0
1896

Домът на човека

Снимка: Николай Трейман
Снимка: Николай Трейман

„Въпросът кой съм аз е въпрос за дома, за интимността, за това, което носим със себе си, за трансценденцията, за пребиваването.“ Цочо Бояджиев, Георги Каприев, Владимир Градев и Калин Янакиев.

Калин Янакиев: Предлагам днес да проведем един разговор за дома на човека. Ще ви кажа какво имам предвид. Чисто физически нашият свят се простира съвършено безразлично покрай нас. Само условно от мястото, където е разположено нашето тяло, ние можем да му поставим някакъв център, но пространството няма център. Антропологическото пространство обаче със сигурност има такъв център и този център може да бъде наречен дома на човека в един по-дълбок онтологически смисъл на думата. В края на краищата, колкото и да ходи по своите работи до вечерта, както се казва в псалма[1], човекът се прибира в някакво свое прибежище, в някакво свое убежище, откъдето на сутринта се развъртяват, разбягват се, разтичват се неговите пътеки. Този център, в който антропологичното пространство е събрано, се нарича дом и този дом не е просто някакъв покрив, под който ние се прибираме, а нещо с особена онтология. Ще трябва да забележите, че в традиционния дом – разбира се не в квартирата-еднодневка – са събрани по някакъв начин освен вещи и ларите на тези вещи, онези домашни духове от древноримската митология. Вещите в дома имат биография, вещите в дома, ако щете, имат различно битово и метафизическо тегло. Вещите са разположени в различни регистри, те са разположени в регистъра на основата на дома и там те принадлежат, да кажем, на патриарха на този дом, и макар физически да са малки или леки, имат някаква особена ларична тежест, каквато нямат ежедневните вещи, които лесно, леко бъбрят в регистъра на най-младите, на децата. Тоест домът представлява един особен ὄντος, едно особено битие, за което ви предлагам да поговорим днес, предлагам да се опитаме да навлезем в неговата специфика.

Георги Каприев: Искам да се хвана за тази метафизичност на дома. Ще ви припомня хипотезата на питагорееца Филолай, който прави първата негеоцентрична система. Според него в центъра на вселената е Хестия, богинята на космическото огнище, земята е след нея, но тъй като ние не виждаме Хестия, той полага една анти-земя, която се върти успоредно на земята и която е населена откъм страната на земята. Храмът на Хестия е, разбира се, огнището на полиса, Хестия се свързва и с естественото огнище на дома. В този смисъл домът добива смисъла, за който и Калин Янакиев говори, това специфично измерение на лично, персонално, интимно, общностно и космическо. Мисля, че това е съществената тема.

Цочо Бояджиев: Домът, разбира се, трябва да бъде разгледан в опозиция с пространствата, които се изминават, които се прохождат в дневните ни грижи и занимания. Така можем да си дадем отговор на въпроса за тази тежест, която има домът. Ако се позовем на Аристотеловата физика, то всяко нещо в този свят има естествено място, към което се стреми. Бихме могли по този начин да интерпретираме опозицията между дома и пътя – ще назова така пространството, което изминаваме. Другата възможност е да оценим пътя като естественото състояние на човека. Има идеологии, които оценяват по този начин тъкмо пътя, промяната, постоянното търсачество.

Владимир Градев: В Евангелието също е поставен въпросът къде живееш. Нашият дом структурира нашето отношение към света, той превръща безразличната окръжаваща ни среда в свят, в който можем да се ситуираме. Затова е изключително важен този въпрос къде и как живееш. Бихме могли да помислим къде действително живеем, как в нашите домове днес се съчетават миналото, което понякога толкова ни тежи, многото вещи, които непрекъснато трупаме, които носят различна памет и от които искаме да се освободим, но и не бива да забравяме, че нашият дом е и мястото на нашата свобода. В него имаме, мисля аз, едно особено съчетание между необходимост на обстоятелствата и свобода. Освен това ние имаме различни домове, през живота на повечето от нас се случва да живеем в различни домове.

