0
4841

Писма от България
през 1877 г.

Петър Морозов, „Боят при Стара Загора – спасяването на Самарското знаме“ (1909), източник wikipedia

За първи път на български език: непознати репортажи от руско-турската война. Публикуваме предговора и откъс от книгата, издадена от „Абагар“. 

Текстове, публикувани преди 140 години, излизат за първи път на български език в книгата „Писма от България през 1877 г.“ от кореспондента Евгений Утин. Книгата никога не е била преведена. И руски, и български историци не я цитират, с изключение на едно-две бегли споменавания. Инициатор на изданието и автор на предговора е писателят Георги Данаилов, преводач – журналистът Панайот Денев.

Защо цял век и половина тази книга не е станала достояние на българския читател?, питат се и двамата. „Да речеш, че в България е нямало и няма „русофили“, че е нямало „Здравствуйте братушки“ или „Кат Русия няма втора“ – не върви. И паметници колкото щеш, и сборища на българските русофили всяко лято! Тогава заключението идва само: книгата на Утин не е преведена на български най-вероятно защото не се е понравила достатъчно нито на българите, нито на руските военни среди!“, догажда се Георги Данаилов.

Тук публикуваме предговора на писателя към книгата, издадена от „Абагар“.

Георги Данаилов

Преди много години един столетник ми даде да прочета тази книга. Самият той, някога участвал в македоно-одринското опълчение, сражавал се в Балканската и Първата световна война, по времето на Стамболийски бил дипломат в Париж – с две думи забележителен човек – казваше се Христо Оббов с две б-та. Как се е сдобил с „Писмата от България“ – не разбрах, а защо повече от век те не са преведени на български – съвсем не разбрах. Прелистих книгата – видя ми се интересна, но, удавник в собствената си суета, не й обърнах достатъчно внимание. Години по-късно отново се наканих, този път внимателно да прочета текста и да узная нещо повече за автора. Оказа се, че Евгений Утин бил виден руски адвокат в Санкт Петербург, писател, публицист и кореспондент на някои френски вестници, написал книга за Бисмарк и Вилхелм II – изобщо личност с широки либерални възгледи, та дори близък с бунтаря Леон Гамбета. Когато руските воини били изпратени срещу турците, Евгений Утин тръгнал с армията като военен кореспондент и самоотвержено останал на фронта до третия щурм на Плевен – септември 1877 година. Неговите дописки се публикуват в периодичната руска преса, а „Писма от България“ като цялостно произведение, излиза през 1879 година. Прочетох в интернет, че по своята дълбочина и правдивост „Писма от България“ е всред най-добрите редове, посветени на Руско-турската война. Но тогава… Тогава защо цял век и половина тази книга не е станала достояние на българския читател? Да речеш, че в България е нямало и няма „русофили“, че е нямало „Здравствуйте братушки“ или „Кат Русия няма втора“ – не върви. И паметници колкото щеш, и сборища на българските русофили всяко лято! Тогава заключението идва само: книгата на Утин не е преведена на български най-вероятно защото не се е понравила достатъчно нито на българите, нито на руските военни среди! На българите, защото Утин не изпада в умиление, когато описва как при посрещането на отряда на генерал Гурко жителите на Казанлък захвърлили фесовете и ги заменили с рошави калпаци и как отново нахлупили фесовете, щом русите били принудени до отстъпят града. Как свищовци рисували големи бели кръстове по портите на своите домове – сакън – тук живеят християни! Как някои свищовци не изпадали в пристъп на гостоприемство, когато трябвало да приемат руски офицери в домовете си. Как нашенци по селата закопавали запасите си от храни, за да не ги намерят русите! Утин не се смущава да приведе и железния български аргумент: „ Вие ще си отидете, както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят“. Споменът за Кримската война, Дибич Забалкански и изоставената в ръцете на османците Силистра, още не бил потънал в забравата.

– Известна ли ви е прокламацията на руския цар към българите? – …
– Не ни е известна – отговарят българите.
– Известно ли ви е, че занапред вие завинаги се освобождавате от заплащане на данъка военна повинност?
– Не ни е известно – отговарят българите и се кланят…

Този разговор се води чрез преводач на име Славейков – Рачо, един от славната славейковска челяд, доброволец в Освободителната война.

Забележителни са обясненията на важен представител на „гражданското управление“, който наказвал провинилите се българи да изтърпят двадесет удари с „нагайка“. Явно на този човек не му е било известно, колко много „носим ний на бой“! 

Но вие забравяте , че сме дошли тук, за да ги освобождаваме, а вие… с нагайката! – възкликва Утин.
Повярвайте ми, за тях най-доброто освобождение е нагайката! – последвал отговорът.

Според Евгений Утин гражданското управление се оказало чисто недоразумение. То се поверявало на военни, които никога не са се занимавали с администрация. Повечето от тях приемали службата, залагайки на бъдеща изгода, кариера, власт. И нещо почти комично – някои от гражданските управители получавали назначения и заплати за градове и области, които все още били турско владение.

Извънредно често – пише Утин – трябваше да слушам за благодеянията, които Русия изсипала с щедра ръка върху българския народ. Всъщност, до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна промяна в неговата наистина трагичната съдба. След като нищо не е било направено, ние нямаме право да изискваме възторжена благодарност, а и нямаме основание да обвиняваме българите, че спрямо нас показват благоразположението си недостатъчно старателно. За да обобщя, нека попитам: откъде идва обвинението за неблагодарност? Две са причините. Преди всичко, крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая, някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас … До края на последната война, освен добри намерения, българите не са получили нищо друго от нас. А те може и да не смятат тези намерения за съвсем искрени.

