Няколко истории за изкуството на оцеляването, което води до оцеляване на изкуството. С актьора и мениджър Перфейто Фортуна разговаря Лора Трайкова.
Поетичната метафора на Вапцаров за попадналия на хора и станал човек в затвора е действителната история на бразилския актьор и мениджър на културни събития Перфейто Фортуна – една от най-колоритните и активни фигури в културния живот на Рио де Жанейро.
5 януари 2015, навъсен неделен ден в разгара на лятото в Рио де Жанейро. Под Арките на Лапа в бохемското сърце на града дребничък мъж с побеляла коса и живи черни очи дава интервю за ТВ канал. Облечен в риза с флорални мотиви, бермуди и джапанки с нестандартна, ръбата форма, той вдига леко панамената си шапка за поздрав, усмихва се на репортерката и се отправя към насъбралото се множество на улица „Дос Аркос”. Минава покрай боядисаната в наситено светло синьо бивша леярна „Прогрес” и се шмугва под въжетата, които обрамчват карнавалния блок от квартала Санта Тереза Сеу на терра (в превод от португалски – Раят на земята). С музиката на този блок, която се прелива няколко часа по-късно в шоуто на друг, не по-малко известен – Рио Маракату, за да кулминира с падането на нощта на сцена досами Арките, започна официално тазгодишният карнавал на улицата в Рио де Жанейро.
Дребничкият мъж, който през цялото време танцува, весели се с музикантите (и събралите се хиляди почитатели около тях) и не пропуска да подърпа въжето заедно с останалите охранители, носи куриозното име Перфейто Фортуна. Спокойно можем да го преведем като Перфектна съдба или Перфектен късмет. Макар да звучи като индианско, то е всъщност португалско. Перфейто Фортуна е роден в близост до Порто на 22 март 1950 г. – първия ден на пролетта в Европа и датата, на която Бразилия е открита през 1500 г. Като съвсем малък се мести с родителите и всичките си братя и сестри в Рио.
Перфейто Фортуна е една от най-ярките личности в индустрията на нестихващите музикално-артистични забавления в Рио. Той е актьор, който от 70-те години насам се изявява и като мениджър на културни събития. С името му са свързани знакови за бразилците имена от културния афиш на страната през годините. През 70-те той е част от легендарната новаторска театрална трупа „Асдрубал троуси о тромбоне”. През 80-те основава „Сирко воадор” (в превод от португалски – Летящият цирк), който със своите музикално-театрално-циркови спектакли взривява културната сцена в Рио. През 90-те спасява от събаряне „Фундисао Прогресо” (в превод – леярна „Прогрес”), но преди да успее да я превърне в самоиздържащ се, независим от държавата културен център, прекарва 7 години при индианско племе в Амазония, на което помага не само да се съхрани, но и да се развива.
Днес във „Фундисао Прогресо” се организират курсове по театрално майсторство, циркова акробатика, съзнателно движение, капоейра, съвременни танци, перкусии и др. Тук се помещават театралните трупи „Армазем компания до театро” и „Театро де анонимо”; карнавалните блокове „Бангала Фуменга” и „Рио Маракату”, а Симфоничният оркестър на Петробрас прави всяка година Младежката академия, с която дава шанс на млади таланти от целия град да застанат на сцената до професионалистите. От 10 години Фундисао организира Националния конкурс за карнавален марш, който се провежда в няколко града из Бразилия. Известни и прохождащи автори на песни и изпълнители се съревновават за това техният марш да бъде избран за най-популярен и да влезе в репертоара на някой от многобройните блокове, които превръщат живота на кариоките в пъстро забавление на открито не само през официалната карнавална седмица. Конкурсът е част от желанието на Фортуна да възроди карнавалната култура на улицата в Рио, изместена по време на военната диктатура (1964-1985) от лъскавите шоута на самба школите на Самбодрома, които с високите цени на билетите като цяло си остават празник за малцина привилегировани.
Карнавалът е за хората и се прави от хората. Той е най-демократичното събитие в Рио – града на социалните крайности. А Перфейто, който ме посреща в своя офис в леярната, докато из нейните зали, коридори и стълбища се състои деветото Биенале на Националния студентски съюз, твърдо вярва, че като създава радост за кариоките, допринася не само за идентифицирането им със собствената култура и традиции, но и за превръщането на света в по-добро място.