Калин Янакиев: Но традиционният дом е дом, в който, освен, че по някакъв начин е центрирано човешкото пространство, е центрирано и човешкото време. Традиционният дом неслучайно е тригенерационен дом, обикновено три генерации са обитавали традиционния дом. Това по някакъв начин нагъва времето в него самото. Ще трябва да си дадете сметка, че всеки човек, когато влезе в своя дом, по някакъв особен стереоскопичен начин свързва вещите в интериора по маниер, който никой външен никога не би повторил. Когато се връщам от дълъг път, аз при всички положения ще фиксирам първо онези вещи от интериора, които представляват неговата основа, след това сигурно ще пробягам през онези, които са местата на нашето празнично и общофамилно събиране, и чак тогава ще хвърля поглед на всичко останало. Аз правя един мигновен профил на дома си и то непроизволно, неслучайно.

Домът по някакъв начин е и съпротива, за да се върна на онова, което каза преди малко проф. Бояджиев. Домът ни запазва от интервенцията на голямата, на агресивната история. Има идеологии, които са по определение бездомни или антидомашни. Те обичат да разбиват домовете, да ни извеждат на площадите, да ни сливат в маса. А домът представлява някаква своеобразна, много деликатна, но колкото и да е странно, много силна съпротивителна мощ срещу агресиите на тази история. Защото могат да бъдат изтрити от паметта идеи, какво ли не, но във всеки случай битът, този център остава с някакво нагънато в себе си резистиращо време, което ни запазва от агорафилията на  големите идеологии. Може би неслучайно поради тази причина ранният болшевизъм, ранният комунизъм обичаше да разбива този тригенерационен дом, да настанява чужди хора в него, да деприватизира пространствата му, да те кара да се чувстваш случайно в това място, защото можеш да бъдеш във всяко друго, изобщо да определя мястото ти.

Георги Каприев: Политическата идеология по принцип и по дефиниция е екстериорна и така да се каже антидомашна. Ще припомня, че съвсем наскоро, преди няколко месеца, излезе книгата на нашия колега Стоян Асенов „Хронотоп и тяло”. В нея има едно есе за стената, което всички ние познаваме и в което той се занимава с проблема, който обсъждаме сега. Там първият акцент е в интимността – мястото, където човекът се чувства неглиже, по пантофи.

Има една история на Ванче Михайлов, разказана от него самия по нашата телевизия, за това как той по някакви причини отива да разстреля Йонко Вапцаров в Банско. Михайлов си спомня: „Йонко Вапцаров идва по терлици насреща ми и аз казвам на шофьора да бягаме”. Нашият журналист Кеворк Кеворкян недоумява и пита: „Защо?”. Михайлов казва: „По терлици, момче, по терлици”. Тоест той си е вкъщи, той е разширил дома си с неговите стени, с покрива, с вещите, със спомените в тях, със семейната история… И това интимно пространство обхваща и моето поколение, и моите предшественици, и моите деца и внуци, и моите приятели, тоест хората, пред които аз изказвам себе си, без да се пудря, без да се правя на интересен, без да крия нещо, без да лицемернича. Мисля, че основната характеристика на дома е тъкмо липсата на лицемерие. Появи ли се в една домашна среда лицемерието, този дом е без покрив.

Цочо Бояджиев: Има обаче такава ситуация, когато домът се размножава и това е ситуацията на пришълеца, който от дълго време е извън родния си дом. Тази ситуация е описана много добре от един позабравен български писател – Георги Мишев, ситуацията на човек, който винаги е между два дома. Ние и тримата сме в тази ситуация, само Калин е вкоренен в един дом, а ние постоянно сме между родния дом и дома, който обитаваме сега, при това го обитаваме наистина субстанциално от много години, вкоренени сме в него достатъчно дълбоко. Тази раздвоеност няма как да бъде преодоляна, тя остава завинаги. Но така или иначе разпознавателните белези на дома са едни и същи – там са нашите приятели, нашите роднини, там е и нашата семейна история, гробовете на нашите предци, там са нашето детство и нашата младост.

