Отровни думи

Писателката от Барселона Майте Каранса, която е гост на Международния софийски литературен фестивал, разглежда темата за насилието над деца. На 9 декември тя ще се срещне с читатели, а на 10-и ще участва в дискусия заедно с Теодора Димова. Публикуваме откъс от романа „Отровни думи“.

Романът „Отровни думи“ (изд. „Емас“, превод Боряна Цонева) е посветен на тежката и често пренебрегвана тема за насилието над децата. Един ден петнайсетгодишната Барбара Молина мистериозно изчезва. Случаят постепенно отшумява, но нейната майка, най-добрата й приятелка и един разследващ не се отказват от издирването. Четири години по-късно тримата продължават да разнищват трагичната история, да премислят възможните обяснения, да търсят нея или тялото й, както и извършителя на това зловещо дело. В крайна сметка се разбира, че Барбара е прекарала тези години затворена в тъмно мазе, малтретирана и държана в подчинение чрез често прилагания от насилниците способ – системно втълпяване на чувство за вина.

В книгата си писателката засяга редица актуални проблеми – за майките, които по една или друга причина нямат достатъчно време за децата си, сложните отношения учители – ученици, за лъжата и измамната външност. За този роман Майте Каранса получава Националната награда на Испания за детско-юношеска литература, както и престижната награда EDEBE. Тази година тя бе удостоена и с приза Сервантес Чико за цялостно творчество.

Майте Каранса е родена през 1958 г. в Барселона, следва антропология, преподава литература и езици в гимназиалните класове. След това завършва магистърска степен в специалността аудиовизуални изкуства, работи като на сценарист на теленовели и телевизионни филми и преподава в университетите в Барселона и Валенсия. ​Досега Майте Каранса е написала над 40 произведения за деца и юноши – романи, разкази, поредици, а по някои от тях са създадени пиеси за театралната сцена. Книгите й са преведени на повече от 20 езика, тя е носител на 12 награди за литературното си творчество, като сред тях са най-престижните в Испания.

Писателката ще се срещне с публиката на Международния софийски литературен фестивал на 9 декември, сряда, от 12.30 часа в Мраморното фоайе на НДК. А на ​10 декември от 16 часа в НДК Майте Каранса и Теодора Димова ще дискутират върху общите теми, които разглеждат в романите си.

„Отровни думи“, Майте Каранса, изд. „Емас“, 2014, превод Боряна Цонева

 

Салвадор Лосано

Заместник-инспекторът стига до апартамента на семейство Молина, застава пред вратата и се мъчи да нормализира дишането си. Сложил си е сивото са­ко ­ за първи път го бе облякъл на сватбата на сина си, преди седем години ­ и копринената вратовръзка с лъскава червеникава нишка. Чувства се малко неудобно и в последния момент му хрумва дали вратовръзката му не е прекалено крещяща. Винаги се притеснява за облеклото си. Когато вдига ръка да натисне звънеца, забелязва, че дланите му се потят. Не обича да ходи по къщите на хората, да ги безпокои без причина, но се налага, няма как. Беше посещение от любезност, жест на внимание и ако не го направеше, щеше да съжалява, че не си е довършил работата и да го плати с безсънни нощи. Дишайки тежко и накъсано, вади от джоба на панталона си хартиена кърпичка и избърсва дланите си. Изкачването на трите етажа го е озорило, заради наднорменото му тегло, а и заради годинките, разбира се, но той е решителен човек и се справя с всяка ситуация, колкото и трудна да е тя. Макар да му е притеснено, трябва да даде някакво обяснение на госпожа и господин Молина. Не може да позволи да го научат от устата на друг, а телефонът в крайна сметка е само студена, бездушна вещ. Така че той се прокашля, за да си прочисти гърлото като пред разпит и натиска решително звънеца. “Чувствам се отговорен за този случай –  ­ мисли си той, докато чака да му отворят,­ за кошмара, който един ден ги връхлетя изневиделица, ненадейно и предателски, и който им отне желанието за живот. Почти напълно. Като безнадеждно болни са, които вече дори не броят оставащите им дни. И независимо от всичко, на моменти, долавям дълбоко в очите им искрица надежда, готова да лумне при новината за някоя нова следа. Надяват се на чудо, да се намери тялото.”