Като президент на „Фундисао Прогресо” повече от 15 години сте мениджър на културни събития. Това ли е любимата ви роля?
За мен „Прогресо” представлява реалният живот. Не е някоя от театралните ми роли. Тук имаме възможността да създаваме културни продукти, които да влияят благотворно върху живота на хората около нас, на цялото ни общество. Днес „Фундисау” е най-вече училище. Аз самият не съм учен, а практик – уча се от живота, от всички около мен, усвоявам знания и умения и ги прилагам в практика. В курсовете, които предлагаме тук, имате възможност да изучите някакъв занаят, да създадете продукт, да го продадете, т.е. да го покажете на нашата сцена, и да общувате както с колеги, така и с публиката. Бразилия е все още развиваща се страна и връзката между образованието и практикуването на реалната професия е доста затруднена. А в кинокурсовете ни, например, преподавателите са активно практикуващи актьори, режисьори, оператори, осветители. Ако харесат някой от учениците, викат го да работи по техни проекти. Театралните ни курсове създават представления, които после се показват пред публиката.
Понякога ми става мъчно, защото „Фундисао Прогресо” е единствена по рода си институция и аз се чувствам изолиран и самотен в работата си. При нас нямаме възможността да интелектуализираме твърде нещата, да преподаваме много и различни предмети, да изследваме дълбоко процеса на създаване на изкуство. Това дава поводи за критики към нас, че нямаме особена тежест. Но за мен е много важно, че не само оцеляваме, но и го правим с добри резултати.
„Фундисао Прогресо” се управлява от НПО. Изцяло сме на самоиздръжка. Живеем от билетите за различните представления и шоута, които правим, и от продажбата на бира, която, както знаете, върви с всички тях в Бразилия. Не сме зависими от правителството или от спонсори. От всичко, което правя, не печеля за себе си. Но нямам нищо против парите. Напротив, обичам ги. Те са горивото, с което правим нещата така, както искаме. Но са средство. Само когато ги пуснете в употреба, се превръщат в богатство. И то не е в количеството им, а в качеството на това, което сте направили с тях.
Без частни спонсори, без държавна подкрепа – изглежда, че сте избрали най-трудния и несигурен начин на съществуване.
Може би, но, вижте, аз винаги съм бил беден. Винаги съм се издържал от труда си и нуждата ме е принуждавала да намирам начини да продавам уменията си. Предпочитам да работя, за да разреша проблемите си, вместо да моля за нечия финансова благословия. А много бразилски актьори днес разчитат именно на това – някой друг да ги оцени и да ги наеме, вместо те сами да оценят таланта си. Когато не само мислите, че сте добър, но и наистина имате стойност и съумеете да я съхраните и развивате – и правителството ще иска да ви плати, и спонсори ще намерите, и публика ще имате.
„Фундисао Прогресо” се намира бохемското сърце на Рио – квартала Лапа, който беше напълно западнал, когато ние дойдохме в него с трупата на основания от мен „Сирко Воадор” през 1982 г. („Сирко Воадор” е роден на плажа Арпоадор, между Ипанема и Копакабана. Той събира под шапитото на цирка и на пясъка досами океана шарена смесица от най-различни сценични изкуства. В неговите музикални спектакли се изявяват изпълнители като Каетано Велосо, популярната група „Лежао Урбана”, актьори като създателите на „Асдрубал троуси о тромбоне” Реджина Казе и Луис Фернандо Гимараеш, представители на пластичните изкуства и какво ли още не. Б. а.) В трупата успяхме да осъзнаем, че е много важно да сме единни в работата и в исканията си, че можем да печелим като сме проактивни, като менажираме таланта си, а не като очакваме държавни помощи и спонсорства.
Може би този хъс се дължеше и на младостта ни. Представете си ни – млади, дългокоси като бийтълсите, с шарени дрехи и с адски шумна суматоха, която наричаме спектакъл, в един цирк. Насред най-елегантния квартал в града, на плажа! И то през не най-светлите години на диктатурата! Но ние не се страхувахме от никого. Не мразехме никого, не искахме да убиваме. Знаехме, че ако изпитваме и демонстрираме гняв към военната власт, ще бъдем убити. Ние не умеехме да боравим с оръжие, но имахме нещо много по-добро – таланта да създаваме изкуство. Избрахме не да се изразяваме на език, който ни е чужд, а чрез този, който владеем, да говорим за нещата, които харесваме. Аз не владея езика на омразата. Някои бъркат това с религиозно чувство. Не е. Смятам, че сме родени на тази земя, за да бъдем щастливи тук с всички останали и да си помагаме един на друг.
