2
5833

Проспаното имперско настъпление на Русия

След като претърпя поражение в Студената война и Съветския (ѝ) съюз се разпадна, Русия за цяло десетилетие изглеждаше изтласкана от присъствие в Европа. Казано фигуративно, Европа се освободи от задушавалата за половин век източната и централната ѝ част Евразия. Руската „Евразия“ бе върната – подир 1989 г. в Евразия и излазите ѝ (включително по море) на запад бяха запушени. Възстановените прибалтийски държави ѝ оставиха на това море само част от тесния Фински залив, приемането на Румъния и България в НАТО, а по-късно отделянето на Украйна от руската орбита ликвидираха монопола ѝ в Черно море, а още по-рано крахът на „народните демокрации“ в Близкия изток я изтласка от Средиземноморието. Още по-лошото за Русия обаче бе, че за почти цяло десетилетие – до началото на XXI век – тя загуби контрол и върху повечето народи от старата си, създадена преди революцията, империя в самата Евразия.

И ето: от началото на новия век (от идването на Путин на власт) започнаха опитите за реванш на победените. За внимателния наблюдател („персонаж“, почти отсъстващ в България) тези опити показват забележителна последователност, която следва да се признае и, при всички положения заслужава поне да бъде скицирана.

Всъщност, първият етап на руското „контранастъпление“ практически не беше усетен като такъв, защото в него Путиновият режим направи едно най-важно нещо: той приключи с десетилетното колебание между стария комунизъм и предлагащата се на Русия демокрация. Връщането към претърпелия очевиден крах месианистично идеократски проект от 1917 г. (опити, за което бяха направени поне двукратно през 90-те години на ХХ век) бе отчетено най-сетне като невъзможно, но същевременно и първоначалният (елитарен) ентусиазъм за приобщаване на Русия към „семейството на демократичните народи“ бе калкулиран като безперспективен за нея. Русия, както правилно бе преценено, не би могла да заеме в това „семейство“ друго място освен на начинаещ и бавно, много мъчно напредващ в обучението си „ученик“. А при нейното окаяно към 1989 г. икономическо състояние и отсъствието на всякакви традиции в демократичното строителство, пътят ѝ в тази посока би осъдил страната на изнурителни усилия и безалтернативна зависимост от „Запада“. При специфичната народопсихология на руснака обаче (така изразително представена в произведенията на Светлана Алексиевич) подобна доброволна зависимост, най-вероятно би довела до дълбока деморализация на народа и разпад на държавността, която в Русия просто е длъжна да се издига като навуходоносорски истукан над безбрежните ѝ равнини и степи. При инсталирането на въпросния истукан – съобразиха в Москва – всяка мизерия и безправие стават поносими за „низините“ и значи нещата биха могли да продължат нататък.

И ето: от самото начало на новия век в Русия напълно съзнателно бе възроден образът на дореволюционната самодържавна империя. Трябва да се удивим наистина колко бързо оптико-психологически, дългите седем десетилетия болшевизъм се отдалечиха от руската публичност, мащабът на ужаса им издребня почти до пренебрежим „епизод“ от историята на „великия народ-страстотерпец“, а старите „Романови“ бяха припомняни като слезли от историческата сцена почти буквално „вчера“. От „авангард на световния прогрес“ Русия за по-малко от десетилетие се превърна с тържествена емфаза от Путиновите идеолози в глобалния консервативен противовес на навлязлото в епохата на „Постмодерна“ западно човечество. Възродиха се старите вътрешноруски разделения на „западниците“ (под чието име набързо бяха „отродени“ току що появилите се демократи) и „почвениците“. Президентската власт във „Федерацията“ осезателно се самодекорира в царско-самодържавния барок, а новородилата се олигархия съзнателно зае старата ниша на дореволюционните „барини“ (с което самото престана и да боде съвестта на народната „маса“, за която по традиция „баринът“ е направо различен антропологичен вид, чието „право“ онтологично не подлежи на съд „отдолу“). На мястото на провалилата се комунистическа идеология тържествено се възстанови и „изконното православие на руския човек“, в което главни (ако не и единствени) черти са йерархичното чинопочитание, послушанието и строгата ограденост от „схизматичния и еретичен“ Запад. Вместо с каляска с троен конски впряг, патриархът на православната „Русь“ се понесе из столичните „проспекты“ с автомобилен кортеж, на който би завидял и римският папа, а пък на мястото на подобните на торти прически на „советские женщины“ от средата на ХХ век (когато тия последните „полетяха дори в космоса“) отново се завърнаха смирените забрадки на знаещите мястото си „благочестивые бабы“. Не вече Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин, а „дълбоко консервативните“ евразийци от първата руска емиграция, захванаха да обясняват на руснака неговата дълбоко мистична и неунищожимо-уникална „народна душа“.