Никой не отваря, вероятно не са си у дома. Опитва отново и този път задържа пръст върху бутона, звъни по-дълго.

“Аз обаче ги разочаровах, не се справих ­– мисли си той, докато наостря слух да долови и най-малкия шум от другата страна на вратата. ­Пълна тишина. Сигурно няма никой. Мога да им оставя само… ­ и той изброява мислено: една захвърлена чанта, един казус, пратен към дело, поради липса на намерено тяло, номер на вече забравено досие и снимката на усмихнато момиче, която жълтее от времето в папка, издута от безполезни книжа, пълни с безполезни свидетелски показания, изгубени сред безполезни следи. Без никаква улика.”

Внезапно някой плахо и недоверчиво открехва вратата, допълнително защитена с верига. Отвътре, от сумрака на неприветливото антре, се чува глас:

­ – Кой е?

Гласът на Нурия Солъс.

Семейство Молина живее в “Енсанче”[1], Барселона. Апартаментът е строго изискан, без излишен и показен разкош, в напълно хармонични съчетания от светли тонове, в изчистения и издържан стил, типичен за източните народи. Преди беше комфортен, но малко по малко се бе превърнал в овехтяло пространство. Сега боята по стените е олющена, мебелите са покрити с прах, а в столовата щората на прозореца е повредена и от две години няма кой да я поправи. Кухнята е функционална, но студена, без пулс. От нея никога не се долавя мирис на пърженко или на вкусно ястие. Понякога му се струва, че влиза в дома на живи трупове, починали преди четири години и поддържащи жизнените си функции изкуствено. Момчетата са тихи, сдържани и затворени. Несвойствено за възрастта им. Високи, слаби и срамежливи, близнаците са навършили петнайсет години възрастта, на която беше Барбара, когато изчезна ­ но сякаш не съществуват. Минават незабелязано, общуват си с мълчаливи жестове и извръщат поглед встрани, когато има чужд човек. Научили са се да не пречат никому, да не смущават болката на родителите си. Детството им е съсипано.

Нурия Солис го посреща с вечния въпрос:

­ – Намерихте ли я?

Няма нищо по-обезсърчително от едно “не”, но това е за последно, повече няма да има въпроси.

­ – Дошъл съм да се сбогуваме.

Нурия Солис не реагира, изглежда не го е разбрала. Не го и кани да влезе. Махнала е веригата, но стои като парализирана на прага, сякаш някой й е ударил плесница.

­ – Да се сбогуваме ли?­ – повтаря тя, невярваща.

Салвадор Лосано, кротко затваря вратата зад себе си и влиза, без да чака покана.

­ – Тук ли е съпругът ви?

Нурия Солис, на четирийсет и три години, е медицинска сестра. Когато се запозна с нея беше на трийсет и девет и беше хубава жена. Сега косата й е посивяла преждевременно, облича се небрежно, понеже нехае за вида си, и диша по принуда.

­ – Не, още не се е прибрал, на работа е­ – отвръща тя.

“Нормално,­ мисли си Лосано,­ сутрин хората обикновено работят, като него и той изпълнява задължението си, макар че в конкретния случай, за съжаление, навярно е за последен път.

­ – Тогава, ако нямате нищо против, ще обясня на вас.

Сяда и я подканва да седне и тя, все едно са в неговата къща, а не обратното. Нурия Солис, послушно сяда и слуша, или поне дава вид, че слуша. От дълго време чува единствено отговора на вечния си въпрос и щом веднъж вече го е задала, изключва, и думите минават покрай ушите й, губят й се.

­ – Утре навършвам шейсет и пет години, изчаквах до последния ден, но ме пенсионират­ – подхваща той, без предисловия и увъртания.

