0
2035

Прегръдката, която дава най-много свобода

Ода Жон, Прегръдката

За предстоящата ретроспективна изложба „СърцеВИНА“ в Националната галерия, за културния пейзаж в Германия и Франция – с художничката разговаря Мариана Първанова.

На 22 ноември 2018 г. в Националната галерия в София ще бъде открита изложбата „СърцеВИНА“ на Ода Жон – една необикновена българка, както я наричат германските медии. Родена в България, следвала в Германия, от известно време тя живее във Франция.
Михаела Дановска, както е нейното истинско име, прави своето артистично завръщане в България с два самостоятелни проекта. Първият е пътуващата монументална скулптура „Прегръдката“ (The Caress), която обикаля страната, спирайки на пет специално избрани от авторката места, а вторият – ретроспективна експозиция в Националната галерия, куратор Надежда Джакова.
За своето завръщане Ода Жон извайва от бронз пластиката „Прегръдката“, вдъхновена от „Пиета“. Художничката избира да покаже своето творение сред природата, а не в някоя галерия в голям град. Първата среща с пътуващата скулптура бе във Варвара на 1 септември, а последната ще бъде в края на декември, в двореца „Врана“.

Ода Жон разработва темата „Прегръдката“ в различни версии – с акварел, по-късно с масло, като през 2016 г. работата е изложена в Париж в изложбата Blue Skies в галерия „Тамплон“. Две години по-късно „Прегръдката“ преживява нова трансформация, моделирана от глина и излята от бронз. Операторът и режисьор Емил Христов и неговият екип проследяват процеса по създаването на скулптурата и заснемат документален филм за това. Идеята е чрез средствата на киното да се разкрие мистерията на творческия процес.

Вторият проект на Ода за България е голямата ретроспективна изложба „СърцеВИНА“ в Националната галения, която ще бъде открита на 22 ноември и ще продължи до 13 януари 2019 г. Експозицията включва творби от музеи и частни колекции и се прави със съдействието на галерия „Тамплон“. Ще бъдат показани над 50 произведения – живопис, скулптура и акварел, от най-ранни ѝ творби до днес. Това е и своеобразно завръщане на художничката в родината ѝ.

Ода Жон

Ода Жон е артистичен псевдоним, даден на Михаела Дановска от известния немски художник Йорг Имендорф. Родена е през 1979 г. в София. Следва в Художествената академия в Дюселдорф, където през 2003 г. завършва в класа на Имендорф с отличието „Майстершюлер“. От 2007 г. живее и твори в Париж. От 2008 г. я представлява френската галерия „Тамплон“ (Galerie Templon). През 2012 г. става носител на Наградата за живопис „Пиер Карден“ във Франция.
Нейни творби са част от международни музейни и лични колекции. Има над 40 самостоятелни и общи изложби в Европа – в музея „Лудвиг“, Кьолн, във „Фелисиен Ропс“, Намюр, Белгия, Фондация „Мудима“, Милано, Mu.ZEE, Остенде, Белгия и др.

За пръв път ли се завръщате в България с ваша изложба?

Да, за пръв път.

Ода Жон, Прегръдката

Как се появи идеята за пътуващата скулптура „Прегръдката“?

Знаете ли, процесът на работа върху „Прегръдката“ беше постоянна метаморфоза, нюанси, които се промениха много от началната идея за нея до настоящия ѝ вид. Понякога само няколко милиметра обем променяха цялото чувство, което тя излъчваше. Появиха се нови елементи, които в първоначалната идея не съществуваха, а отпаднаха основни, с които тя беше замислена.
Като живописец съм свикнала с такъв процес на работа, когато всеки път крайният резултат, картината, когато тя е завършена, е нещо ново, което никога не съм си представяла. Това се случва, защото в някакъв момент на работа допускам подсъзнанието да измести съзнанието, което преди това е имало контрол върху развитието на картината. 
Намирам, че там е най-интересният момент и че решенията, които се взимат, са по-истински, по-честни и важни, отколкото съзнателните, подчинени на разума и рационалното.
С едно изречение – необяснимото за мен е много по-интересно от обяснимото.
Но въпреки това, за да ви отговоря на въпроса, като се върна назад: мисля, че началната рационална идея дойде от няколко момента. Един от тях може би беше идеята от българския филм „Адио, Рио“, който гледах като дете. В него един труп се появява и изчезва в живота, бита на хората. Един гол, блед мъж, който напомняше за Исус Христос, като гузна човешка съвест, която се материализира в тази фигура. Всеки, който го откриеше в собствения си дом, се ужасяваше и се опитваше да се отърве от него, да го скрие или отстрани.
В случая на „Прегръдката“ причината не е чувството на вина. Моторът, който движи, е чувството на любов. Търсих го най-вече в онази най-чиста любов.
Със сигурност друга рационална инспирация беше самата „Пиета“, най-известното произведение, това на Микеланджело – за мен шедьовър на изкуството. Най-красивата скулптура в света, която винаги ме е занимавала и продължава да ме вълнува. Но може би решаващ беше моментът, когато случайно открих една снимка от войната в Афганистан – на една жена, напълно забулена в черна бурка, прегърнала ранен гол мъж в обятията си. За мен е пиета от точно противоположната страна – от исляма.
С една дума – идеята беше за скулптура, таяща в себе си чувството на безусловна любов – без граници, без религиозна, политическа или каквато и да е принадлежност. Скулптура, посветена на любовта.

Как избрахте петте спирки в България, през които трябваше да мине скулптурата?

По чувство. Местата, които избрах, излъчват нещо, което е трудно да се опише с думи. Дори снимките не биха уловили това, което може да се почувства само на място. Нито едно от тях не е избрано случайно като част от пътя. Тях всички ги обединява много специална енергия, която още като дете в България обичах толкова много. И никъде другаде не почувствах и не открих отново.

