера на мира и красотата на живота, тук в последните магазини са привършвали хубавите платове, обувките със скърцащи подметки са изчезвали постепенно, а нощем камионите са откарвали от хубавите домове ужасените им собственици към кланицата на лагерите и са настанявали на тяхно място брадясали зверове с каскети, убийци , препасани с червени ленти над лактите. Често в немия ужас на 45-та сталинистките продажници са трошели главите на жертвите си с кирки, а общите гробове се издигали като гигантски къртичини. Достатъчно било някакъв превъртял садист да посочи някого и да изкрещи: „Дръжте врага“ и всички веднага са гледали да се вредят на първа линия в линча, за да не последват в дупката смазаната глава на нещастника. Произволът на първите пет месеца и до днес не е изследван, цялото общество мълчи грозно, защото всеки косвено се е съгласявал и със страха и мълчанието си, с наведената глава е косвен съучастник. Всички българи под ботуша на съветските окупатори са били принудени да сведат глави пред новите господари – комунистите. Те само това и чакали. Кръволоци, крадци, садисти, лицемери, покварени лъжци, те никога не са имали друга цел освен да заживеят по-добре, много по-добре и са виждали единственото възможно средство за това в убийството на „народния враг“, конфискуването на имотите му, както и в заробването на сънародниците си в клетката на комунистическата утопия , експлоатирайки ги зверски в името на своето собствено господство. Разрушаването на нормалния свят, късането на пъпната връв на живота било нещо като главна цел в тяхната идеология. Те извратено карали хората да скандират пред гроба на зачеркнатата си свобода колко щастливи щели да бъдат някога при комунизма. Нямало голям избор, а повод за нови убийства било дори и по-тихото скандиране на комунистическите лозунги. Това общество на нашите сънародници било заченато в греха на братоубийството, лъжата, страха и обеличаването на последните остатъци от човещина. Настъпил сатанински кървав мрак. Хората просто изгубили сетивата си. Те виждали щастие в това да копат с кирки камънаците край бригадирските колички и предано получавайки мизерните дажби на купонните времена да работят като луди в името на партийния произвол. Но това не било достатъчно за новите господари, докато по бреговете на западните страни хората танцували по дансингите вечер, докато щастливите младежи и девойки бързали с целувки да наваксат пропуснатите мигове на живота си през войната, тук се провеждали събрания, нарочвали се вътрешни врагове и шпиони, сурови мутри с карабини обикаляли във вечерния час кварталите, а само някоя загубила разсъдъка си девойка да имала глупостта да си сложи червило, веднага я пращали в каменоломната, където слез няколко изнасилвания угасвала с кървища по тялото си . Налудничавата саморазправа се прехвърлила в университетите, врагове се търсели дори в семействата. Нататък историята продължава с дневника на комунистическата проказа. Тя продължава и до днес. Вижте диктата на екскомунистическата каста, синчетата, дъщерите, вижте номенклатурата, продължаваща в неистовата си алчност да лочи, вижте ДС-апаратчиците, промъкнали се навсякъде и контролиращи всичко тук от гнездата на птиците до урните на умрелите и ще се отвратите от зловещия конструкт на уродливата метаморфоза на другарите. Те продължават да се наричат помежду си другари. Аз бих заменил тази негодна заради тях дума „другари“ със „съучастници“. През целия период те си бяха и са си до днес просто разбойници. Нагли престъпници, кретени, садисти, а съучастничеството като знак за преданост е главната им отличителна черта. Няма морал, няма чест, няма човек, има само ПАРТИЯТА, стръвното забогатяване и плячкосване, тъпченето по главата на жертвите. Целият днешен преход е огледално повторение на предишните изстъпления, а героите на зловещия калейдоскоп са точно същите другари. Точно те откраднаха двайсет и пет милиарда долара, раздадоха си ги, хвърлиха народа си в мизерията на изплащането, разделиха си държавното имущество, заграбиха имоти, курорти, банкови средства, пенсионни фондове, затриха с хиперинфлацията спестяванията на хората, омерзиха надеждите на хората за освобождаване от комунистическия гнет. И всичко това безнаказано ,другарки и другари. Няма провидение за българския пъкъл. Няма косъм паднал от главата на поне един от тях. Не. Нещо повече надигат глави в неокомунистически реваншизъм и искат да се кланяме отново на идолите им. На същите идоли, които обявяваха религията за опиум на народа, а предателството на ближния и убийството класовия враг като висша ценност на социалистическия човек. Хората, преживели ужаса , сами ще се самозаровят, там в самотата на ковчега ще направят своята екзистенциална последна трагична крачка към нищото, урните ще побират червения прах. А Трокадеро, ами там младите продължават да се целуват, те дори не знаят какво точно е това комунизма.