“Колкото по-бързо, толкова по-добре – мисли си той, така няма да има недоразумения”.

Тя го поглежда с широко отворени очи и с непроницаемо лице, дотолкова безизразно, че Лосано не може да отсъди дали е разбрала простичкото му обяснение. У заместник-инспектора се затвърждава убеждението, че е било за предпочитане да разговаря с Пепе Молина.

­ Значи повече няма да я търсят, така ли? – пита Нурия и думите й се отронват от устните й бавно и мъчително.

­ – Не, не – бърза да възрази Лосано.  Сега случаят минава в ръцете на моя наследник. Той ще поеме раз­следването и ще държи връзка с вас.

За кратко Нурия като че си отдъхва облекчено, но на лицето й тутакси отново се изписва тревога.

­ А той кой е, какъв е? – интересува се тя.

Заместник-инспектор Лосано се опитва тонът му да бъде убедителен, но гласът му звучи фалшиво дори на самия него:

­ – Заместник-инспектор Суреда, млад човек, ентусиаст, с много добра подготовка. Сигурен съм, че ще има повече късмет от мен.

Искаше му се да каже професионализъм, но не можа да си обърне езика да излъже. Бъдещият заместник-инспектор Суреда, току-що навършил трийсет и една години, с бляскаво бъдеще пред себе си, можеше да предложи ентусиазъм, но не и професионализъм.

Притеснена, Нурия млъква. Може би размишлява върху неизяснените неща, за които Лосано така и не отвори дума. Тя е наплашена жена. В присъствието на мъжа си дори не си прави труда да говори, оставя го той да е водещият. Той поне не се е сринал колкото нея. Беше изгубил първоначалната си решимост, борбеността си от първите месеци, онази своя непреклонност, превърнала се във фикс идея да открие на всяка цена Барбара, която го тласна да се меси в работата на полицията, но сега се е успокоил и се е примирил със загубата. Двамата са много различни във външния израз на душевното си състояние. Той страда с достойнство, докато тя страда от липсата на достойнство. Прилича му на мокро пиле под дъжда. Нурия Солис кимва и потъва отново в мислите си. Отнесена, тъжна, апатична. Вече нищо не я интересува. Отказала се е да се харесва на хората. Щеше му се да бе я познавал преди да изгуби дъщеря си и желанието си за живот. Неизвестността й бе изпила ума.

Нурия Солис нищо не казва, само се размърдва неспокойно на стола. Очевидно нещо й липсва.

­ – Трябваше да разговаряте със съпруга ми – внезапно подхвърля тя.­ На него главата си му е на мястото – уточнява жената.

Помощник-инспектор Лосано си мисли същото, но съзнава, че е неучтиво въпросът изобщо да се коментира, защото в качеството си на събеседник и тя има същите права като съпруга си. Междувременно обаче Нурия вече е станала, взела е мобилния телефон от масичката и е набрала номера.

­ – Пепе? – обажда се с жален глас тя.

Докато слуша какво говори мъжът й, изражението й се променя.

­ – Не, извинявай, знам, че имаш работа, но дойде помощник-инспектор Лосано.

Млъква разтреперана за секунди и пак заговаря колебливо, със същата онази нерешителност, с която се изправя пред непонятната за нея празнота на отсъствието.

­ – Не, няма нищо ново за Барбара – пояснява тя. – Просто иска да се сбогува с теб, утре се пенсионира… Добре ­– добавя, след някакво дълго обяснение от негова страна.

Чертите на лицето й са се отпуснали, загубили са своята напрегнатост, защото вероятно той е предложил решение на проблема, което тя е неспособна да вземе сама. И затваря с просветнал поглед, с олекнало сърце, като че се е освободила от непредвиден и непосилен товар.

­ – Каза, че ще мине да ви види лично.