Владимир Градев: Действително можем да кажем, че, благодарение на нашия дом, нашето тяло преминава в тялото на света, който то организира. Същевременно си мисля, че не би трябвало твърде много да идеализираме домашното пространство и нашия дом. Затова казах, че добрият дом съвместява противоположности, съчетава напрежения, удовлетворява или не нашите желания и изисквания. Ние не винаги можем да избираме къде точно и как да живеем, по какъв начин да построим нашия дом. На мнозина от нас се е случвало да живеем, така да се каже, в срамните части на градовете, в тези крайни квартали, в които сякаш изначално я няма домашната среда, има само едни сиви стени срещу теб и около тебе. В един такъв дом например ми се случи да чета „Метаморфозата” на Кафка и трябваше бързо да сменя апартамента, защото имах чувството, че заживявам в нея. Затова бих казал, че можем да говорим за такъв дом, който вие дадохте като критерий, когато имаме това хармонично вписване, което съвсем не е лесно и естествено, между нашето собствено тяло, зданието, традицията и историята, която живеем.

Калин Янакиев: Вижте, аз имам ясно съзнание, че в съвременността човек живее физически в дом, който ни най-малко не е тригенерационен, често пъти може да живее в него в продължение на едно десетилетие и да смени три такива дома. Но аз бих искал по-скоро да ви обърна внимание, че домът е своеобразен ὄντος, своеобразно битие и той има някаква икона. Ще ви дам един пример. Струва ми се, че във филма на Андрей Тарковски „Соларис” е усетена много ясно тази базисна иконична топология на дома. В края на филма, когато спомените връщат героя в неговия роден дом, има два кадъра, които ясно показват, тъй да се каже, основните персонажи в иконата на дома. Героят пада на колене пред своя баща, който го чака на прага, тук фактически се повтаря прочутата картина със завръщането на блудния син. Следващият кадър представлява майката, която не се вижда, но се чува как нейните ръце шетат със съдините, как му поднасят да умие нозете си, как поливат вода на ръцете му. Значи домът има на своя връх, има като своя глава отеца, при който, в нозете на който се завръща блудния син, и има свое чувствилище, свое сърце, свое вечно угрижено сърце, своята Марта, Мартата на дома, майката, която е запаметена в него именно като онази, която е господарката на домашните вещи, в чиито ръце те бъбрят, чувстват, усещат, така да се каже, всеки член, всеки нерв на този дом. Разбира се, че става дума за икона на дома. Аз в никакъв случай не искам да идеализирам дома. Има и друг литературен пример, който искам да ви дам, става дума за романа на Херман Хесе „Нарцис и Голдмунд”. Там са противопоставени домът и пътят, Голдмунд и Нарцис, който остава в топоса, остава постоянно. Тази диалектическа опозиция също би трябвало да обмислим.

Цочо Бояджиев: Това е онтологическа опозиция. Домът е онова твърдо и постоянно място, което ни позволява да се оттласнем, за да извършим действието пътуване. Движението не би било възможно, ако нямаше място, от което да тръгнем и в което да можем да се върнем. Аз си спомням много добре, че когато бях малък, изпитвах непреодолим копнеж да прехвърля билото на планината, смятайки, че там ще се открие някакъв вълшебен нов свят. И макар да се чувствах уютно в семейството си, уютно при моите родители, при моите баби и дядовци, все пак този копнеж присъстваше непрекъснато в живота ми.

Георги Каприев: Икона, това е като метафора. Аз искам малко да разработя тази метафора и да я изпълня с нейната метафоричност, така да се каже, с този пренос в друг смисъл. Има трансцендентност в дома, когато е дом. Когато говорим за пътя, той е по-скоро хоризонтално движение. Спомням си филма „Покаяние” – какъв е този път, който не води до храма, това завръщане. Споменахте за евангелското питане къде живееш. В скришната стая на душата, друг стабилен евангелски израз. Значи ние имаме тази домашност, която ни трансцендира, която ни отпраща към Отец. Аз не искам да свръх-християнизирам това, всеки има своята трансценденция, независимо от неговата религиозна принадлежност, непринадлежност, агностицизъм и т.н. Всеки има някакъв трансцендент и този трансцендент гарантира домашността. Пътят е онова, което ще ни даде ресурс, пътят е онова, което ще ни изпита, пътят е мястото и на срещата, и на сблъсъка, и на дисхармонията, докато домът би трябвало да бъде тази хармония, но тъкмо благодарение на типа трансцендентност, която, разбира се, в човешката ситуация се олицетворява от отеца на семейството, от бащата на дома.

Рафаело Санцио, Атинската школа, 1510-1511 г.
Рафаело Санцио, Атинската школа, 1510-1511 г.