  3. Страданията на спомените на плътта , болезнените рани и продължаващото изтичане на гной при пукването на циреите на комунизма все още са реалност, трудно ще е за нашите, пък и за следващите поколения да се изчистим изцяло от негативите. Как ще стане това, не знам. Достатъчно е да се отвори дума и се вижда, че ние така и не изживяхме катарзис, две трети от населението не желае да се повдигне капака на клоаката от миналото, а долу омерзението гангренясва. Вазов го е казал гениално, важи и днес – Господ от свода гледа тих и невъзмутим. Търсачите на възмездие са сърдити на Провидението, та ние ли сме клетниците, осъдени през вековете да бъдем вечно газени. Кое ни е лошото и защо бяхме прокълнати по такъв свиреп начин? Лесно е да отворя уста, аз съзнателно отбягвам конкретиката и споменаването на имена, обикновено дори не засягам личности от върховете, така се случи, че видях „прехода“ отблизо, много добре ми е известно, че у нас има хиляди интелектуалци, учени, творци, граждани, можещи категорично и с много факти, с живи спомени, дори и във вид на дискусия да разплетат кълбото на фалшивите налепи в обществената памет и да промият изкуствената патина, изкусно положена от манипулаторите Но как да хвърлиш тежкото гюле, без да халосаш и по-малко виновните, уплашените, поддалите се, изтърпелите унижения просто запради оцеляването си или заради бъдещето на децата си, всички са по своему грешници, дори и родените след 89-та година, солидарната участ на комунистически прихлебници се носи даже и от децата. Кой син би рекъл на баща си: “ Ти си гнусен мръсник, бил си член на БКП“. Има ли дъщеря, която би обвинила тежко майка си, че е работила в Партиздат? И тази нагласа, че е трудно да бъдеш съдник, се използва брилянтно от екскомунистическата каста. Морално обаче комунистите могат да бъдат бити. Демагогията им се изпарява, щом ги попиташ: „Е как така вие, най-верните народни синове и дъщери, борците против капиталистическите изедници, за една нощ зарязяхте Маркс, Енгелс, Ленин и трудовете на другаря Живков и станахте националноотговорни капиталисти?“ Ооо, пяна им капе, съскат, не могат да изяснят защо в квартал „Изток“ и „Изгрев“ , по Патриарха и бул.Витоша, в Лозенец и пр. гъмжащи от екскомунистически фамилии квартали, през 1990-та на всеки вход се изцвъкаха като гъби месингови табелки , посочващи новоизлюпени капиталистически фирми. Не могат да кажат защо тъкмо най-верните „момчета“ с горещи сърца и хладни умове от ДС изградиха престъпната мрежа на мутрите и задигнаха 25 милиарда долара от 1985-та до 1992-та. Другарите хич не могат да отронят като как се сформира т.нар. „националноотговорен капитал“, защо най-богатите днес българи са все бивши комунисти и ченгета, защо БСП вече не е работническо-селска партия, защо „класата-хегемон“ изневиделица претърпя метаморфоза и се превърна в откровена експлоататорска пасмина, демагозите от „Позитано“ пръскат носталгични послания, ама стане ли дума за Вапцаровското „Имам ли аз, то значи да имаш и ти“ , тутакси млъкват и мазно ти намекват, че такова било времето, че пазарните принципи били такива, че макрорамката пък еди какво си, че това ти и онова ти и полека-лека отстъпват с ехидна усмивчица, а от парата на ноздрите им се образуват малки облачета с надпис “ С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем“. Просташката наглост да се твърди колко хубаво било през онези