Инспектор Лосано знае, че наистина ще го направи, защото е човек инициативен и стриктен, всичко му е подредено под час. Търговски представител е във фирма за бижута. Умее да работи с клиентите и да организира добре времето си. Въпреки че непрекъснато пътува, се справя с всичко и успява да намери време да бъде с жена си и децата, и да се грижи за семейството си. Дори се погрижи за кучето, с което се наложи да се разделят, понеже им напомняше прекалено много за Барбара. Той е мъж енергичен, жизнен, оглави масовите демонстрации за дъщеря им, застана начело, винаги в първите редове, с плакат в ръка, неуморен. Става. Няма причини да се задържа повече. Всичко вече е казано, а и Нурия Солис е забравила елементарните норми на учтивост и дори не му е предложила кафе.

“Лошото вече мина”, казва си той с отпусната душа.

Двамата тръгват към вратата в мълчание, но внезапно, преди да отвори, тя се спира, обръща се към полицая и го прегръща. Помощник-инспектор Лосано не знае как да реагира и остава скован и непохватен, с увиснали ръце. За миг и той се поддава на емоцията, разчувства се и я обгръща, за да я стопли и защити с човещината си. Тя е крехка, като дете. Дете с разбито сърце. Остават така, притиснати един в друг, свързани в безплодна прощална прегръдка.

­ – Благодаря – едва чуто прошепва Нурия Солис.

И се отдръпва от него, оставяйки като отпечатък на гърдите му усещането за ведрина и успокоение, разсеяли горчивината от провала му. Беше му отвърнала с искрено простодушие, давайки израз на онази благодарност, която полицаите никога не очакват, но винаги копнеят за нея. Беше разбрала какви усилия му е струвало, за да отиде до тях да им каже сбогом. Знае, че и той се бори със себе си, вътрешно се съпротивлява да изостави Барбара, не иска да я остави на други, които да се ровят в миналото, грубо да дълбаят в болезнения й спомен за нея, може би с ентусиазъм, но без капчица деликатност.

Застанала на прага на полуотворената врата, тя му се усмихва през сълзи и за секунди той подсъзнателно си представя, че преди усмивката й е била лъчезарна и свежа като тази от снимката на Барбара, която е гледал и разучавал безброй пъти.

 

Нурия Солис

Нурия броди из апартамента като душа, не намираща покой. Посещението на инспектора я бе натъжило.

“Не” – мисли си тя. Не е нужно да си търси оправдания. От дълго време живее с мъката, но на моменти тя става толкова пронизваща, че я усеща като нож, разкъсващ плътта й. Като сега – оставя я без дъх и я кара да отвори вратата към стаята на Барбара. Стои си непокътната, както я бяха оставили преди четири години. Единствената стая от дома, която почиства редовно, като светилище. Обира праха по рафтовете на библиотеката, мете пода и минава с парцал по масата. Преди се затваряше тук и пиеше, насаме. Тя, бутилка десетгодишно бренди “Торрес” и одеколонът на Барбара. Заобиколена от нейните снимки, от книгите й, от играчките й, от времето, когато беше дете. Излизаше силно разстроена и седмици наред не успяваше да се съвземе. “Не се владееш” –­ повтаряше й Пепе. И макар в началото да не си признаваше, накрая го прие. Оставяше се да я погълне водовъртежът на разрушителното самосъжаление. Точна диагноза й постави психиатърът. И й предписа хапчета. Хапчета, за да стане; хапчета, за да ходи; хапчета, за да спи; хапчета, за да живее. Подозираше, че прекалено многото хапчета й отнемат от гнева и задушават вика в гърлото й. Ала премахваха също и болката й. Животът й представляваше вяло, креещо съществувание, сякаш вода едва къкри на слаб огън, но забравеше ли да ги изпие, Пепе се ядосваше, сърдеше й се и насила я караше да ги вземе: “Ти си болна, осъзнай го най-сетне.”

Сега живее с хапчетата, забрави за измамната утеха на чашката и вече не мисли толкова често за само­убийство.

Но не е добре.

И никога нямаше да бъде добре.