Когато създадохме цирка, имахме желание не само да правим заедно изкуство, но и да живеем заедно. Това си беше една своеобразна комуна. Но понеже вдигахме много шум нощно време на плажа, което беше нечувано, от кметството ни наредиха да се пренесем в Лапа. Там ни разрешиха да издигнем шапитото на празен терен до Арките. Като артисти, ние не само забавлявахме хората, но успяхме да вдигнем стойността и на мястото, което обитавахме, и на квартала. Защото всичко е взаимно свързано. Обичам да казвам, че работим в здравната сфера, защото предизвикваме усмивки по лицата на хората и им връщаме доброто настроение. Артистът трябва да допринася именно за това, защото животът е в щастието, а не в страданието!
Каква точно е структурата на „Фундисао”?
„Фундисао Прогресо” се управлява от неправителствена организация, както казах, която е взела сградата на старата леярна на концесия от държавата. В нея членуват различни групи, трупи и общества. Всяко от тях има своето място във фабриката, те плащат членски внос – такса за това, че са тук. Някои работят със спонсори по конкретни свои проекти. Аз, като администратор, предпочитам да продавам бира на публиката и сувенири в нашия магазин. Интересът на зрителя към едно добро шоу е най-голямата ни печалба. Имаме и събития със спонсори, като Националния конкурс за карнавален марш, който е под патронажа на Петробрас, но пък почти всичко, свързано с него, е със свободен вход или се случва на открити сцени на улицата не само в Рио, но в други градове.
На какъв принцип подбрахте групите, които да подслоните във „Фундисао”?
Вижте колко е интересен животът! Нашата история е реална драма, един театрален спектакъл, който се състоя на живо пред очите на всички. Всичко започна с трупата „Асдрубал троуси о тромбоне”, съставена от много млади хора, която промени театралния живот в Бразилия. С нея пожънахме голям успех. (Тя се появява през 1974 г. в Рио благодарение на Реджина Казе и Хамилтон Вас Перейра. Силно повлияна е от Монти Пайтън. В началото се поставят класически пиеси като „Ревизор” от Гогол, например, но в репертоара й навлизат бързо много съвременни бразилски пиеси. Класическият сценичен език е опростен и приближен до живота на улицата. Залага се на импровизации, а драматургичният текст служи само за крехка, почти невидима основа. „Крал Юбю” (1975), например, е изигран с предрешени като палячовци актьори, които налагат стилистиката на цирка. Едно от най-големите постижения на трупата е авторският й спектакъл „Trate-me Leão” (1977). Б. а.)
Винаги съм искал трупата да има собствено място, защото всеки път преди премиера трябваше да се пазарим къде да се настаним. В един момент решихме да събираме средства за себе си и обявихме, че ще правим театрален курс. Появиха се 500 желаещи да се включат. Разделихме ги на пет групи. Аз водех едната от тях. В курса извървяхме целия път от избирането на пиеса, през поставянето й на сцената с всички детайли и на финала я изиграхме. На всички този тип работа много ни хареса. С моята група решихме да останем заедно и да играем пиесата, където е възможно, още един месец. Аз поех административната работа по намиране на място, продажба на билети, следене на разходи и приходи.
Моите колеги от „Асдрубал” обаче не искаха да имаме постоянно място. Аз, който продължавах да държа на тази идея, доста бързо осъзнах, че нямам пари да купя място. Поразсъждавах и измислих да наемем циркова шатра, която да използваме като основна база и в която да се показват не само пиеси, но и да се организират концерти. Това всъщност доведе до раждането на „Сирко воадор”.