Да, това бе най-първият – идеологическият – етап от последователния ход на руското „превъоръжаване“ и за него смело може да се каже, че буквално бе „проспан“ от световния евроатлантически елит, който го наблюдаваше по-скоро като „азиатска екзотика“ и „вътрешна работа“ на тези вечно неразбираеми неевропейци. Само че би трябвало да се съобрази, че тъкмо имперското „преобразяване“ бе вече заявка за втория и за следващите етапи на голямото руско „завръщане“. Трябваше да се припомни, че Русия на Романовите по същество през целия XIX век бе постоянният и главен враг на класическото либерално развитие на Европа и следователно един „Романов“ ренесанс днес представлява недвусмислено заявяване за повторно влизане в същата глобална роля.

Е, не бе съобразено.

Ето защо вторият етап от развитието на руския неоимпериализъм бе особено осезателно усетен от народите на Евразия. Особено осезателно казвам, защото бе белязан от твърдата решимост на Путиновия режим да възвърне контрола на Русия над разпадналото се пост-съветско пространство, т. е. да даде старт на реституирането на старата Империя. Всъщност, още преди официалното му обявяване този „старт“ усетиха на гърба си молдовците (от които бе откъсната т. нар. „Приднестровска република“), след това – грузинците (чийто „националистически“ президент бе свален с пуч и заменен с последния външен министър на Горбачов  – Едуард Шеварднадзе), а още по-сетне арменците и азербайджанците, чийто конфликт за Нагорни Карабах бе съзнателно и грижливо „модериран“ от Москва, докато не постави и двата народа под решаваща руска зависимост. И ето към 2008 г. дойде вече откритата инвазия в Абхазия и Южна Осетия, de facto съкрушила независима Грузия и превратът в Украйна, задушил първата ѝ „оранжева революция“. Към края на първото десетилетие на нашия век, трябва да си дадем сметка, Владимир Путин буквално се обгради със съюзни автократи и значи – възсъздаде, в малко по-„рехав“ вид империята на петербургските царе.

На всички тези неоимпериални демарши, трябва да се признае днес, западният свят реагира спорадично и не особено решително. От дистанцията на времето можем да кажем, че той не осъзна въпросните демарши (в Грузия, Украйна и т. н.) именно като цялостен стратегически процес и не се опита да ги предотврати именно като процес.

Ще трябва да забележим още, че в този втори етап (възстановяването на старата империя върху цялото постсъветско пространство) на особена мода бе именно „новото евразийство“, обосноваващо пред света уникалния „мир Евразии“ – дълбок цивилизационен „синтез“, както твърдяха, на патриархалния земеделски бит на славянството, на „героическото“ татарско степнячество и на „волното“ азиатско номадство. С две думи: Русия, заедно със загубените от нея след 1989 г. народи и земи, се представяше като един единен свят, чието разделение е просто „онтологически“ неестествено и затова няма как да не бъде ликвидирано, за да „изцелее“ отново „светът Евразия“.

Да, още на този етап бяха изровени от прашасалите преднацистки геополитически библиотеки и митовете за „Срединната земя“ (Heartland), противостояща героично на раздробените крайморски земи на Европа, за сухоземния „Бегемот“, съдбоносно противопоставен на морския „Левиатан“ (Запада). В този втори етап Путиновата администрация заговори и за един противостоящ (в името на здравословния „многополюсен свят“) на Европейския – „Евразийски съюз“.

И все пак – на този етап руският неоимпериализъм изглеждаше – да се изразя така – самоограничително. Всъщност, именно по онова време той съумя да внуши на победителите в Студената война, че този път смята да се ограничи само на територията на Евразия. Да я покори, да – отново на руския диктат, но с тази нова „руска Евразия“ не вече да инвазира, а да се „състезава“ със Запада. Струва ми се вероятно тъкмо това внушение, упорито излъчвано от Москва през първото десетилетие на XXI век да внесе измамното спокойствие в западните политико-стратегически среди, което ги тласна към (днес вече съвсем ясно разкрилата се като погрешна) политика на стоическо търпение спрямо вероломствата на Путин на изток от Черно море. Нека станат „Великата сухоземна сила“ – казваха сякаш западните лидери – щом ще остават в територията на Евразия, за Европа и Евро-Атлантика това не представлява непосредствена опасност.