Влачи товара на задълженията си. След шестмесечно отсъствие, се върна на работа. Медицинска сестра е и дава нощни дежурства в Клиниката.

“Не бива да се отказваш – посъветва я Пепе, – близо е до дома, работата ще те разсее.” Беше й все едно, така поне не я измъчва безсънието, не се налага да се бори с безкрайно дългите часове на нощта, заслушана в тиктакането на будилника и в хърканията на Пепе. Почти не спи. Рано призори се връща у дома, приготвя закуска за близнаците, вдига ги от сън и ги изпраща. После ляга в леглото и симулира, че си почива, но не може да изключи. За секунди задрямва, клюмва глава, затваря очи и веднага пак ги ококорва. Често има сърцебиене и, загубило нормалния си ритъм, сърцето й бие както си иска. Нощем в болницата има малко работа. Изпратиха я в гинекологичното отделение и колежките й, проявяващи съчувствие и разбиране, разказват вицове, празнуват рождени дни със сладки и с пенливо вино и я прегръщат майчински, за да я разведрят, да пропъдят тъгата от лицето й. Прегръдките им я ободряват и понякога, в тяхната компания, се чувства такава, каквато е била преди – силна, прагматична и решителна. Жена, способна да стигне далеч, ако бе отстоявала търпеливо и упорито мечтите си, ако беше отишла да живее в провинцията, да си купи камионетка, за да пътува по света, или ако беше завършила следването си по медицина, изоставено след раждането на Барбара. Защото в миналото Нурия чертаеше амбициозни планове, ала те избледняха с майчинството и напълно се изпариха със сполетялата я трагедия с изчезването на дъщерята. Преди имаше отговорности, авторитет и сериозни шансове да стане главна сестра. Волята й на младини да изкачва планини, да се катери по стени и да се спуска по ски-пистите в Алпите, която й създаде образа на силна и дръзка девойка, сега е само смътен спомен, останал единствено в снимките от миналото, сякаш са на друг човек ­ на една студентка по медицина, засмяна и енергична, на момичето, в което се бе влюбил Пепе. Сега вече не си прави снимки. Не иска да вижда образа на жената, уловена от обектива. Работата я поглъща дотолкова, че понякога дори забравя за Барбара. На моменти спешната нужда да спаси нечий чужд живот заличава собствената й агония. Виждала е как режат гърди, как отстраняват матки и оперират тръби и яйчници, виждала е и как млади момичета умират. И точно в тези моменти знае, че има и чужда болка, че има жени, които страдат като нея, или почти колкото нея. Но това трае кратко. Щом обърне гръб и се върне вкъщи, земята отново пропада под краката й. “Няма нищо по-лошо от това да живееш във вечна несигурност”– с горчивина си мисли тя. Живите погребват мъртвите и ги оплакват. Носят им цветя на гроба и ходят там в деня на Вси светии. А тя не знае жива ли е Барбара, или е мъртва. Не знае дали да я оплаква и да носи траур, или да поддържа жив пламъка на надеждата. И тази неизвестност, това вечно съмнение, постепенно я разяжда. Независимо от всичко тя е горда и не понася да я окайват. Ненавижда съжалението и затова кракът й напоследък не стъпва в магазините. Ходи само от къщи до болницата и обратно. Повече не отиде в училището на близнаците, същото, където Барбара учи дванайсет години. Не желае да говори с никого и най-вече не иска да вижда майките, придружени от дъщерите си. Единственият път, когато отиде с Пепе на пазар, виждаше майки и дъщери навсякъде, като в някакъв кошмар. Виждаше ги как избират обувки, разглеждат обеци, пробват блузи, как се смеят, докато чакат на опашка за месо. Беше като юмручен удар в стомаха.

­ – Не мога, няма да мога, никога няма да свикна! Барбара я няма! – повтаряше тя в колата, разтърсвана от ридания, изпаднала в ужасен пристъп на истерия.

Накрая Пепе й удари плесница.