Става „безпощадно ясно“, защо и русите не са използвали своето влияние „Писма от България“ да излязат на български.

В началото на войната руските военни се отнасяли снизходително, дори пренебрежително към българските доброволци, но след Стара Загора и Шипка оценката коренно се променила! Подобни били и чувствата към румънските войски. До Гривица – презрение, след битката – уважение, дори завист. Въоръжението на румънската армия се оказало по-модерно от руското! Впрочем и огнестрелното оръжие на самите турци по време на войната 1877-1878 било по-съвременно от руското. От една справка за жертвите по време на сраженията за Плевен личи, че турците са дали по-малко убити и ранени от руси и румънци. Изобщо тактиката на руското военно командване сякаш е била да не се жалят солдатите, те били по-зле въоръжени, по-зле екипирани, по-зле облечени от вражеските сили. И днес, когато велемъдри историци обсъждат Руско-турската война и не могат да постигнат съгласие за нейните подбуди, трябва безусловно да приемат само едно – жертвата на обикновения незнайния воин. Чистият алтруизъм е много рядко явление, Алберт Швайцер, Майка Тереза, редниците на майор Рид са за жалост драгоценни изключения Нито руските имперски въжделения – „Рано или късно Константинопол ще бъде руски“ – Фьодор Достоевски“, нито сълзите на съчувствие към българите, пролени от Александър II, нито славянофилската идея, са могли да доведат до нашето освобождение, ако за него не е гинел руският солдат, ако вечер от военните станове не се е носела песенната печал на „Кол славен“. Малцина българи знаят, че и до ден днешен при тържествена заря-проверка тръбите свирят прекрасната песен на Бортнянски, написана още през осемнайстия век, подозирана, че била масонска, но със сигурност, известно време изпълнявана като химн на руската империя.

Отстъплението на руските войски от Стара Загора, Казанлък към Шипка и Габрово е покъртително описано от Евгений Утин – хиляди българи побегнали да дирят спасение отвъд Балкана. Майки с по две деца в прегръдките си и още две подтичващи редом. Изнемогващи жени, които са принудени да хвърлят новородените си чада в пропастите, за да не бъдат осквернени от турците и за да успеят да спасят живота на останалата челяд!

… Върви войник в едната му ръка пушка в другата детенце обвило врата му с двете си ръчички.
– Чие е това дете?
– Кой го знае, чие е! – равнодушно отговори войникът. – Вървя вчера и гледам на пътя лежи малчуганче, в същата тази дрешка и крещи. Огледах се, никой няма наоколо, трябва да са го изгубили. Какво да сторя? Да го оставя е грях, то може да е малко, но е християнска душа. Вдигнах го и го понесох. Ще го взема с мен, дано Господ помогне да се прибера у дома с него. Тогава ще направя от „братушката“ руснак…

Неизвестна е съдбата на руския войник и българското дете, Утин се опасява, че най-вероятно и двамата са загинали. Но тази трагична картина на воина, който се катери по урвите с детето на плещите си, впечатлява повече от всичко, което русофилското въображение може да ни натрапи. Защото понятието русофилство, както всяко филство и фобство, е остаряла измислица, лишена от логичен смисъл. Невъзможно е да се обича цял един народ, не може едновременно да се умиляваш от саможертвата на неговите герои и да оправдаваш неговите палачи и сибирски зандани. Песента „Любите Россию“ е музикално-поетическа просия! „А като Русия няма втора“ – мъркане на гладен котарак. Когато обвиняват Албер Камю, че не поставя Франция над всичко, той отвръща: „Да, защото аз поставям справедливостта над Франция!“.

Жестоки са главите, които Утин посвещава на медицинската помощ – гноящи отворени рани, страдание, безсилие на малцината на брой лекари, самоотверженост на студентите доброволци, стенания до небесата, кървища, просмукали земята, и пак неуредици, пак недомислици… Още по жестоки са редовете, разобличаващи интендантското обслужване на войската. Подкупи, измами, кражби, сякаш цялото това организирано посегателство спрямо собствения му руски народ е дело на някакви чужди, зли, прокълнати същества, за които смъртта на руските войници е доходен поминък. Признавам си, че не исках, не можех, да повярвам на автора. Дори настоявах да съкратим от тези редове, не само защото те бяха кореспонденция до различни вестници и поради самото си естество някои описания и размисли се повтаряха, но и защото ние – преводачи, редактори, консултанти, не сме толкова коравосърдечни, за да понесем всичкото зло, съществуващо в борбата за една справедлива и благородна кауза. И не напразни са заключителните думи на автора, за безусловната истина, че преди всичко и по-скоро от всичко Русия трябва да се загрижи за самата себе си!

Пет години след публикуването на цялата книга „Писма от България“ Евгений Утин умира. Не е могъл клетият да види как страната му се е погрижила за себе си през следващия век. И по-добре. Докато се пишеше този предговор в паметта ми, започна да кръжи една стара, руска, военна песничка Реших да я поместя на края, защото все пак за всеки край е необходима поне една усмивка, макар и горчива:

Как хорошо служить в пехоте,
под барабан маршировать.
Ложится в грязь и спать в болоте,
потом на солнце высыхать.