Когато ни изгониха в Лапа, леярната – тази красива, стара сграда с традиции, беше пред събаряне. Но ние решихме да я спасим, окупирахме я и спечелихме правото да я наемем под аренда, за да я използваме за представленията на „Сирко воадор”. Бяхме трима администратори, но другите двама колеги искаха да я превърнат в някакъв вид културен шопинг, в който само да се случват шоу спектакли със спонсори. Аз пък смятах, че е добре да поканим представители на различните видове сценични изкуства, които да имат в нея своето собствено местенце, където да творят. Това беше моята идея от самото начало. Не се разбрахме с другите администратори и се разделихме.
Имаше ли цензура в театъра по време на диктатурата?
Да, разбира се, че имаше. Когато репетирахме пиесата на Чико Буарке„Calabar: o Elogio da Traição”(в превод от португалски – „Калабар – елегия за предателството”), комисия дойде да я гледа и след това чакахме три месеца, докато ни кажат, че няма да я пуснат. Без да ни дадат обяснения. Всички бяхме бесни, но нямаше какво да направим.
Спомням си как ни арестуваха в Порту Алегри, защото в представлението ни имаше гола сцена. Не сексуална сцена, а просто сцена, в която всички се оказваха голи, за да символизират новия живот на главния герой. Много деликатно го бяхме направили, впрочем. Но пристигаме в Порту Алегри и молим да дойде представител на цензурата, за да види пиесата. Идва един тип и вика: „Я, дайте само сцената с голите!”. „Ама, как така?! Това е извън контекста, трябва да видите цялата пиеса.” „Не, не, само сцената с голите!” Разбира се, не я одобриха. Ние приехме нещата много лично. Ако цензурират Шекспирова пиеса, значи, слагат цензура върху Шекспир, но те цензурираха наша пиеса, в която се разказваше за нашия живот тук и сега, значи зачеркваха нас.
Но диктатурата със своята цензура ни подтикна да тръгнем по друг път, този на неконфронтацията, в който с наши си начини се противопоставяхме на ограничаването на свободата и себеизявата ни. Ако излезете с някакъв лозунг срещу официалната власт, ясно е, че веднага ще ви забранят. Разбира се, ще вдигнете шум около себе си, но какво от това? Затова ние започнахме не да нападаме диктатурата, а да говорим и показваме това, което е добро за нас, но и за тях.
Започвате да правите театрални постановки в църквата още като юноша, без да сте стъпвал въобще в театър. Откъде дойде този толкова силен стремеж?
Спомням си, че живеехме близо до една фавела в предградията. В нашата църква правеха драматизации по евангелията. На мен много ми хареса да играя в тях. Пеех и в хора. След време започнахме да „поставяме” там пиеси на Чико Буарке, които се продаваха в книжка с плоча. И докато това се случваше, ме арестуваха – през 1968 г., бях на 18 години.
В нашата църква свещеникът и помощниците му харесваха идеите на Папа Йоан XXIII, който вярваше в т.нар. социален прогрес. Религията, най-простичко казано, обяснява нашите страдания на земята с това, че с тях изкупваме страданията си на небето. Но според този папа и неговите следовници в нашата квартална църква, животът тук ни е даден, за да го изживеем в щастие и да работим за щастието на всички хора около нас. По времето на диктатурата събирането на едно място на повече от 10 души беше забранено. Само в църквата беше позволено. Там можехме да бъдем себе си, да общуваме помежду си и да обменяме идеи. Бяхме и много активни. Веднъж се случи нещастие във фавелата и организирахме малко празненство, за да съберем пари, с които да помогнем на хората. Църквата организираше и различни курсове, на които да научи хората от фавелата на някакъв занаят. Когато избухна учителска стачка, пак църквата, с помощта на доброволци, сред които бях и аз, започна да организира учебния процес на улицата. Всички нейни дейности се видяха подозрителни на военните и те арестуваха няколко души.
Когато ни затвориха, аз реших, вместо да се ядосвам, да поддържам духа си висок и да се шегувам, доколкото мога, със ситуацията. Представете си, един ден вкараха при нас Каетано Велосо и Жилберто Жил! Аз си викам: „Ако не бях попаднал в ареста, кога щях да се запозная с тези забележителни хора?” Хубаво е да се замисляме върху подобни истории, защото много обичаме да отделяме доброто от лошото и бързо да класифицираме нещата. Вижте ме мен там! Сред интелектуалци, които ме молят за помощ, защото аз бях едно обикновено момче, което говореше същия език, който говореха и нашите пазачи. С тях бяхме от една класа и всички ме обичаха. И аз се превърнах в парламентьор между хората зад решетките и тези от другата страна.