Защо избрахте сюжет като „Прегръдката“? 

Или искате да ме попитате защо избрах прегръдката, а не целувката? 
Защото прегръдката е жест на любов, който дава най-много свобода. Обединението на двама човека, които се обичат, които могат да бъдат майка и нейното дете, брат и сестра, двама любещи се или приятели – двама души, които се обичат. Интересуваше ме любовта като чисто чувство, без да бъде ограничавано. Тъй като това чувство може да има хиляди нюанси.

В „Прегръдката“ има нещо много чувствено, еротично. Сякаш разкрива дълбоко спотаена страст. Не се ли страхувате да се разкриете така?

Създавайки изкуство, последното, което трябва да чувстваш, е страхът.
Изкуството е пространството, в което няма място за него. Това е пространството, в което всичко е разрешено, и тази свобода е там, за да бъде изживяна. 

Излезли сте на 12 години от България. Какво ви дава тя – вдъхновение, приятелства, природа?

Природата. И моето семейство, тази силна любов и обич в семейството, която е много типична за нас, българите.

Следвали сте в Германия. На какво ви научи Германия?

Научи ме на страхотна издръжливост. Германия ми даде възможност да разбера колко силна мога да бъда. Благодарна съм ѝ.

Какво ви даде Йорг Имендорф в творчески план?

Свободата на духа, на мисленето.

Oda Jaune, Shine a light, 2014

В Германия понякога определят вашето сюрреалистично изкуство като „ужасяващи кошмари“. Някои от картините ви са доста „кървави“. Това външен израз на ваши лични кошмари ли е, или предизвикателство, по-обща гледна точка към света?

Важно е да подчертая, че няма лични кошмари, нито нещо автобиографично в моите картини. Светът предлага необятен материал, природата на човека, принципът на живота също. Самият факт, че нашето време тук, на земята, е ограничено, че всички нас ни свързват законите на живота, които сами по себе си са брутални, и същевременно – колко е красив животът, какво чудо само по себе си е всяка секунда, в която сме тук. Този шанс, който ни е даден.
Но ако се вгледате внимателно, няма да намерите нито една моя картина, в която има кръв. Плът – да, материалът от който сме направени – да. Под кожата, под слоевете, органите, сърцето – да.
Интересува ме всичко скрито, същността ни, сърцевината. Неща, за които няма думи, няма образ. 
Да вземем едно чувство, например любовта. Има само една дума за нея. А колко различни видове любов има? Колко нюанси? Как могат да бъдат уловени те в изображения, как биха се материализирали в цвят и форма, в обем? Много е деликатна и фина линията, която ги дели – и е много различен начинът, по който един зрител ще възприеме и почувства това, което вижда. Изживяването е много лично – трудно е да се говори за група от хора, за нация. Но все пак Германия носи бремето и белезите на своето тежко минало, което я прави също така много интересна. Многопластова и дълбока. Там моите работи се приемат по съвсем различен начин от Франция например – с нейния манталитет, философия и култура.
Германия носи на раменете си бремето на вината, тя страда и приема лично и с ужас някои от сюжетите, които по принцип не са лесни и със сигурност представляват предизвикателство, дават възможност за различен начин на тълкуване.

Живели сте в Германия и Франция. По какво се различават двете културни сцени?

Границите на допустимото са много по-широки във Франция. Философията е коренно различна, както и чувството за хумор е различно, а то определя много от настроенията и съдържанието на артистичния живот. 

Промени ли се културният живот в Париж през последните години и как? 

Бих казала, че изложбите, откриванията на изложби не са вече това, което са били преди 10-15 години. Значението на изложенията, като това в Базел например, вече не е същото. Интернет, глобализацията и изложенията изключително промениха света на изкуството. Пазарът, платформите са други – разпространението на образите и информацията е коренно различно.

Как се гледа във Франция на комерсиализацията в изкуството (или поне как гледат кръговете, в които се движите)?

Със сигурност има кръгове, както навсякъде по света, където изкуството е политика, пазар, търговия, но галерията и хората, с които работя аз, слава Богу, са запазили в себе си чистотата на общуване и морала по отношение на изкуството, артистите и публиката. А това е много важен принцип, за да се съхрани истинската природа на изкуството. 

Oda Jaune, Bubblegum, Oil on canvas, 2010,

През какви етапи преминава вашето творчество?

Самата аз не мисля, че имам нужната дистанция, за да ги анализирам.

Ще ги видим ли във вашата ретроспективна изложба през ноември в Националната галерия?

Вие ще имате възможност сами да прецените през ноември. Специално за тази изложба ще бъдат събрани картини, разпръснати от доста време в различни частни и музейни колекции в Европа.

От кратките клипове в инстаграм, направени по време на работата върху „Прегръдката“, се вижда какъв тежък физически труд е изработването на една двуметрова скулптура. Какво ви караше да продължавате?

Някаква огромна вътрешна нужда, иначе нямаше да бъде възможно. Големината и обемът на скулптурата опряха до физическите ми граници, изискваха се силна воля и издръжливост. Имаше моменти, когато след цял ден работа седях на стола в кухнята и нямах сили да направя няколкото стъпки до леглото. Няколко пъти трябваше да си повтарям: „Едно, две, три. Ставам и тръгвам“, преди тялото да ме послуша.

Какво ново ви дава скулптурата като възможност за изразяване? Ще продължите ли да се занимавате със скулптура?

Щастието от това, че една идея е триизмерна, че е част от пространството. Още по-истинска, част от реалността. И да, ще продължа.

Какво трябва да направи една българска художничка, за да успее в Германия или Франция?

Да работи, работи, работи, работи, работи. Работи.