години, че сегашното тегло е заради „демокрацията“, че в Америка биели малките негърчета, че всъщност ние сме загубили духовността си като сме скъсали с комунистическата култура и съветската необятна душа, може много лесно да бъде поставена на място. Дори и да пренебрегнем кървавата пихтия на първите шест години след Девети септември, трудно може да подминем култа към личността. Не можем да изтрием с гумичка цялата мерзост, манталитета на комунистите, проядената от безчовечност и омраза тяхна власт, жаждата им за кръв, „ликвидиране на врага“, безчинствата и жертвите в лагерите, попиляването на стотици хиляди съдби, връщането назад с десетилетия, купоните, глада, преследването и соченето с пръст, а най-вече престъпния почин децата да носят отговорност заради родителите си. За комунистическия ад са изписани много книги. Самите комунисти си траят, но това не означава промяна, те просто са неандерталци, престъпници по правило, за тях чест и достойнство няма, има егоизъм, алчност, омраза, прикрити под удобното „Винаги верни на партията“. Сдушаването помежду им, търсенето на съмишленици е лесно. Достатъчно е да се огледаш към някой податлив към лесно преуспяване нечестивец, бил той дори и млад човек, достатъчно е да се вгледаш в косматите му зеници и готово – още „един наш другар“ е вкаран в кошарата. Покварата на подобен начин на доволно съществуване беше начинът на живот. Нормалната пъпна връв беше скъсана. Горчиво е да се говори по този начин. Другарите казват „Детските градини, заводите, парковете и почивните станции, евтината храна, безплатното здравеопазване“… Да, лесно е да организираш с дулата на шмайзерите строеж на египетска пирамида, народът я строеше, но строеше и живота на гаулайтерите с големите вили, огромните апартаменти, армията им от слуги и пазванти, резиденции, приеми, гуляи, корекомския им стандарт, пътуванията им по Запада. Народът осигуряваше безумните харчове на Людмила, екстравагантните ловни подвизи на Пенчо, народът плащаше мегаломанските паметници на тоталитарната глупост, НАРОДЪТ ПЪШКАШЕ от зверската експлоатация на другарите, затворен зад телените мрежи с ток, народът беше опиван с атеизъм и идеологическа поквара, а кастата на велможите обявяваше всяко поскъпване за „Добруване на народа“. Знаете ли какво е да правиш каша от прегоряло олио и брашно? Помните ли да сте носили обърнати наопаки балтони по два пъти? Помните ли купоните? А помните ли опашките за хляб при другаря Виденов? Че то не беше толкова отдавна. Комунистът е порода . На твоето примирено търпение той веднага отговаря по най-простия начин, готов е да сплеска с топуз черепа ти и да злорадства над полепналите косми по кървавата пихтия: „С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем“. Просто черната вода ще изтече все някога. Може и да дойде още по-черна, антрацитно-шварцова, така да се каже.
    Минаха двайсет години давност, дори според закона за собствеността задигнатите богатства на страната вече са си съвсем законна собственост на крадците, които добросъвестно ги владеят повече от пет години, както добросъвестно са си ги задигнали. За избитите няма да има възмездие, минали са много години,( двадесет години давност ли беше за убийство?) убийците по живо, по здраво се радват на богати старини, смисълът на изтребването в името на идеята се обезмисли, сега жертви и палачи са в кюпа на „класата на изедниците-капиталисти“.