Евгений Утин (1843–1894) е адвокат, публицист, военен кореспондент. Един от най-активните сътрудници на създадения в началото на XIX век от Н. М. Карамзин „Вестник Европы“– най-популярното издание на руската либерална интелигенция. Като адвокат участва в известния Нечаевски процес и в редица други политически дела. След края на Френско-пруската война (1871–1872) заминава за Франция и изпраща кореспонденции за „Вестник Европы“. След завръщането си в Русия редовно сътрудничи и на основания от Леон Гамбета вестник Republique francaise. През 1877 г., когато започва Руско-турската война, Утин заминава за България и не само наблюдава, а и преживява изпитанията и несгодите. „С дълбоко сериозния си и искрен тон, с богатството на факти и с ярката жизненост на много наблюдения и изводи публикуваните във „Вестник Европы“ и излезли по-късно в отделна книга „Писма от България“ и до днес остават едва ли не най-поучителната книга за нашата последна война с турците“, пише публицистът Л. Слонимский в статия за Утин в Енциклопедическия речник на Брокхауз и Ефрон.

Евгений Утин е автор на десетки статии за Бисмарк и Вилхелм I, за френската Трета република и Гамбета, за френската сатира и драма, за руския театър, за писателите Островски, Решетников, Салтиков-Шчедрин, Глеб Успенски и др. След „Писма от България“ издава и книгата „Вилхелм I и Бисмарк“ (1893). През 1873 г. книгата „Франция в 1871 г. Политически ескизи“, посветена на Френско-пруската война и Парижката комуна, е била забранена „заради твърде враждебно отношение към монархическото начало“. Умира на 50 години в имението си във Волинска област (днес в Украйна).

„Писма от България през 1877 г.“, изд. „Абагар“, автор на предговора Георги Данаилов, превод Панайот Денев

Писма от България

… Проточи се константинополската конференция, на която твърдостта на турската политика особено ярко се противопостави на жалката политика на другите европейски държави и колкото по-твърд и рязък ставаше тонът на турските държавници, толкова по-скромни и смирени ставаха изискванията към тях. Скромността и смирението не бяха възнаградени. Резултат от константинополските конференции бяха няколко изписани листа хартия, които – уви! – не бяха последни. Към цялата купчина дипломатически решения и бумаги, удачно определени от някого с думата макулатура, трябваше да се прибави и най-плахият лондонски протокол. Турция обаче го отхвърли и така спасяваше честта на Русия! Поне тъй ни се струваше.

И така, докато дипломатите се занимаваха с обидна за руската политика еквилибристика, зад баналните и дотегнали мотиви на тази раздрънкана латерна от Балканския полуостров се чуваха стонове. Съвсем разбираемо руското общество се намираше в треска, която преминаваше в увереност, че войната ще бъде обявена. Естествено имаше го и съмнението – че война няма да има.

В един от тези дни, когато стрелката на политическия барометър сочеше думата Война!, в нашия неголям кръжок се състоя ожесточен спор между познатите ни оптимист и песимист. Първият разпалено доказваше неизбежността на войната и се радваше, че тя е близо, а другият виждаше всички събития през черна призма, навъсено кимаше и повтаряше: Не, не бива да воюваме, войната само ще разори Русия!

– Вие какво искате? – провикваше се оптимистът. – Русия да се откаже от историческото си призвание и покорно да понесем позора, който ще стовари върху главите ни цяла Европа, да останем бездушни зрители на злодействата, които се разразиха над бедните южни славяни? Ако искате това, прав сте, не трябва да воюваме. Но не забравяйте, в такъв случай се обричаме на „китайски застой“. Ролята на Русия като силна славянска държава е приключена и никога повече няма да се възстанови. Така може да разсъждава само човек, който не обича родината си.

– Изкажете се докрай – възразяваше песимистът. – Разгласете, че аз съм враг на Русия. Всъщност, имам ли право да не се съглася с вашето мнение. Обичам Русия не по-малко от другиго, а може би точно защото я обичам, твърдя – при сегашното състояние на вътрешните ни дела войната няма никакъв смисъл. Какво искате? Да се хвърлим във война, да настроим срещу себе си почти цяла Европа, която враждебно се отнася с нас, и в крайна сметка да претърпим същото поражение като след Източната (Кримската) война …

– Позволете да ви прекъсна – спря го оптимистът, който усети, че противникът му стига твърде далеч. – Вие сякаш забравяте, че от времето на Източната война ни делят над двадесет години, и то какви двадесет години! Забравяте, че Русия е друга, че всички извършени реформи я промениха от главата до петите и че 53-а година е отдалечена от 77-а, като звездите на небето.