­ – Повече никога няма да изляза – зарече се тя.

Спестява си го. Пепе се нагърби със задължението да прави ежеседмичните покупки, да извежда кучето на разходка и постепенно пое цялата грижа за домакинството. През първите дни Нурия нерекъснато се сблъскваше с кучето на Барбара, виждаше го как души нагоре-надолу из апартамента и жално вие пред празната стая.

­ – Махни го, моля те – отчаяно стенеше тя.

Пепе го качи в колата и го остави в дома на семейство Монтсени. Тя му е дълбоко признателна, защото не й се налага да мисли. Загуби навика да мисли, да изразява мнение, да прави избор. Изпълнява каквото й се каже и толкоз. Не е в състояние да взема решения и го приема. Тъкмо обратното на нея, сестра й Елизабет, още не го проумява.

­ – Не си ли даваш сметка, че ти не си такава? – говореше й тя. – Реагирай, моля те, викай, крещи, удари силно по стената, направи нещо. “Като дете е, тази моя сестра Елизабет – често си мисли Нурия. ­– Вкопчва се в образите от детството и отказва да приеме промените.” По същия начин не прие нито брака, нито майчинството й, защото те означаваха отказ от много неща, изискваха саможертвите на зрелостта. Елизабет очакваше Нурия винаги да бъде лудетината, която се катери като дива коза по планинските върхове, енергична, неуморна. Би искала по-голямата й сестра винаги да си остане каквато я помнеше, да не се бои от тъмното, да й пее песнички и да я държи за ръката през нощта. Не се примиряваше, че е толкова вяла и инертна.

­ – Трябва да си самостоятелна – повтаряше й тя.

­ – Самостоятелна ли, за какво? – питаше Нурия. ­– За какво ми е да искам да съм самостоятелна, след като нямам никакви желания?

Живите хора не могат да възприемат, че други се отказват от живота. Само пречат.

Зет й Иняки я кани три последователни лета да отиде при тях, да правят разходки с платноходката.

­ – Морето ще ти се отрази добре, бризът и водата ще те съживят.

Той е баск, жизнен и не може да живее без морето. Но нея то не я вълнува, както и много, много други неща.

­ – Имаш нужда от почивка – настоява Иняки при всяко обаждане.

“Почивка ли, за какво? Не вижда ли той, че за нея няма разлика в дните, били те работни или почивни. Всички те са наказание, където и да се намира. Обречена е на вечни мъки. Само ако знаеше жива ли е или мъртва, би могла да се освободи от буцата, заседнала в гърлото й, която понякога я задушава. Къде ли е? Изобщо има ли я, няма ли я? Как да мисли за нея? Като за жива или като за покойница?”

Има дни, в които мъртвата Барбара й се явява, като натрапчив, повтарящ се кошмар. Има дни, в които бленува и я вижда как се смее, с оцапано от шоколадово-ванилов сладолед носле. Но в други дни, повечето, я завладява интуитивното усещане, че страда някъде сама, и тогава чувството за безсилие я стиска по-яко от клещи.

Като малка Барбара беше нейното момиче.

­ – Моето момиче – шепнеше й на ухото, докато спеше, засмукала палец.

Навсякъде ходеха заедно.

­ – Залепена е за мен като ментова дъвка, – шегуваше се тя пред приятелките си. – Вижте я, казва се Барбара.

­ – Не съм ментова дъвка, аз съм сладкишчето на мама – протестираше, обидено момичето.

Палава, жизнена, будна ­– такава израсна Барбара. Проговори много рано. Непрестанно си бърбореше нещо на сладкия си детски език. Понякога пред хората я караше да се срамува, в асансьора или в лекарските кабинети.

­ – Виж, мамо, тази госпожа е боядисана.

А майка й:

­ – Разбира се, аз също.

­ – Да, но на нея й личи, а на теб не.