Владимир Градев: Лично за мен иконата на дома е неговата фасада. Затова се опитвам да съчетавам пътя и дома, като се разхождам из централните части и старите градски улици, където обичам да гледам фасадите, не да търся странното и учудващото, не да навлизам в интимността на другия, а да откривам това наслагване на времето, настъпилите промени, начина, по който историята е действала върху тези домове, начина, по който те са влизали в диалог един с друг. Струва ми се, че градското пространство ни дава тази възможност особено силно. Ако отидем на село, ще видим, че домовете там са почти еднотипни, те са някак скрити един за друг зад своята функционалност, докато в старото градско пространство, да кажем в ренесансовите италиански градове, има хармония между човека и града. Това се вижда особено добре и в Атинската школа на Рафаело, където философите са в пълен синхрон със сградите зад тях. Има пълна пропорционалност между тях и мястото, където те живеят и което същевременно превръщат в място за общуване, съвсем не за затваряне в себе си.

Цочо Бояджиев: Понеже спомена селските къщи, искам да застана в тяхна защита. Ние, група фотографи, в продължение на десет години снимаме в Трънския край, и много често сме попадали в изоставени къщи, в които обаче историята, тази концентрирана история, присъства в оставените предмети, в някаква дреха, която виси на стената, в някаква забравена чаша, в детска играчка, така че външният посетител се докосва до нещо много съкровено, до нещо много дълбоко и сърдечно, което къщата като че ли пази. Домът има този потенциал да запазва историята, да не я отпуска като проста поледица от събития, а да я концентрира, да ѝ придава собствено човешки характер.

Георги Каприев: Искам да поадвокатствам на Владимир Градев, той все пак говореше за фасадата на градската къща. Навремето попаднах в село Левочево, в Родопите, на две къщи една до друга – стара и нова. На старата покривът бе вече хлътнал, отпред стои някаква баба, която е сигурно на годините на старата къща, и аз ѝ казвам: „Хубава къща, пада”, а тя ми отговаря: „Стара къща, ще пада”. Действително, селската къща е в детайла, в интимното, в гаванката, в шапката на дядо ми, някакви ей такива работи, докато Владо Градев говореше за фасадите. Не ми е необходимо да ходя до Италия, нека се поразходим по нашите градове, там, където е запазена стара архитектура, погледнете горе, той си е сложил инициалите и годината на основаването и тя стои там – 1917 г., 1920 г., и ще стои там, докато я бутнат, разбира се, съвременните предприемачи и построят някакви метално-стъклени безобразия, провал някакъв на идеята за домашност, някаква конфекция.

Калин Янакиев: Обаче селският дом в много голяма степен включва и земята, когато, разбира се, говорим за класическия селянин, не за този одържавен, който имахме в България десетилетия наред. Докато това, за което говори Владимир Градев, е бюргерският дом, буржоазният дом, градският дом, той именно е тригенерационен по определение, той именно има грижата за тази фасада, защото освен прибежище този дом би трябвало да бъде и израз на семейния успех, на семейната почтеност, на семейното благосъстояние. Неслучайно бюргерският, буржоазният роман и тригенерационният дом имат някакво особено съзвучие помежду си – възходът на романа и възходът на бюргерството са свързани един с друг.

Но това, което казва Цочо Бояджиев, е интересно. Да, от една страна, в дома се трупа време, то се съхранява, но точно в такива картини – запустелия дом, в който неочаквано се озоваваме – ние виждаме и голямата трагедия на дома, виждаме тази особена илюзия, която представлява бита, една онтологична илюзия, която спускаме пред себе си. Сякаш вещите съхраняват нашето време и изведнъж, когато домът запустее, из от бита, нека се изразя така, се озъбва неочаквано битието и казва о, не, не, то е илюзия, това е просто парче плат, това е просто дърво.

Владимир Градев: Нещо, което в дома се изразява конкретно с призраците и духовете. Фотографите улавят това, в техните снимки са уловени много духове и призраци.

Калин Янакиев: Точно така, това е, тъй да се каже, призракът на неочаквано разобличилото се из от бита битие, което се озъбва и казва битът е тънка завеса, която сте спуснали между себе си и мен, а аз съм онова, което ви надраства и ще ви надрасне.