– Грешите, – не отстъпваше от своето песимистът – нищо не забравям! Не отричам значението на извършените реформи, но не може да не се съгласите, че тия реформи не промениха коренно обществения строй. Аз признавам важността на поземлената реформа, но не и нейното политическо възпитателно значение. Никак не отхвърлям съдебната реформа, но това не ми пречи да съзнавам, че благодарение на различни условия на обществения строй, тя не се прилага навсякъде и във всичко. Обществото може да бъде благодарно за предоставените му предимства в печата, но те все пак не дават възможност да се обсъждат всички обществени въпроси. Признавам внушителната селска реформа, но това все пак не ми пречи да виждам, че материалното положение на руския селянин никак не се е подобрило, то може би дори е по-лошо от материалното положение на тези българи, заради които искате да се пролива руска кръв. Аз високо ценя всичко, сторено от правителството за народното образование, но все пак не мога да не призная, че средното равнище на образованост на руските народни маси е по-ниско от средното равнище на българското население…

*   *   *

… Когато тръгвах за България, блуждаех в пълен мрак, мислейки за гражданско управление, установявано от нас в една още неосвободената страна. Каква е целта на това гражданско управление, в името на какви идеи ще издигнем нашето знаме над българското население? Не разбирах защо бързаме в страна с изтичаща кръв, още неосвободена от турското владичество, да въведем нашата система на управление, с която ние сме се сраснали, но за българите тя е чужда. Но нали добрите надежди никога не напускат човека. Утешавах се с мисълта, че съм човек, който не е посветен в съкровения смисъл на нашата обща славянска политика.

С каквото и да сме се успокоявали, една мисъл трябваше да ни безпокои, защото предизвикваше предсказания за последиците от тази неочаквано тежка война. Струва ми се, че тази мисъл може да се споделя смело, без да се прикрива. Беше обявено, че започваме войната за освобождение на българите, за пълно освобождение, без каквито и да е наши намерения, без сянка от посегателство върху самостоятелността на българския народ. България да бъде освободена от съсипващия я физически и нравствено турски гнет и да й се даде пълна свобода да организира свой държавен живот съобразно нейните желания и интереси – такава изглеждаше да е привлекателната, благородна и за всички изгодна роля на Русия. За да останем в рамките на тази роля, очевидно не биваше да пренасяме на българска почва нашата чужда за България администрация. Мнителността, това исторически насадено ни усещане, водеше до тревожен въпрос: с въвеждането на руско гражданско управление не се ли крие замисъл на мястото на турската система в България да бъде въведен режим, формиран от векове в обществения живот на Русия. Да не би всъщност да искаме да се натрапим като учители и нежелани ръководители на българския народ във всичко, свързано с политическата му организация още от първите стъпки на неговото самостоятелно съществуване? Може би! Но не биваше ли да съзнаваме, че не е по силите на руското общество да влиза в ролята на нечий ръководител, колкото и да ни е близък този народ, че за изпълнението на тази роля, дори с известен успех, е необходимо преди всичко да се научим да управляваме себе си. Но тъй като не сме научили това, не бива и да забравяме дълбокия смисъл на споменатата азбучна истина.

Въвеждането на гражданско управление в България, искаме или не, ни принуждаваше да се питаме – ще успеем ли по отношение на българите да се задържим в скромните граници, които твърде много ни задължаваха. Този въпрос беше необходим, защото почти цяла Западна Европа никога не е преставала да твърди, че не вярва в безкористието на руската политика на Изток, че всъщност никак не ни е работа да се грижим за правата на един народ, за самостоятелното му политическо съществуване, че нямаме право да се възмущаваме от системата на турския гнет в България и, накрая главното, провъзгласяването принципа на свободата противоречи на всички наши традиции и т.н.

Моят скептицизъм спрямо гражданското управление, разбира се, беше нищожен в сравнение със скептицизма на моя спътник – песимист.

– Какво ви се вижда странно в това гражданско управление? – попита го един от защитниците на това управление, такива впрочем не бяха много.

– Как да ви кажа? Просто не виждам смисъла, не разбирам защо се въвежда, с каква цел, като че ли ни се иска да измъдрим нещо особено умно .

Възразяваха му: – Работата е съвсем проста и няма как да е по-ясна. Замислете се за особения характер на тази война и тогава гражданското управление може и за вас да добие смисъл. Тази война е съвсем особена и по нищо не прилича на обикновена война. Ние дойдохме тук не за да завладяваме, а да освобождаваме, ние навлязохме в страната не като врагове на населението, а като негови приятели, като по-големи братя, като покровители и затова е съвсем естествено между покровителите и закриляните да се установят много по-специални отношения.

Без съмнение, имаше известна истина в тези аргументи. Трудно беше да не се съгласим, че тази война, която може би ще бъде наречена от историята славянската, има изключителен характер. Обичайно е неприятелят, когато влиза в чуждата страна, да не щади нищо, да не се интересува от вътрешното управление на държавата, да вижда пред себе си само врагове и задачата му е проста. Тук бе точно обратното. Като започнахме война за освобождение на българите от турско господство, ние влязохме в страната и като приятели, и като врагове, едновременно трябваше да опазим населението от съсипня, всякак да го щадим, а наред с това неизбежно да го подложим на тежки изпитания. От една страна трябваше да сменим турското безправно управление, от друга – да дадем възможност да се създаде ред, който би отговарял на интересите и желанията на българското население. Но очевидно „да дадеш възможност“ не означава „да натрапваш“ на закриляния народ един или друг ред, а да му дадеш възможност да уреди съдбата си по свое разбиране.

Защитникът на гражданското управление обаче разбираше „покровителството“ иначе и затова отговори жлъчно.

– В това е бедата – каза противникът му. – Доста често покровителите са склонни да гледат на закриляните като на безгласни, които са задължени само да слушат и благодарят! И щом говорим откровено, боя се, че ние правим точно тази печална грешка.