Все такива ги бъбреше, детски приказки, които се обсъждаха вечер на масата сред сподавени смехове и ставаха все по-забавни и по-многобройни след раждането на близнаците. Барбара беше на четири години, когато те се родиха и тя отиде да ги види в болницата. Посочи ги с пръст, развълнувана:

­ – Я, какви хубави играчки!

Барбара най-внимателно ги огледа, направи им няколко съзаклятнически муцунки, отвори вратата на гардероба и много сериозно обяви:

­ – А сега можем да ги оставим тук, утре пак ще си поиграя с тях.

Искаше й се да се вкопчи за детството на Барбара, но то мина прекалено бързо, а междувременно тя беше с вързани ръце и крака с близнаците, живееше погълната от всекидневието, с наведена глава и с болки в кръста. Именно по онова време Барбара се сближи много с баща си. Той я гъделичкаше, той я къпеше и я водеше на разходка в парка. Разбираха се толкова добре, че предпочете да не се намесва. Когато този период свърши и тя успя най-сетне да вдигне глава, Барбара вече имаше вид на истинска жена, бе започнала да проявява независим и непокорен характер, който никак не се харесваше на Пепе. На дванайсет години Барбара беше високо и дръзко момиче, не се плашеше от нищо и от никого. Пепе така и не успя да го възприеме, докато на нея й се струваше забавно. Разногласията им относно възпитанието на децата започнаха да излизат наяве. Съпругът й всячески се мъчеше да промени провокативното държание на дъщерята, а тя я поощряваше. Не можеше да й поставя ограничения. Не умееше да й казва “не”, нито да й се разсърди сериозно, защото, без да иска, смехът й се изплъзваше под носа и я приветстваше, че е решителна. Не успя да предвиди опасностите на пубертета. На дванайсет години Барбара вече беше готова да завладее света и макар на нея да й се струваше добре, Пепе, по-прозорлив, не го одобряваше.

­ – Това момиче следващото лято няма да отиде в Билбао – категорично отсече той, след завръщането й от ваканцията в северна Испания.

Бе най-сериозното, най-неприятното им скарване, преди да започне всичко. Барбара прекарваше всеки месец юли с леля си и с чичо си. Водеха я на плаж, излизаха в морето с лодка, гмуркаха се под вода, караха сърф. Иняки и Елизабет, по-млади и по-либерални, й позволяваха да си ляга късно, ходеха на нудистки плаж и правеха други работи, които Пепе не одобряваше, и, разбира се, тя, може би по-толерантна, се опитваше да изкара по-невинни. Двамата дълго спориха, ала Пепе се заинати и Барбара остана без ваканции на север.

Неведнъж бе мислила за този мрачен и неприятен случай. Искаше да забрави и онова, което веднъж й обясни Елизабет, едва ли го бе направила с лоши намерения, но така или иначе то стана повод за разпра между сестрите. Много й се разсърди и два месеца нито я търсеше, нито искаше да разговаря с нея по телефона. Пред никого нищичко не каза. Толкова й беше болно, че не намери сили да го сподели дори със заместник-инспектор Лосано. Нямаше желание да се намесва в личните й отношения, нито да вади на бял свят кирливите й ризи. “Мръсното пране се пере вкъщи”, казваше баба й, здравомислеща жена. Скъта дълбоко в себе си коварния коментар на Елизабет, може би, защото така и никога не повярва на думите й, или защото образът на зет й Иняки, допреди това безупречен, бе опетнен и колкото и да се мъчеше, не успя да му върне ореола на честност и почтеност, който винаги бе имал в нейните очи.

Защо премълча?

От страх. Защото Пепе щеше да скъса окончателно всякакви връзки с нейните роднини. Нурия предпочете сама да преглътне огорчението си и да се направи, че нищо не е станало. Това беше обичайната й грешка. За да избягва ударите, затваряше уста и падаше в капана на сантименталността. Размекваше се пред сълзите на Барбара, кръгли и солени, стичащи се по бузите й, уплашена от желязната дисциплина, която се стремеше да й наложи баща й. “Не казвай на татко, моля те, умолявам те. Ще се разсърди”. Измамни съучастничества! Започнаха с криене на бележки от учителите, на излизания с приятелките и прекалено ярките предизвикателни дрехи. Все неща без особено значение в началото, дребни лъжи, които с годините постепенно ставаха все по-големи. Като самата Барбара.