Георги Каприев: Разбира се, когато влезем в такъв дом, всички имаме такова усещане – запуснат дом, изтървана работа. Но това е усещането на външния наблюдател. А външен наблюдател може да се окаже дори член на това семейство, който се завръща след десетилетия и в този смисъл е външен, недомашен. Обратно, за домашния дори когато къщата е разрушена, тя все още не е илюзия. Има такива трогателни сцени, когато се измъква някаква абсолютно безсмислена вещ от утилитарна гледна точка при бедствие, наводнение, земетресение или пожар. И някакъв човек тича с нещо, ти му викаш: „Това пък защо ти е, що не си вземеш пари”. Не, той тича с някакво, не знам какво, дървено човече или дървена кутийка. Там битие и бит е едно. За него това е така, а за мен е безсмислен жест на паникьосан човек, който е понесъл най-ненужното и безсмислено нещо на света. Значи този баланс на битието, което е в бита, и на бита и битието, които са разпаднати – това е външният поглед и вътрешният поглед, аз и другият, моите и чуждите, цялата тази история, която ние сега на политически коректен език избягваме да обговаряме и се нахвърляме на тези, които се опитват да правят политика през нея. Директно визирам Карл Шмит и без да съм негов безкраен последовател, твърдя, че в това има нещо, не съм убеден, че от това може да стане политика, но за нашата тема съм убеден, че е нещото, което работи.

Калин Янакиев: Искате ли отново да се върнем към нещо, с което започнахме, то бе изпуснато като цитат от евангелието – къде живееш, питат Христос, само че много скоро след това става ясно, че Той няма де глава да подслони. Казва елате и вижте, но не ги завежда в дома Си, защото Той дом няма тук, на земята. Има нещо метафизически дълбоко в това, че в най-последна сметка домът на човека не е тук, истинският му дом не е на земята и Христос по някакъв начин подсказва и това.

Това ми хрумва сега, като говорим за тази диалектика и за духа, който е разрушим, който е тленен, който е завеса между нас и битието, защото в края на краищата всичко това ни показва, че нашият дом не е тук. Ще се върна пак на този роман на Херман Хесе – „Нарцис и Голдмунд” – поселникът, онзи, който остава в дома и който остава в топоса, посреща едни след друг сезон подир сезон, които идват от тъмното лоно на бъдещето, минават през него и дали се утаяват, дали изтляват, не е ясно, но той чака, тъй да се каже, времето. Голдмунд е човекът, който историзира времето. Той тръгва да го трансцендира и да го гони, не просто защото скита, тъй като пътуващият човек не пътува просто скиталчествайки, той пътува към някаква трансцендентна цел. Той трансцендира, той пътува, за да достигне донякъде, до един друг дом, до един алтернативен дом, към който вървиш, излизайки от своя дом. Някаква – ако се върна отново към Библията – Авраамова ситуация: „Излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа”[2], Аз ще ти покажа трансцендентния ти дом. Пак тази диалектика пътдом, която ми се струва крайно интересна.

Георги Каприев: Нали си спомняте как Августин се чуди кога собствено започва световната история. И като крайна точка – има няколко точки на натрупването – като последна точка се появява Авраам и, разбира се, неговият легендарен съвременник Нин, който съградил град на име Вавилон. Авраам е скитникът, Църквата е скитница в този свят, тя е бродница, тя няма своето място, но в същото време това е домът на Отца за нас. Тест самото това движение има вече домашен характер, даже особена диалектика. Затова тази наша осцилация, за която говореше Цочо Бояджиев, и която е абсолютно емпирично установима между дома на моето детство и сегашния ми дом, една дъга между двете, и аз някак нямам неуютност в присъствието си в тази дъга. Разбира се, има екстремни ситуации, в които – най-вероятно като стане дума за другия дом там, който не е тукашният – аз мога да изтърва някоя диалектна дума, нещо директно свързано с онова мое битие, но това е нещо, което ме обогатява, което ми задава моята способност да се трансцендирам и да направя това нещо свой дом – и едното, и другото.