– Съгласете се обаче – възразиха му – че бихме направили много лоша услуга на цивилизацията, ако не се погрижим какво ще стане с този „беден“ народ, след като го освободим от турското управление. Този народ не е развит, не е подготвен, не знае как да управлява себе си и тогава кой друг, освен ние сме длъжни да му посочим пътя, по който да тръгне?

– Вие сте на най-опасната позиция, която мога да си представя, и се моля политиката ни да не е възприела подобни възгледи. Няма съмнение, че сред всички славянски държави Русия е най-силната, най-могъщата и аз се радвам, че тя отдава „силата си“ в помощ на угнетените славянски народи. Но нашето съдействие трябва да се изчерпи с тази сила, нищо друго не можем и не бива да дадем, дори и само за да не принизим значението на нашето съдействие. При други условия, разбира се, ние освен с физическата сила бихме моли да помогнем и с нашата нравствена сила. Но нали знаете, че „щом не щеш – както щеш“. Трябва да се откажем от намерението да внесем в България каквато и да е цивилизационна сила, защото подобно намерение не без основание ще бъде прието като желание сред българите да се въдвори ред, основаващ се на всичко друго, само не и на широкото разбиране за свобода на народа.

– Не отговаряте на въпроса – можем ли ние, след като изпълним висшата си задача да освободим българите, да останем равнодушни зрители на безредици, на анархия дори, които ще съсипят страната повече от турците. Нима тогава няма да са безплодни всичките ни тежки жертви?

– А нима не сте се убедили досега, че най-гибелно за един народ е, когато на сцената се появи нежелан спасител от евентуалната въображаема анархия. Ще ида и по-далеч – временни неуредици в страната са по-малкото зло за народа, отколкото чуждестранното вмешателство. Известно е, че в нашето общество често са склонни да определят като безредици онези системи, при която народът самостоятелно управлява съдбата си. Вашите опасения за българите идват от познатия ни традиционен навик да се гледа на всеки народ като на малко неразумно дете, което има нужда от строга бавачка. Турците достатъчно са забавили развитието на българите, оставете ги сега на самите себе си и повярвайте, че те скоро ще се изправят на двата си крака и без бащински надзор ще тръгнат по правия път. Ако ви трябват примери, вижте Румъния и Сърбия. Те бяха в същото положение като българите, но как се организираха! Естествено, не са могъщи държави, но пък могъществото не определя щастието на един народ. Затова нека се ограничим с това – с помощта на нашата сила да изтръгнем българите от ноктите на турците. Мисля, че тази задача е достатъчно свещена и значителен принос към славянското дело, и да не мислим за внасяне на нашите порядки при тях, за да не стане така, че твърде скоро вместо благодарност да получим тъжен упрек!…

… Да попаднеш под опека, да загубиш пълноправие – няма по-тъжна съдба за който и да е народ. Нека народът преживява години на колебание, нека впряга всичките си сили и търпи загуби, само не го поставяйте под опека, тъй като в такъв случай той губи вярата в себе си и стъпка по стъпка се превръща в сляпо оръдие на своите опекуни. С каквито и бури да е изпълнена вътрешната борба, тя без съмнение възпитава и закалява народа, а опеката отслабва неговото политическо тяло, самото му съществуване, подлага го на опасност от постепенно разпадане. Опеката не е само опасна, тя на всичкото отгоре е и безполезна. Ако в народа има вътрешна сила и способност за живот, за развитие, тогава настойничеството е излишно, то само го спира. Ако народът не притежава тази жизнена сила, никаква опека няма да го спаси от гибел. Следователно, въпросът е: българите загубили ли са тази жизнена сила, убита ли е у тях способността за прогресивно движение напред. Да се отговори не е трудно. Ако петвековното сурово владичество, ако разлагащото византийското влияние, ако цялата коварна дейност на гръцкото духовенство са били безсилни да заглушат силните стонове на българския народ, ако нечовешките удари, които са му били нанасяни в продължение на векове, не са го накарали да замълчи, накрая – воплите му, значи няма съмнение, че в този народ се е затаила жизнена сила, способна да се прояви, щом й бъде дадена възможност. За какво тогава е опекунството, което спира изявата на тази сила.

… Първите думи, отправени към този народ, бяха любов и мир. Русия реши, казваше се на българите във възванието, публикувано при навлизането на войската ни в тяхната страна, „… да защити вашата народност и да потвърди тези ваши свещени права, без които е немислимо мирното и правилно развитие на вашия граждански живот. Вие постигнахте тези права не чрез въоръжена съпротива, а с високата цена на вековни страдания и кръвта на мъчениците, в която тънете вие и вашите покорни предци.“

Случваше ми се да попитам по-развитите и образовани българи: Защо не им трепва дори мускул, когато четат това възвание? Как се обяснява това равнодушие, което видимо прозира у тях дори към собственото им възраждане?