От майка ми съм се научил да се моля и го правя, откакто се помня. Когато ни арестуваха, един месец ни държаха в едно армейско отделение, без никой от семействата ни да знае как сме и къде сме. Беше по Коледа. Затова предложих на останалите да се молим, та близките ни да получат някакво известие за нас и да не се притесняват. С молитвите си обаче предизвикахме подозрения и един ден дойдоха, за да ме заведат при капитана на разпит. Всички останали се застъпиха за мен и казаха: „Ако ще го биете, и ние идваме – бийте и нас.” На другия ден дойде един агент да говори с мен. Аз му обясних какви са целите на молитвите ни и как с тях търсим спокойствие за себе си. Че те не са насочени срещу нашите пазачи, че никой не ги възприема като врагове. И така се успокоиха нещата.
Това ви го разказвам, така че винаги да си давате сметка за двете страни на една ситуация. Ако не ме бяха арестували (а след месец ме пуснаха, без да ми направят нищо), нямаше да се запозная с Каетано, да ми се отворят очите за театъра и да взема решение да потърся професионално училище по актьорско майсторство.
Както пък и това, че сме от двете страни на една идея, не означава, че сме врагове.
Да, именно. Трябва да се уважаваме и зачитаме. Както казваше баща ми, който иначе беше неук и неграмотен човек: „Абе, ако толкова смяташ, че цялата правда е на твоя страна, защо не дадеш малко от нея на другия? Той си няма нищо, отпусни му малко от своята.” Това често си го повтарям. Равновесието, което постигаме благодарение на споделянето, ни поддържа живи и ни тласка напред.
Защо след 7 години при индианците в Амазония се върнахте в Рио и поехте управлението на „Фундисау Прогресо”?
През 1999 г. срещу „Прогресо” се водеха 240 съдебни дела по различни поводи. Леярната имаше 15 млн. дългове към банките. Аз се съгласих да работя, за да я измъкнем лека-полека от цялата тази каша. Първо показахме културата на моето индианско племе. Организирахме уъркшоп, в който те да демонстрират, да майсторят уредите, които използват във всекидневието си като лъкове и стрели, например. Разказахме историята на това племе, борбата му за оцеляване и с това предизвикахме разбиране и желание за помощ.
През 1992 г., когато научих за индианците янауас в щата Акре, вече се говореше за заплахата от унищожаването на амазонските гори. Племената там искаха да запазят своите земи, защото са ги населявали в продължение на 5000 години. Още тогава предупреждаваха, че климатът ще се промени. Много мисии – католически, протестантски – са ходили там с идеята да им помагат. Но тяхната помощ се състои в това да ги християнизират и да асимилират лека-полека културата им. Да ги направят зависими от света около тях. Да им продават лекарства. Да ги обличат в нашите дрехи. Да ги принуждават да се молят за помощи.
Аз реших да се запозная с културата и начина им на живот и да потърсим начин да я направим развиваща се, устойчива, а не зависеща от други. Днес те са много повече на брой, всички говорят своя език, имат училище. Заедно с техния вожд организираме едноседмичен фестивал, с който обикаляме по различни места и демонстрираме културата и занаятите им. Дори кралят на Белгия ги посети веднъж.
Те произвеждаха гума, която се използва за направата на папки, чанти, куфарчета и какво ли още не. Аз намирах пазар за гумения продукт, а със спечелените от продажбите пари те се позакрепиха. Започнаха да се развиват. Запазиха рибата в реките си. Сега никой вече не иска да ги гони от домовете им. Сенатори и губернатори ги посещават, почитат празниците и традициите им. Имам си къща при тях, където ми се иска да се връщам по-често.
При индианците разбрах нещо много важно. Голяма част от нашия живот се детерминира от разума. А индианците разбират много за живота от своите сънища и видения, които получават, когато пият упойващите си чайове. Те научават всичко за света от природата около себе си. Знаят коя билка лекува. Все се сещам, че когато са дошли тук, моите предци от Португалия са постъпили варварски с местните племена. Надявам се, че с работата си при индианците съм изкупил съвсем мъничко това нечовешко отношение към тях.