Владимир Градев: Да, този микромодел на света е домът. Ние винаги имаме това изкушение, както каза Калин Янакиев, да го затворим, да го свържем с мястото ни тук като постоянно, устойчиво, неизменно, даващо ни сигурност и спокойствие, забравяйки, че всичко това в крайна сметка е преходно и че самите ние сме преходни на тази земя. Отношението на Иисус към дома е, разбира се, е изключително сложно, Той посещава много домове, влиза в тях, самият Той няма къде глава да подслони, но влиза в домовете на хората, за да ги отвори, за да им позволи да излязат вън от тях, вън от себе си. И това после присъства по някакъв начин в традиционния дом, за който говори Калин Янакиев и за който досега не споменахме, че освен трите поколения, в него винаги има и домашният олтар. Той затова е и традиционен, защото там винаги го има домашния олтар, домашното огнище, с което започнахме и което може би трябва да осъществи именно това отваряне на дома към другата реалност. Без него, без олтара домът е без душа в някаква степен.

Цочо Бояджиев: Спомнете си какъв дом намират героите в „Майстора и Маргарита”, това е домът действително на покоя, защото възможно е да трансцендираш по посока на някакъв дом, но този дом да не носи характеристиките на автентичния дом, на автентичния град, защото основаването на Вавилон тъкмо не одомашнява човешката душа.

Георги Каприев: Е, това е играта. Значи въпросът е кой съм аз, въпрос за персоналната идентичност. Това е огромна тема.

Владимир Градев: Къде е твоето съкровище?

Георги Каприев: Този въпрос започва да се задава особено нервно тъкмо през XIX, XX, XXI век. Това е тъкмо времето на появата на мегаполисите, на големите градове, нечувани и невиждани по размера си дотогава, а днес вече направо не ми се говори до какви размери се стига. Въпросът кой съм аз е въпросът за дома, за интимността, за това, което носим със себе си, за трансценденцията, за пребиваването. Въпросът кой съм аз се задава и отговаря обикновено по абсолютно безумни начини. Ще дам един пример. В средата на XIX се появява чалгата. Какво е чалгата? Това е културата на тези, които са дошли отвън, тоест загубили са своя дом, това са тези, които нямат уюта, нямат усета за дом. Тук, в мегаполиса, разбира се, гражданята се гаврят с тях, те пък започват от своя страна да презират същите тези гражданя и създават една култура, която е едновременно скъсала с предното и късаща със сегашното; култура, която не може да прави традиция, която не иска да прави традиция и която затова е осъдена да бъде епидермална. Това е действително един феномен на XIX век, включително в България, и то е ясно подсказване за бездомност. За мен бездомност и движение по пътя са две различни работи. Действително, пътят е отиване някъде, пътят е тип трансцендиране, вид хоризонтално трансцендиране, докато бездомничеството е безвремие и безпространство, то е увисване и разпад, а това е характеристика, която все по-болезнено принадлежи на все повече индивиди в този свят.

Калин Янакиев: Мисля си за домашния олтар. Ако се вгледаме в евангелската история, ние ще видим че Христос много често гостува в дома, това е, тъй да се каже, базисното благословение на дома, даже го упрекват фарисеите за това. Левичарските интерпретатори на Христос биха очаквали Той да събира около Себе Си хора и да ги храни, а Той идва и взима от домашното на дома, който посещава. Христос обичаше дома на Лазаря, обичаше дома на Марта и Мария, обичаше и двете, и онази шетащата, загрижената душа на дома, и онази, която седи в коленете му и го слуша. Пак за тази връзка на хоризонталното и вертикалното, на трансцендирането на дома и пътя, защото самото отвъдно, което е тук, в този свят, обича да гостува в дома. Хем благославя дома, хем по този начин го удостоява с някакво трансцендентно присъствие. Може би в края на този разговор ние ще трябва да се съгласим, че базисната опозиция в антропологичното, в човешкото пространство е именно тази – между дома и пътя. И би трябвало да намерим всички образи на домашното и на пътя, на техните съчетания.