Не го наричайте индиферентност, а загуба на вярата – така ми отговаряха. – Ние с вас разбираме какво означава това място във възванието: „Сплотете се под руските знамена, чиито победи толкова пъти са огласяли Дунав и Балкана. Като съдействате за успеха на руското оръжие, като му помагате усърдно с всичките си сили, с всички зависещи от вас средства, вие ще служите на вашето собствено дело – трайно възраждане на българската земя“. Ние с вас разбираме, добави българинът, че в тези думи има решимост, обещание нашето освобождение да бъде постигнато, но масата хора се отнася със скептицизъм, предизвикан от страха, че скъпо ще трябва да плащат на турците за съчувствието им към вас, руснаците. Не ни обвинявайте за това недоверие! Справедливо е, наистина, че победите на руските знамена огласяха Дунав и Балкана не един път, но тези победи досега не ни донесоха нищо друго освен мъка и повече страдания! Да не би българите да не ви помагаха при всички предишни войни с нашите врагове? Помагаха малко, разбира се, но все пак с толкова, с колкото можеха. И какво? Всеки път турците ни заставяха да платим с кръвта си за тази помощ, за съчувствието ни към вас! Ние без съмнение вярваме в братското ви чувство към нас, но не сме сигурни, че е по силите ви да направите всичко, което ни обещавате. Такава е причината, – завърши българинът – заради която българите, които съхраняват в сърцата си любов и благодарност към вас, външно се отнасят хладно към сърдечното възвание, обещаващо им ново зазоряване на техния политически живот.

… Проточи се константинополската конференция, на която твърдостта на турската политика особено ярко се противопостави на жалката политика на другите европейски държави и колкото по-твърд и рязък ставаше тонът на турските държавници, толкова по-скромни и смирени ставаха изискванията към тях. Скромността и смирението не бяха възнаградени. Резултат от константинополските конференции бяха няколко изписани листа хартия, които – уви! – не бяха последни. Към цялата купчина дипломатически решения и бумаги, удачно определени от някого с думата макулатура, трябваше да се прибави и най-плахият лондонски протокол. Турция обаче го отхвърли и така спасяваше честта на Русия! Поне тъй ни се струваше.

И така, докато дипломатите се занимаваха с обидна за руската политика еквилибристика, зад баналните и дотегнали мотиви на тази раздрънкана латерна от Балканския полуостров се чуваха стонове. Съвсем разбираемо руското общество се намираше в треска, която преминаваше в увереност, че войната ще бъде обявена. Естествено имаше го и съмнението – че война няма да има.

В един от тези дни, когато стрелката на политическия барометър сочеше думата Война!, в нашия неголям кръжок се състоя ожесточен спор между познатите ни оптимист и песимист. Първият разпалено доказваше неизбежността на войната и се радваше, че тя е близо, а другият виждаше всички събития през черна призма, навъсено кимаше и повтаряше: Не, не бива да воюваме, войната само ще разори Русия!

– Вие какво искате? – провикваше се оптимистът. – Русия да се откаже от историческото си призвание и покорно да понесем позора, който ще стовари върху главите ни цяла Европа, да останем бездушни зрители на злодействата, които се разразиха над бедните южни славяни? Ако искате това, прав сте, не трябва да воюваме. Но не забравяйте, в такъв случай се обричаме на „китайски застой“. Ролята на Русия като силна славянска държава е приключена и никога повече няма да се възстанови. Така може да разсъждава само човек, който не обича родината си.

– Изкажете се докрай – възразяваше песимистът. – Разгласете, че аз съм враг на Русия. Всъщност, имам ли право да не се съглася с вашето мнение. Обичам Русия не по-малко от другиго, а може би точно защото я обичам, твърдя – при сегашното състояние на вътрешните ни дела войната няма никакъв смисъл. Какво искате? Да се хвърлим във война, да настроим срещу себе си почти цяла Европа, която враждебно се отнася с нас, и в крайна сметка да претърпим същото поражение като след Източната (Кримската) война …

– Позволете да ви прекъсна – спря го оптимистът, който усети, че противникът му стига твърде далеч. – Вие сякаш забравяте, че от времето на Източната война ни делят над двадесет години, и то какви двадесет години! Забравяте, че Русия е друга, че всички извършени реформи я промениха от главата до петите и че 53-а година е отдалечена от 77-а, като звездите на небето.

– Грешите, – не отстъпваше от своето песимистът – нищо не забравям! Не отричам значението на извършените реформи, но не може да не се съгласите, че тия реформи не промениха коренно обществения строй. Аз признавам важността на поземлената реформа, но не и нейното политическо възпитателно значение. Никак не отхвърлям съдебната реформа, но това не ми пречи да съзнавам, че благодарение на различни условия на обществения строй, тя не се прилага навсякъде и във всичко. Обществото може да бъде благодарно за предоставените му предимства в печата, но те все пак не дават възможност да се обсъждат всички обществени въпроси. Признавам внушителната селска реформа, но това все пак не ми пречи да виждам, че материалното положение на руския селянин никак не се е подобрило, то може би дори е по-лошо от материалното положение на тези българи, заради които искате да се пролива руска кръв. Аз високо ценя всичко, сторено от правителството за народното образование, но все пак не мога да не призная, че средното равнище на образованост на руските народни маси е по-ниско от средното равнище на българското население…

*   *   *

… Когато тръгвах за България, блуждаех в пълен мрак, мислейки за гражданско управление, установявано от нас в една още неосвободената страна. Каква е целта на това гражданско управление, в името на какви идеи ще издигнем нашето знаме над българското население? Не разбирах защо бързаме в страна с изтичаща кръв, още неосвободена от турското владичество, да въведем нашата система на управление, с която ние сме се сраснали, но за българите тя е чужда. Но нали добрите надежди никога не напускат човека. Утешавах се с мисълта, че съм човек, който не е посветен в съкровения смисъл на нашата обща славянска политика.

