Наскоро Софийската опера изнесе свои представления пред японската публика. Съвременната ни музикална култура отдавна е направила пробив в далечната страна. Само детският радиохор е изнесъл в Япония близо 500 концерта по време на своите осемнадесет концертни турнета там. Седмото японско турне на нашите оперни артисти е минало блестящо, били са аплодирани от над 5000 зрители и заслужено са получили високи оценки.
И разбира се, за да бъде представянето на България пълно, е бил осквернен паметникът на загиналите в Хирошима от двама сценични работници на операта. Видяхме многократно по телевизионните кадри и снимки в медиите надраскания надпис Локо София.
По силата на медийната логика новината за осквернения мемориал пристигна преди информацията за успеха на оперните артисти. Всъщност широката публика беше информирана за турнето и за успеха на артистите покрай хулиганската проява на сценичните работници. Зарадвахме се на успеха на операта, но си даваме сметка, че ако не беше сензацията с вандализма, можеше и да не научим за него.
Нашенско изпълнение – типично, познато, втръснало. Ако някой го опише в разказ, читателят би си казал – ама че съчинителство! Но у нас животът се съчинява отвъд предела на човешкото въображение.
Засрамихме се, изпитахме унижение, поклатихме натъжено глава, за кой ли път възкликнахме – как е възможно! Но ние някак си знаем, че е възможно, тук всичко е възможно, както казваше Иван Карамазов, защото – знаем защо.
И след някое време – за мое истинско изумление – социалната мрежа се изпъстри с кадри на всички световни забележителности – от египетските пирамиди до Тадж Махал и какво ли още не, дори снимка на луната – белязани с надписите Локо София. Някои майстори на фотошопа бяха направили шедьоври. После се изсипа лавина от фотошоп с нови и нови хрумвания.
Ето тази реакция на социалната мрежа ми се струва по-нездрава дори и от причината, която е я предизвикала. Защото всъщност какво казват тези снимки на Тадж Махал и луната с Локо София? Че сме тъпи, прости и безкултурни. Че обезобразяваме световните забележителности с тъпотата и простотията си. Че дори и на Луната да ни изолират, и там ще направим същите неприлични и срамни деяния. Че всички сме в този кюп, че всички сме едно. Че ето, това сме ние, българите, незаслужаващи и най-малко уважение.
Обаче как реагирахме, когато Давид Черни ни изобрази доста неуважително? И каква ни е позицията? Заслужаваме или не заслужаваме уважение? След като се засрамихме от българския вандализъм в Хирошима, не наведохме засрамено очи, а взехме да се надпреварваме да лепим позорния надпис по пирамиди и галактики.
Вместо да бъдем осведомявани и зарадвани с постиженията на Софийската опера, вместо да има интервюта със създателите и изпълнителите на представленията, вместо това да ни вдъхне любов към операта, да ни подтикне да ходим по-често на опера, както ходят японците, вместо да ни вдъхне малко национално самочувствие, ние бяхме заринати от хрумванията на графичния монтаж, които внушават, че вселената е тясна за широтата на българщината.
Добре, някой е получил спонтанно озарение и той е направил първия фотомонтаж. Той се разпространи мълниеносно, зарази всички. Последваха десетки подражания и реплики. Когато го слагаха на страниците си, потребителите на социалната мрежа сметнаха, че по този именно начин осъждат безсрамното деяние и се разграничават от него.
Но на мен ми се струва, че не по този начин ще се разграничим от него. Не така стихийно, не така папагалски, не така анонимно, плитко, безадресно и лесно.
Артистите на Софийската опера са завърнаха в България. Двамата сценичните работници, надраскали заграждението на мемориала в Хирошима, са задържани от японската полиция и най-вероятно ще бъдат глобени за дребно хулиганство. Японските медии представиха новината изключително деликатно, без никакви намеци и обобщения по адрес на нашата страна.
В това намирам принципната разлика – как постъпват японците и как ние. Там всеки носи персонална отговорност за постъпките си, а ние сме царе на обобщенията и приказките „ангро“. Затова персонална вина и отговорност не носи никой за нищо.
Ето и на тези двама хубосници не знаем имената, не се поинтересувахме за тях. А на България отново жигосахме клеймо с възхитителна лекота.