Вече навършила петнайсет години, Барбара водеше двойнствен живот, благодарение на това, че вечно я прикриваше и вечно й намираше оправдания за алиби. И тогава тайните започнаха да стават все по-трудни за опазване. Когато намери противозачатъчните хапчета на леглото й, оставени така, на най-видно място, и говори с Барбара, като жена с жена за секса и за болестите, предавани по полов път, я накара да й обещае, че ще вземе възможно най-сигурните предпазни мерки. Барбара я изслуша, но си намери извинение да й откаже двете да отидат на гинеколог. “Как би постъпила друга майка в подобна ситуация?”, питаше се тя. В нейния случай прагматизмът надделя пред етиката. “Може би няма етика” ­– мисли си тя понякога. “Внимавай, много внимавай” – настоя тя в онзи ден. И не я попита нито с кого, нито кога, нито как. Знаеше, че има някакви отношения с Мартин Борас, от туристическия клуб. Търсеха се по телефона, виждаха се и понякога ги шпионираше зад пердето на прозореца, когато той я изпращаше и я докарваше до дома на мотора си. Струваше й се прекалено възрастен за Барбара. Беше рус, с вид на обигран, самонадеян мъж. Почти нищо повече не можеше да каже за него, понеже сама си наложи да се държи на разстояние ­ от благоразумна дискретност. Или от страх. Барбара се затваряше в черупката си, когато я разпитваше. А пред Пепе тези теми изобщо не биваше да се коментират, те го изкарваха извън кожата. Тя бе по средата между двамата и се страхуваше. Да, страхуваше се и всъщност се превърна в подстрекател на поведението на дъщеря си, криейки много неща от Пепе. Струваха й се нормални за момиче на нейната възраст. Наистина, може би не за момиче на петнайсет години, но Барбара изглеждаше на много повече, а и времената се бяха променили. Защо да издребнява, мислеше си Нурия, дотолкова влюбена в дъщеря си, че гледаше на света с нейните очи. Не е нужно да се поставят жалони, строго определящи границите на свободата на момичетата или възрастта на първите сексуални изживявания. Пубертетът вече настъпва по-рано. Така пишеха по вестниците, така твърдяха лекарите и учителите, и тя не виждаше нищо лошо в това да се влюбиш, да откриеш наслаждение в нови чувства и нови изживявания. Може би от тъга по безвъзвратно отминалата си младост или от глупост, но беше твърдо убедена, че животът е много кратък и Барбара има правото да си го изживее.

Обърка желанията с възпитанието. “Децата не се възпитават, като им позволяваш абсолютно всичко”, укори я психиатърът, когато му обясни за непрестанно измъчващото я чувство за вина. “Не може да се има вяра на собствената им, още неоформена преценка. Родителите са тези, които трябва да слагат ограниченията.”

А тя така и не можа да го направи.

Сега, четири години по-късно, Нурия се обвинява, задето е тласнала Барбара в ръцете на Мартин; задето е лъгала Пепе за вечерите, когато му казваше, че дъщеря им е отишла в дома на приятелка, за да учат заедно, задето се е съгласила да се превърне в параван, прикриващ срещите и късните й излизания. Искаше й се да може да върне времето назад и всичко да е както преди. Както преди ли? Какво преди? Може би като времето, когато двамата с Пепе се обичаха? Защото в началото те наистина се обичаха. Когато се запознаха и се ожениха съвсем набързо, а после се роди Барбара. Искаше й се да върне времето назад и да има втори шанс да възпита Барбара с твърда ръка, отговорно и решително.

Но това е само химера.

Барбара никога няма да се върне и тя никога няма да намери отговор на всичките си въпроси.