Георги Каприев: Аз мисля, че в еврейската култура това е утаено по много прекрасен начин тъкмо в тривиалния поздрав шалом. Шалом означава мир на този дом. Моят дом желае мир на твоя дом. Моят дом, така да се каже, влиза в твоя дом. Моят дом разширява твоя дом, разширява тялото на твоя дом и символното пространство на твоя дом, силата на твоя дом със силата на моя дом. Много обичам този поздрав. Той концентрира в себе си страшно много мъдрост. Шалом, разбира се, казват евреите и на нееврейските домове, но там има един много интересен детайл. На портала на еврейския дом стои един стилизиран свитък, и този, който влиза, освен че казва шалом, го докосва, докосва го и когато излиза. И там вече, типично за еврейството, тъкмо чрез този свитък стои тази разлика между юдеи и неюдеи. Но иначе шалом се пожелава на всеки дом.

Владимир Градев: Тук действително има напрежение, защото юдейството е същностно семейна религия, тя е религия на кръвта, домашна религия. Там празниците се честват в дома, докато в християнството не е така. Християнството изисква отваряне, излизане, отиване в храма, в църквата. Тъй като християнин човек не се ражда, а става такъв, той през цялото време е на път. Затова не бих казал, че има противоречие или ясна опозиция между дома и пътя, поне в европейската и християнската култура. По-скоро има общо структуриране, те взаимно се изискват, защото, както каза и Георги Каприев, големият проблем на съвремието е бездомността. Тук става дума за този път, който излиза отникъде и отива заникъде, за това въртене и шляене, когато пътуваш, просто за да пътуваш, без да търсиш къде да отидеш. Докато пътуването, включително духовното пътуване, винаги изхожда от някакъв дом, който има силата да остави, за да отиде другаде, за да достигне Божия дом. Можем да видим това в поклонничеството, поклонникът напуска, но се завръща после в своя дом, за да го обогати и да го отвори.

Цочо Бояджиев: И още една важна характеристика на дома – това е готовността да приемеш госта, посетителя. Майстер Екхарт неслучайно използва тази метафора за душата, която трябва да се освободи от всичко, което има, знае и желае, за да може да посрещне в пълнота Онзи, Който ще посети дома. Тази отвореност, това гостоприемство в онтологическия смисъл на думата е важна характеристика на дома.

Владимир Градев: И което сякаш става трудно в градския дом. Градският дом не е принципно отворен да приема.

Георги Каприев: Аз мисля, че има ясен критерий за това, за което Цочо Бояджиев говори и той е концентриран в една дума, с която пък тъкмо Калин Янакиев много обича да се заиграва думата – уют. Думата уют между другото сваля не само това влизане в дома, но някак снема и противоречието между дома и пътя. Аз мога да се почувствам уютно и на пътя, а мога да се почувствам неуютно и в собствения си дом. Така че мисля думата уют, когато, разбира се, този уют е налице, не просто дума, а факт, е нещото, което според мен определя дома, очертава границите му.

Калин Янакиев: Колко странно, нахвърляхме много неща, а като че ли, мисля си сега в края  на този разговор, ние през цялото време опипвахме този своебразен ὄντος, който представлява дома, защото той изглежда е и онзи център, в който мисълта витае и почти тактилно го докосва, за да може да очертае физиономия. Аз бих казал въобще, че домът не представлява просто урбанистично съоръжение, някакъв покрив над главата ни, той е основен ὄντος на антропологичното пространство-време и с това собствено е интересен. На мен лично ми беше много интересно тъкмо това – да нахвърляме всички тези възможности, всички тия профили, които ни задава домът, всички онези изходи от дома към пътя нагоре, навън, на площада, върха, трансценденцията. И колко богато всъщност се получава.

Георги Каприев: Уютът на дома не е архитектурен факт, не е нещо, което са задава от архитектурата. Домът е нещо, което става.

____________________________________

[1] Пс. 103:23

[2] Бит. 12:1

 

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: Студии върху средновековния хуманизъм (1988), Античната философия като феномен на културата (1990), Августин и Декарт (1992), Философия на европейското средновековие (1994), Кръговрат на духа (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017).

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко (1999), Прекъсването на пътя (2000), Политика и спасение (2005), Между абсолютното тайнство и нищото (2007), Това не е религия (2013), Излизания (2015).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие (1991), Механика срещу символика(1993), Августин (1996), Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски (2005), Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система(2010), Византийска философия. Четири центъра на синтеза (2011), Византийски етюди (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

Снимка на главната страница: проф. Цочо Бояджиев, „Домът на човека“.