От перспективата на времето днес бихме могли да кажем, че подобни виждания се оказаха пагубни за невъзпрепятстването на следващите етапи от руския неоимпериален „ренесанс“. Да, Путинова Русия не успя напълно да обедини Евразия (макар че прекършването на стремежите за национално възраждане на цял куп народи в нея днес да изглежда свършен факт), тя даже претърпя тук изключително тежък удар – втората революция в Украйна и края на надеждите за обширен „Евразийски съюз“. И все пак, трябва да се признае, че към второто десетилетие на XXI век московският автократ успя да наложи на света убеждението, че в пространството на Евразия той може да извършва крути агресивни действия, които не биха били позволени на никоя друга държава в никое друго геополитическо пространство. Всъщност, дайте си сметка, че Путин не „изгуби“ Украйна (която поначало не бе и не е „негова“, за да я „губи“), но въпреки това безпрецедентното анексиране на Крим и разпалването на сепаратистка война в Донецка и Луганска област бе възприето от света като нещо, „което можеше да се очаква“ и дори „би могло да бъде разбрано“ (та как би могла Русия да не „отмъсти“ за „отнемането“ на Украйна). Именно това „разбиране“ на агресиите на Путин обаче, казвам аз, представлява същинското „завоевание“ на втория („евразийския“) етап от последователно-постъпателното разгръщане на руския неоимпериализъм. Русия – утвърждава се тук – има Евразия не равноправно с останалите ѝ суверенни държави, а по-иначе – като нещо „свое“, на чиито територии тя може да анексира, да „отмъщава“ и т. н.

И ето: „проспиването“ на този втори етап даде тласък и за третия етап на руското „настъпление“. След агресиите и инвазиите в Евразия той не дойде дори като нещо скандално и неочаквано, а – почти – като органично продължение на предишния. Доколкото в Русия интерпретираха втората революция в Украйна като акт, режисиран от Запада в „близката“ на Русия „чужбина“, то и от нейна страна бе обявено за „естествено“ да започне да отвръща със същото в „близката“ на Запада „чужбина“. А такава за Запада (за Европа) безспорно е територията на бившия „комунистически лагер“ – Балканите и Централна Европа. Вярно, условията за руски натиск в тези два региона са доста различни. Ако балканската „легендарика“ съхранява един общо-взето „сотериологичен“ образ на стара Русия, главния противник на Османската империя, то страните на Централна Европа (Чехия, Словакия, Унгария и особено Полша) имат от нея единствено травматични спомени. Но ето защо и третият – вече извън-евразийски етап на руския неоимпериализъм си служи с различен „инструментариум“, разгръщайки си в тези два региона.

Както вече съм писал в „Портала“, специално за Балканите Русия реновира Хънтингтъновия конструкт „Православна цивилизация“, в която – внушаваше се все по-агресивно на балканските народи – те са „изконно“ заедно с Русия и същевременно са попаднали в „чужбина“, членувайки днес в „антиправославните“ ЕС и НАТО. Но ето защо Русия „съвсем естествено“ е помощникът на „братска православна Сърбия“ за проблемите ѝ в бившето югославско пространство (на което, пак така „естествено“ Западът толерира мюсюлманите-босненци и католиците-хървати). Русия „естествено“ съчувства на „братска православна Гърция“ за проблемите ѝ с „меркантилните“ брюкселски институции, а на всички без изключение балкански „православни братя“ помага да удържат духовно на „разчовечаващия“ поход, в който се опитват да ги въвлекат „либералите“ от „Гей-ропа“. Именно във връзка с последното – и това мога да засвидетелствам и от определен личен опит – руската хибридна инвазия на църковна почва от поне пет-шест години се опитва да стилизира Православието като тотална антилиберална идеология, като (преди всичко друго) антизападното изповедание на християнството и като ултраконсервативна „традиция“, обосноваваща монархизма и авторитаризма като неразделен елемент от вероизповедта, а демокрацията като логично произведение на католическата и протестантската „ерес“. Всеки осмеляващ се да вижда (и живее) Православието не по тази извращаваща го схема, бива обявяван днес от руските църковно-политически агенти на Балканите за „враг на Православието“ и аз предвиждам, че тази агресия ще продължи да се задълбочава и в бъдеще.

По различен начин действа руският неоимпериализъм в страните от Централна Европа. Там той засега се задоволява да поддържа огъня на опростенческия „нов консерватизъм“ (чиито топоси всъщност бяха изработени на един по-ранен етап в самата Русия). За това обаче съм писал подробно в „Портала“ и затова ще го оставя тук настрана.