С каквото и да сме се успокоявали, една мисъл трябваше да ни безпокои, защото предизвикваше предсказания за последиците от тази неочаквано тежка война. Струва ми се, че тази мисъл може да се споделя смело, без да се прикрива. Беше обявено, че започваме войната за освобождение на българите, за пълно освобождение, без каквито и да е наши намерения, без сянка от посегателство върху самостоятелността на българския народ. България да бъде освободена от съсипващия я физически и нравствено турски гнет и да й се даде пълна свобода да организира свой държавен живот съобразно нейните желания и интереси – такава изглеждаше да е привлекателната, благородна и за всички изгодна роля на Русия. За да останем в рамките на тази роля, очевидно не биваше да пренасяме на българска почва нашата чужда за България администрация. Мнителността, това исторически насадено ни усещане, водеше до тревожен въпрос: с въвеждането на руско гражданско управление не се ли крие замисъл на мястото на турската система в България да бъде въведен режим, формиран от векове в обществения живот на Русия. Да не би всъщност да искаме да се натрапим като учители и нежелани ръководители на българския народ във всичко, свързано с политическата му организация още от първите стъпки на неговото самостоятелно съществуване? Може би! Но не биваше ли да съзнаваме, че не е по силите на руското общество да влиза в ролята на нечий ръководител, колкото и да ни е близък този народ, че за изпълнението на тази роля, дори с известен успех, е необходимо преди всичко да се научим да управляваме себе си. Но тъй като не сме научили това, не бива и да забравяме дълбокия смисъл на споменатата азбучна истина.

Въвеждането на гражданско управление в България, искаме или не, ни принуждаваше да се питаме – ще успеем ли по отношение на българите да се задържим в скромните граници, които твърде много ни задължаваха. Този въпрос беше необходим, защото почти цяла Западна Европа никога не е преставала да твърди, че не вярва в безкористието на руската политика на Изток, че всъщност никак не ни е работа да се грижим за правата на един народ, за самостоятелното му политическо съществуване, че нямаме право да се възмущаваме от системата на турския гнет в България и, накрая главното, провъзгласяването принципа на свободата противоречи на всички наши традиции и т.н.

Моят скептицизъм спрямо гражданското управление, разбира се, беше нищожен в сравнение със скептицизма на моя спътник – песимист.

– Какво ви се вижда странно в това гражданско управление? – попита го един от защитниците на това управление, такива впрочем не бяха много.

– Как да ви кажа? Просто не виждам смисъла, не разбирам защо се въвежда, с каква цел, като че ли ни се иска да измъдрим нещо особено умно .

Възразяваха му: – Работата е съвсем проста и няма как да е по-ясна. Замислете се за особения характер на тази война и тогава гражданското управление може и за вас да добие смисъл. Тази война е съвсем особена и по нищо не прилича на обикновена война. Ние дойдохме тук не за да завладяваме, а да освобождаваме, ние навлязохме в страната не като врагове на населението, а като негови приятели, като по-големи братя, като покровители и затова е съвсем естествено между покровителите и закриляните да се установят много по-специални отношения.

Без съмнение, имаше известна истина в тези аргументи. Трудно беше да не се съгласим, че тази война, която може би ще бъде наречена от историята славянската, има изключителен характер. Обичайно е неприятелят, когато влиза в чуждата страна, да не щади нищо, да не се интересува от вътрешното управление на държавата, да вижда пред себе си само врагове и задачата му е проста. Тук бе точно обратното. Като започнахме война за освобождение на българите от турско господство, ние влязохме в страната и като приятели, и като врагове, едновременно трябваше да опазим населението от съсипня, всякак да го щадим, а наред с това неизбежно да го подложим на тежки изпитания. От една страна трябваше да сменим турското безправно управление, от друга – да дадем възможност да се създаде ред, който би отговарял на интересите и желанията на българското население. Но очевидно „да дадеш възможност“ не означава „да натрапваш“ на закриляния народ един или друг ред, а да му дадеш възможност да уреди съдбата си по свое разбиране.

Защитникът на гражданското управление обаче разбираше „покровителството“ иначе и затова отговори жлъчно.

– В това е бедата – каза противникът му. – Доста често покровителите са склонни да гледат на закриляните като на безгласни, които са задължени само да слушат и благодарят! И щом говорим откровено, боя се, че ние правим точно тази печална грешка.

– Съгласете се обаче – възразиха му – че бихме направили много лоша услуга на цивилизацията, ако не се погрижим какво ще стане с този „беден“ народ, след като го освободим от турското управление. Този народ не е развит, не е подготвен, не знае как да управлява себе си и тогава кой друг, освен ние сме длъжни да му посочим пътя, по който да тръгне?

– Вие сте на най-опасната позиция, която мога да си представя, и се моля политиката ни да не е възприела подобни възгледи. Няма съмнение, че сред всички славянски държави Русия е най-силната, най-могъщата и аз се радвам, че тя отдава „силата си“ в помощ на угнетените славянски народи. Но нашето съдействие трябва да се изчерпи с тази сила, нищо друго не можем и не бива да дадем, дори и само за да не принизим значението на нашето съдействие. При други условия, разбира се, ние освен с физическата сила бихме моли да помогнем и с нашата нравствена сила. Но нали знаете, че „щом не щеш – както щеш“. Трябва да се откажем от намерението да внесем в България каквато и да е цивилизационна сила, защото подобно намерение не без основание ще бъде прието като желание сред българите да се въдвори ред, основаващ се на всичко друго, само не и на широкото разбиране за свобода на народа.

– Не отговаряте на въпроса – можем ли ние, след като изпълним висшата си задача да освободим българите, да останем равнодушни зрители на безредици, на анархия дори, които ще съсипят страната повече от турците. Нима тогава няма да са безплодни всичките ни тежки жертви?

– А нима не сте се убедили досега, че най-гибелно за един народ е, когато на сцената се появи нежелан спасител от евентуалната въображаема анархия. Ще ида и по-далеч – временни неуредици в страната са по-малкото зло за народа, отколкото чуждестранното вмешателство. Известно е, че в нашето общество често са склонни да определят като безредици онези системи, при която народът самостоятелно управлява съдбата си. Вашите опасения за българите идват от познатия ни традиционен навик да се гледа на всеки народ като на малко неразумно дете, което има нужда от строга бавачка. Турците достатъчно са забавили развитието на българите, оставете ги сега на самите себе си и повярвайте, че те скоро ще се изправят на двата си крака и без бащински надзор ще тръгнат по правия път. Ако ви трябват примери, вижте Румъния и Сърбия. Те бяха в същото положение като българите, но как се организираха! Естествено, не са могъщи държави, но пък могъществото не определя щастието на един народ. Затова нека се ограничим с това – с помощта на нашата сила да изтръгнем българите от ноктите на турците. Мисля, че тази задача е достатъчно свещена и значителен принос към славянското дело, и да не мислим за внасяне на нашите порядки при тях, за да не стане така, че твърде скоро вместо благодарност да получим тъжен упрек!…

… Да попаднеш под опека, да загубиш пълноправие – няма по-тъжна съдба за който и да е народ. Нека народът преживява години на колебание, нека впряга всичките си сили и търпи загуби, само не го поставяйте под опека, тъй като в такъв случай той губи вярата в себе си и стъпка по стъпка се превръща в сляпо оръдие на своите опекуни. С каквито и бури да е изпълнена вътрешната борба, тя без съмнение възпитава и закалява народа, а опеката отслабва неговото политическо тяло, самото му съществуване, подлага го на опасност от постепенно разпадане. Опеката не е само опасна, тя на всичкото отгоре е и безполезна. Ако в народа има вътрешна сила и способност за живот, за развитие, тогава настойничеството е излишно, то само го спира. Ако народът не притежава тази жизнена сила, никаква опека няма да го спаси от гибел. Следователно, въпросът е: българите загубили ли са тази жизнена сила, убита ли е у тях способността за прогресивно движение напред. Да се отговори не е трудно. Ако петвековното сурово владичество, ако разлагащото византийското влияние, ако цялата коварна дейност на гръцкото духовенство са били безсилни да заглушат силните стонове на българския народ, ако нечовешките удари, които са му били нанасяни в продължение на векове, не са го накарали да замълчи, накрая – воплите му, значи няма съмнение, че в този народ се е затаила жизнена сила, способна да се прояви, щом ѝ бъде дадена възможност. За какво тогава е опекунството, което спира изявата на тази сила.

… Първите думи, отправени към този народ, бяха любов и мир. Русия реши, казваше се на българите във възванието, публикувано при навлизането на войската ни в тяхната страна, „… да защити вашата народност и да потвърди тези ваши свещени права, без които е немислимо мирното и правилно развитие на вашия граждански живот. Вие постигнахте тези права не чрез въоръжена съпротива, а с високата цена на вековни страдания и кръвта на мъчениците, в която тънете вие и вашите покорни предци.“

Случваше ми се да попитам по-развитите и образовани българи: Защо не им трепва дори мускул, когато четат това възвание? Как се обяснява това равнодушие, което видимо прозира у тях дори към собственото им възраждане?

Не го наричайте индиферентност, а загуба на вярата – така ми отговаряха. – Ние с вас разбираме какво означава това място във възванието: „Сплотете се под руските знамена, чиито победи толкова пъти са огласяли Дунав и Балкана. Като съдействате за успеха на руското оръжие, като му помагате усърдно с всичките си сили, с всички зависещи от вас средства, вие ще служите на вашето собствено дело – трайно възраждане на българската земя“. Ние с вас разбираме, добави българинът, че в тези думи има решимост, обещание нашето освобождение да бъде постигнато, но масата хора се отнася със скептицизъм, предизвикан от страха, че скъпо ще трябва да плащат на турците за съчувствието им към вас, руснаците. Не ни обвинявайте за това недоверие! Справедливо е, наистина, че победите на руските знамена огласяха Дунав и Балкана не един път, но тези победи досега не ни донесоха нищо друго освен мъка и повече страдания! Да не би българите да не ви помагаха при всички предишни войни с нашите врагове? Помагаха малко, разбира се, но все пак с толкова, с колкото можеха. И какво? Всеки път турците ни заставяха да платим с кръвта си за тази помощ, за съчувствието ни към вас! Ние без съмнение вярваме в братското ви чувство към нас, но не сме сигурни, че е по силите ви да направите всичко, което ни обещавате. Такава е причината, – завърши българинът – заради която българите, които съхраняват в сърцата си любов и благодарност към вас, външно се отнасят хладно към сърдечното възвание, обещаващо им ново зазоряване на техния политически живот.