Разбира се, както в „евразийския“ етап от развитието на своя неоимпериализъм, така и тук – в разширяването му към „близката“ европейска „чужбина“, Русия сама се доведе до определени провали. Така например разгорелият се съвсем наскоро конфликт на РПЦ с Константинополската патриаршия, а следователно и с поне половината от православния свят, силно (ако не и непоправимо) „разцентрова“ конструкта за „Православната цивилизация“ и лидерското място на Русия в нея.

И все пак, самото навлизане в описания трети етап от неоимпериалното възраждане на Русия (обобщено именувано днес „хибридна война“ с Европа и Запада, и преживявано – вече – като неотнемаем елемент от световния геополитически „пейзаж“) би трябвало да изпари и последната илюзия, че след поражението си в Студената война, Русия ще се ограничи занапред в един по-скромен, вътрешно-евразийски вариант на своя империализъм. Не! Последователно надграждайки стъпките на своя постсъветски „реванш“ Русия, в нашето второ десетилетие на XXI век, започна да опровергава и самоуспокоителните надежди, че ще се задоволи да остане големият (сухоземен) „Бегемот“, противопоставящ се от своя Heartland на океаничния Евро-Атлантически „Левиатан“. Намесата ѝ в гражданската война в Сирия преди около четири години, мотивирана – както е ясно за всички – от волята ѝ да запази военната си база в Латакия, говори че към днешна дата Русия желае да се завърне и на моретата. Присъствието ѝ (очевидно вече неизличимо) в Сирия, я заявява отново като средиземноморска сила, а анексията на полуостров Крим и буквално вчерашната ѝ провокация в Керченския проток е знак, че тя се готви да превърне Азовско море в свое „вътрешно езеро“, а оттам да установи (почти пълен) монопол над северния черноморски бряг. Нека припомня, че на западния му (български) бряг вече пребивават – продължително, постоянно или с придобито българско гражданство около… 400 хиляди руснаци. Като добавим към това почти постоянните напоследък провокации в Балтийско море, трябва да умозаключим, че най-вероятно ние вече се намираме на старта на един четвърти етап от разгръщането на руския неоимпериализъм, който вече определено заплашва и нас.

… И като си помисля само, че в същото това време препълненото с „патриотични“ и „консервативни“ сили наше „политическо пространство“ продължава да се тресе от възмущения от „крайния либерализъм“ на Меркел и Макрон, от апокалиптичния „бежански потоп“ и от амбициите на предстоящите догодина евроизбори „да променим Европа“ в „спасителната“ посока на Орбан, Салвини, Волен Сидеров или Корнелия Нинова…

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияВашингтон на Тръмп през погледа на един европеец
Следваща статияОда Жон: вътрешност и външност

2 КОМЕНТАРИ

  1. Европа се ослушва с поредния автократор. Джуджето безобразничи от години и му се разминава. Опитваха се да го глезят, приемат, уважават. Но той е продукт на друга култура. Феодална. и не разбира модерния свят. Да България е първа в списъка. Ние им трябваме за достъп до полуострова и за дооткрадване на историята ни. Нашата история която ги е създала. Има и симптоми. Ние сме на мушката но се държим вяскаш нищо не се е случило. ББ даде на Решетников Президентството. А там вече готвят списъци. За зачистване (по Решетников). Руската пропаганда тече от всякъде. Създават се партизански отряди. Ние продължаваме да стоим без въоръжение. Не каним НАТО да направят бази… Вече видяно? Да но сега си нямаме Гешев. Говорим само за педерасти и православие… Ние сме парализираната жертва на поредното варварско освобождение. От деня Х ни делят волята на Европа и Щатите. за сега да не ни отстъпват. както го направиха преди 70 години. И този път ще ни е за последно. Ще бъдем русифицирани за около 10 години. А тези които сега ни предават ще избягат на запад със поколението и парите си за да се измъчват със живот на декадентство и без духовност. Врагът е пред портата..

  2. Заплахата от русифициране е твърде преувеличена. Преди към сто години в Перник са се заселили голям брой руснаци белогвардейци,бягащи от Октомврийската революция. Те са били толкова бързо асимилирани от българите в Перник,че днес техните потомци не знаят,че дедите им са били руснаци белогвардейци. България е доказала през вековете способността си да „поглъща“ чужди етноси и народи. И претворява или отблъсква чужди култури. Включително и варварски.